История на анархизма

печат
Историята на анархизма е нееднозначна, както и самият анархизъм, което затруднява нейното изложение. Съществуват многобройни мнения за анархизма и неговата история. Някои го считат за модерно движение от деветнадесети и двадесети век, докато други виждат анархистически черти още в епохата, предшестваща първите цивилизации.
Първобитното общество е съществувало без формални йерархии, поради което някои антрополози го описват като аналог на анархизма. Първите следи от формална анархистическа мисъл могат да бъдат открити в древна Гърция и Китай, където много философи поставят под съмнение необходимостта от държавата и се обявяват за моралното право на личността да живее свободно без принуда. В Средновековието някои религиозни секти също не са чужди на анархистическите идеи. Векът на Просвещението и съпътстващият го ръст на рационализма и науката ознаменуват раждането на съвременното анархистическо движение.
Съвременният анархизъм, наред с марксизма, представлява значителна част от работническото движение в края на 19 век. Модернизмът, индустриализацията, реакцията срещу капитализма и масовата миграция помагат на анархизма да процъфтява и да се разпространява по цялото земно кълбо. Основните школи на анархистическата мисъл и анархизма като обществено движение – в частност анархоколективизмът, анархокомунизмът, анархосиндикализмът и анархоиндивидуализмът се раждат от борбите на работническата класа. С нейното осъзнаване и ръст расте разривът между анархисти и марксисти. Тези две течения се разделят и формално след Парижката Комуна на петия Хагски конгрес на Първия Интернационал през 1872 година. Последвалите събития само задълбочават разрива. Анархистите участват с ентусиазъм в Руската революция, но щом болшевиките установяват своята диктатура, започват жестоко преследване и изтребление на анархисти, чиято кулминация са Украйна и Кронщад.
Анархизмът играе исторически важна роля по време на гражданската война в Испания. Революционна Каталония е организирана по анархистически, с мощни синдикати в градовете и колективизирано селско стопанство в страната, но войната завършва с поражението на анархистите и Републиката и с победата на франкизма в Испания. През 1960-те години анархизмът се появява отново като глобална идейна и културна сила, особено във връзка с новите леви. Оттогава анархизмът оказва влияние върху социалните движения, които поддържат пряката демокрация и личната автономия. Той играе важна роля в движението на антиглобалистите, в Чиапас и в конфликта в Сирийски Кюрдистан.
Дефиниция. Спори се за определението на анархизма, а оттам и за неговата история. Една група учени счита анархизма за строго свързан с класовата борба. Други считат тази гледна точка много ограничена. В същото време, докато първата група разглежда анархизма като явление от 19 век, втората разглежда древната история, за да проследи корените на анархизма. Анархистът-философ Букчин го описва като продължение на „наследството на свободата“ на човечеството (тоест на революционните моменти), които са съществували в продължение на цялата история, за разлика от „наследството на господството“, което се състои от държавите, капитализма и другите организационни форми на класовите общества.
Трите най-разпространени определения на анархизма са „етимологическото“ (ан-архия, без власт, но анархизмът не е просто отрицание); „антиетатизъм“ (което е ключово, без да изчерпва същността на анархизма); и „антиавторитаризъм“ (отрицание на всяка власт, което е твърде опростенческо). Наред с дебатите за определението, проблемът се усложнява от въпроса дали анархизмът е философия, теория, или съвкупност от преки действия. Философът проф. Алехандро де Агоста предлага анархизмът да се разглежда като „децентрализирана федерация на комуните, практика и начин на живот, създадени в различни общности и описани в разнообразни геоистории“.

Доисторическата и древните епохи

Много учени, сред които антрополозите Харълд Баркли и Дейвид Гребер, твърдят, че някои форми на анархията се отнасят към предисторията. Най-дългият период от предполитическата история на човешкото общество е бил без класа на собственици и политически институции. Дълго преди възникването на анархизма като обособен възглед хората са живели в продължение на десетки хиляди години в самоуправляващи се общества без специално решение за това. Едва след възникването на йерархическите общества анархистическите идеи са формулирани като критична реакция и отказ от принудата, политическите институции и йерархическите социални отношения.
Някои учени свързват даоизма в древен Китай с анархическата мисъл. Мъдреците Лао Дзъ и Чжуан Чжоу, чиито принципи са антидържавно устройство и отказ от всякакво участие в политически движения или организации, разработват философията „не властвай“. Последователите на даоизма се стремят да живеят в хармония с природата. Ново поколение даоистки мислители с анархистически уклон се появява в хаотичната ера на „воюващите царства“. Принципите на даоизма и неодаоизма са сродни с философските на принципи на анархизма, делегитимират държавата и официалния морал и основават пацифистка школа на мисълта за разлика от своите западни колеги няколко века по-късно.
Някои убеждения и идеи, изповядвани от съвременните анархисти, са формулирани още в древна Гърция. Първото известно идейно използване на думата анархия (на старогръцки: ἀναρχία) е в пиесите на Есхил и Софокъл от пети век преди нашата ера. В Древна Гърция също за пръв път се създава анархията в качеството на философски идеал от циниците и стоиците. Циниците Диоген и Кратет Тивански се застъпват за анархистически форми на обществото, макар и малко неща да са останали от техните писания. Най-значителният техен принос е радикалният подход към номос (закона) и физис (природата). За разлика от другите гръцки философи, които виждат хармония между номос и физис, циниците премахват номос (и като следствие – властта, йерархията, учрежденията и моралния кодекс на полиса) и прокламират начин на живот, основаващ се изключително на физис. Зенон от град Китион (в Кипър), основател на стоицизма, който бил силно повлиян от циниците, описва своето виждане за егалитарно утопично общество около 300 г. преди новата ера. Републиката на Зенон представлява вид анархистическо общество, в което няма държавни структури. Той твърди, че макар инстинктът за самосъхранение да тика човека към егоизъм, природата е прибавила коректив в друг човешки инстинкт – общителността. Както много съвременни анархисти, той счита, че ако хората следват своите инстинкти, те не ще имат нужда нито от юридически съдилища и полиция, нито от храмове и религиозни ритуали и молитви, и вместо парични покупко-продажби ще използват икономиката на даровете.
Сократ също изразява някои идеи на анархизма. Той поставя постоянно под съмнение авторитета и в центъра на неговата философия стои правото на всеки човек на свобода на съзнанието. Аристип, ученик на Сократ и основател на хедоническата школа, твърди, че не желае да му налагат правила на живот. Той вижда в държавата опасност за личната автономия. Не всички древни гърци проявяват анархистически тенденции. Други философи, като Платон и Аристотел, използват термина анархия в негативен смисъл на уязвимост и склонност към израждане в тирания, като я противопоставят на демокрацията.

Средните векове

В Персия, през Средновековието един зороастрийски пророк на име Маздак, когото днес считат за протосоциалист, призовава за премахване на частната собственост, за свободната любов и свалянето на царя. Той и неговите хиляди последователи са избити през 582 г., но учението му, повлияно от други ислямски секти, просъществува през следващите векове.
Ислямският богословски предшественик на анархизма е разработен в Басра и Багдад сред аскетите от школите Мутазила и Хауариж. Тази форма на революционния ислям не е комунистическа или егалитарна. Тя не поддържа близки до съвременните концепции на анархизма, но проповядва, че съществуването на държавата е вредно, незаконно, неморално и ненужно.
В Европа християнството засенчва всички аспекти на живота. Братята на Свободния Дух са най-яркият пример за еретическата вяра, която съдържа някои неясни анархистически тенденции. Те поддържат своите антиклерикални настроения и вярват в пълната свобода. Въпреки че повечето от идеите им са индивидуалистични, движението има социални последици, подбуждащи към бунтове и въстания в Европа в продължение на много години. Други анархистически религиозни движения в Европа през Средновековието са хусити, адамити и ранни анабаптисти.
Историкът от ХХ век Джеймс Джол описва анархизма от две противоположни страни. През Средновековието се появяват зелотите и аскетичните религиозни движения, които отхвърлят институциите, законите и установения ред. През 18 век възниква другият анархистически поток върху основата на рационализма и логиката. Двете течения на анархизма по-късно се смесват, за да образуват противоречиво движение, което намира отзвук сред много широка аудитория.

През Ренесанса и в началото на съвременната епоха

С разпространението на Ренесанса по цяла Европа антиавторитарните и светски идеи се появяват отново. Най-изтъкнати мислители, застъпващи се за свободата, главно французи, използват утопията в своите работи, за да заобиколят строгата държавна цензура. В „Гаргантюа и Пантагрюел“ (1532–1552) Франсоа Рабле пише за Аби от Телема (от гръцки: θέλημα, което означава „воля“ или „желание“), въображаема утопия, чието мото е „ти си воля“. Приблизително по същото време френският студент по право Етиен де ла Боеси пише „Разсъждение за доброволното робство“, където твърди, че тиранията е резултат от доброволното подчинение и може да бъде премахната от хора, които отказват да се подчиняват на властите над тях. По-късно във Франция Габриел де Фоани пише за утопия със свободолюбиви хора без правителство, които нямат нужда от религия, и живеят в „Южната земя“ (La Terre Australe connue, 1676). Заради нея властите в Женева хвърлят в затвора де Фоани. Фенелон също използва утопията, за да проектира своите политически възгледи в книгата си „Приключенията на Телемах“, която вбесява „краля Слънце“ Луи XIV.
Някои течения в Реформацията (като радикалното реформаторско движение на анабаптистите) понякога се представят като религиозни предшественици на съвременния анархизъм. Въпреки че Реформацията е религиозно движение, което укрепва държавата, тя проправя пътя към хуманистичните идеи на Френската революция. По време на Английската гражданска война християнският анархизъм намира една от най-красноречивите си фигури в лицето на Уинстенли, предводител и един от основателите на движението на Дигърите. Той публикува своя памфлет „Новият закон на добродетелта“, в който призовава за комунална собственост и социалноикономическа организация в малките аграрни общности. Като се позовава на Библията, той твърди, че „земните блага“ трябва да бъдат „споделени с всички“. За Уилям Блейк също твърдят, че споделял анархистическата политическа позиция.
В Новия свят първият, който използва термина „анархия“, означаващ нещо различно от хаоса, е Луи Арман барон дьо Лаонтан в своите „Нови пътешествия“ в Северна Америка (1703). В тях той описва коренното американско общество като нямащо никаква държава, закони, затвори, свещеници или частна собственост, както е в анархията.
Квакерските секти, главно поради своя пантеизъм, имат определени анархистически тенденции и ценности, които оказват влияние върху Бенджамин Тъкър, индивидуалист-анархист, редактор и издател на периодичния вестник „Свобода“. •

превод от руски – ru.qwe.wiki
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *