Антропология на свободата

Гребер и Уенгроу за свободата, равенството и солидарността в Зората на всичко

» » » продължава от миналия брой

Следващият откъс е от 4‑та глава: Свободните хора, произходът на културите и пришествието на частната собственост (не задължително в този ред) на книгата Зората на всичко: нова история на човечеството на Дейвид Гребер и Дейвид Уенгроу, 2020 г.

Тук питаме: какво точно е изравнено в егалитарните общества?
… Както често вече отбелязвахме, неравенството е хлъзгаво понятие – толкова хлъзгаво, че всъщност не е много ясно какво изобщо означава егалитарно общество. Обикновено казват какво няма в него: няма йерархии (схващането, че определени хора или видове хора са по-висши от други) или няма отношения на господство и експлоатация. Още тук работата става много мъглява, а ако се опитаме да кажем какво има при егалитаризма, мъглата става още по-гъста.
От една страна, егалитаризъм (за да се различава от равенство, еднаквост или еднородност) явно предполага някакъв идеал. Важното не е дали за един външен наблюдател всички ловци от малайския народ семанг например ще изглеждат кажи-речи взаимнозаменяеми – като пълчищата от пушечно месо на някакъв извънземен нашественик в научнофантастичен филм (което всъщност би било доста обидно), – а че самите семанг смятат, че би следвало да бъдат еднакви – не във всичко, защото това би било абсурдно, а във важните неща. Предполага също така, че този идеал е до голяма степен осъществен. И така, като „първо приближение“ можем да говорим за егалитарно общество, ако: 1) повечето хора в него смятат, че би следвало да бъдат еднакви в някакви неща, които са приели като особено важни; и 2) може да се каже, че този идеал практически е постигнат.
Може да се каже и другояче: ако всички общества са организирани около някакви основни ценности (богатство, вяра, красота, свобода, знание, бойни умения и пр.), тогава егалитарни общества са онези, където всеки (или почти всеки) е съгласен, че висшите ценности трябва да бъдат – и по принцип са – разпределени поравно. Ако богатството се счита за най-важното нещо в живота, тогава всеки е почти еднакво богат. Ако знанието се цени най-високо, тогава всеки може да се учи. Ако най-важни са отношенията на човека с боговете, тогава обществото е егалитарно, ако няма жреци и всеки има равен достъп до светилищата.
Тук вече забелязваме един очевиден проблем. Различните общества понякога имат коренно различни ценностни системи и най-важното в едно – или поне това, което всеки държи, че е най-важно – може изобщо да не е важно в друго. Да си представим общество, в което всеки е равен пред боговете, но половината народ са ратаи без имот и съответно без законови или политически права. Има ли тогава смисъл да наричаме това общество егалитарно, дори ако всички, включително ратаите, държат, че най-важното са отношенията с боговете?
Има само един изход от това положение – да се въведат някакви общовалидни обективни норми за измерване на равенството. Още от времето на Жан‑Жак Русо и Адам Смит това почти неизменно е опирало до уреждането на собствеността. Едва тогава – към края на 18 век – на европейските философи им хрумва да подреждат човешките общества според техния поминък и съответно ловците берачи следвало да се считат за отделен вид хора. Това схващане битува и до днес, а с него и твърдението на Русо, че откриването на земеделието е довело истинското неравенство, защото е позволило възникването на поземлена собственост. Това е една от причините днес още да се пише, че номадите по начало би следвало да живеят в егалитарни групи, защото без средствата за производство (земя, добитък и пр.) и натрупаните излишъци (зърно, вълна, млечни продукти и пр.) от земеделието не е имало съществена материална основа едни да нареждат на други.
По-нататък продължават да ни учат, че когато някакъв материален излишък стане възможен, ще се появят „щатни“ тарикати, воини и жреци, които ще посегнат към част от този излишък и ще живеят от него или – в случая с воините – ще прекарват основната част от времето си в търсене на чалъм да го задигнат от другите. Не след дълго неизбежно ще ги последват търговците, адвокатите и политиците. Тази нова върхушка – подчертава Русо – ще се сдуши, за да брани натрупаното и пришествието на частната собственост неминуемо ще бъде последвано от възхода на държавата.
По-късно ще разгледаме по-подробно това вкоренено схващане. Засега стига да кажем, че в него има нещо вярно, но то е толкова общо, че почти нищо не обяснява. Вярно е, че само нивите и житниците правят възможни бюрократичните режими на египетските фараони, индуските империи и китайските династии в древността. Да се каже обаче, че нивите са виновни за възхода на тези държави е все едно да се каже, че висшата математика в средновековна Персия е виновна за атомната бомба. Вярно е, че атомната бомба нямаше да бъде възможна без висша математика. Може дори да се каже, че измислянето на висшата математика поставя началото на верига от събития, която създава вероятност някой някъде накрая да създаде ядрени оръжия. Да се твърди обаче, че работата на Ал‑Туси по многочлените през 12 век е предизвикала Хирошима и Нагасаки е очевиден абсурд. Същото е със земеделието. Близо 6000 години делят появата на първите земеделци в Близкия Изток от възхода на това, което наричат първите държави, а на много места по света земеделието изобщо не довежда до появата дори на бледо подобие на тези държави.
Тук трябва да се спрем на самото понятие за излишък и много по-широките – почти жизнено важни – въпроси, които поражда. Като философите са разбрали много отдавна, това понятие поражда основни въпроси за това какво е човекът. Едно от нещата, които ни отличава от останалите животни, е, че те произвеждат само и точно това, от което се нуждаят. Хората неизменно произвеждат повече. Ние сме създания на излишъка и това ни прави както най-изобретателния, така и най-опустошителния от всички биологически видове. Господстващите класи просто организират обществото, така че да измъкват лъвския пай от този излишък за себе си – било с робство, крепостничество, данъци, или с манипулиране на уж свободните пазарни отношения.
През 19 век Маркс и много от неговите радикално мислещи съратници наистина си представят, че този излишък може да се управлява колективно и справедливо (както той смята, че е било по време на първобитния комунизъм и може отново да стане в революционното бъдеще), но съвременните мислители не са особено съгласни. Преобладаващото мнение сред днешните антрополози е, че единственият начин да се поддържа истински егалитарно общество е да се премахне възможността за натрупване на какъвто и да било излишък.
Британският антрополог Джеймс Удбърн се счита за най-големия съвременен авторитет по егалитаризма на ловците берачи. През следвоенните десетилетия Удбърн прави изследвания сред хадза – номадско общество в Танзания. Той също така прави паралели между тях, бушмените сан и пигмеите мбути, както и други малки скитнически общества извън Африка като пандарам в южна Индия и батек (семанг по-горе – б. прев.) в Малайзия. Удбърн предполага, че това са единствените истински егалитарни общества, които познаваме, защото само при тях равенството се простира върху отношенията между половете и – доколкото е практически възможно – между стари и млади.
Като насочва вниманието върху тези общества, Удбърн успява да заобиколи въпроса какво се изравнява и какво не, защото народи като хадза явно прилагат принципите на равенството към почти всичко възможно – не само материалните придобивки, които постоянно се споделят или раздават, но и към познанията за билките, свещенодействията, към престижа (умелите ловци системно се подлагат на подигравки и насмешки) и пр. Цялото това поведение, настоява Удбърн, се основава на осъзнатия дух на обществото, според който никой никога не трябва да бъде трайно зависим от някой друг. Удбърн обаче добавя и нещо от себе си: най-съществената характеристика на тези общества е именно липсата на какъвто и да било материален излишък.
Истински егалитарните общества за Удбърн са тези със стопанства на непосредствена възвръщаемост: храната, донесена вкъщи, се изяжда на същия ден или на следващия; всичко останало се споделя, но никога не се консервира или складира. Това е в силен разрез с повечето ловци берачи и всички земеделци и животновъди, чиито стопанства имат отложена възвръщаемост. Те редовно влагат усилия в начинания, които дават плод едва след определено време. Тези вложения, твърди той, неизбежно създават трайни обвързаности, които могат да доведат до това определени хора да упражняват власт над други. Нещо повече, Удбърн предполага, че се прави определена оценка на риска – хадза и други егалитарни номадски общества разбират чудесно това и съзнателно избягват запасяване или дългосрочни начинания.
Ловците берачи с непосредствена възвръщаемост на Удбърн изобщо не се втурват сляпо към оковите като диваците на Русо, а разбират точно къде дебнат тези окови и организират живота си, така че да стоят далеч от тях. Това може да звучи донякъде обнадеждаващо и оптимистично, но всъщност е точно обратното. То – отново – предполага, че всяко равенство, което си заслужава името, практически е невъзможно, освен за най-простите номади. Що за бъдеще ни чака тогава? В най-добрия случай можем да си мечтаем (с изобретяването на репликаторите от Стар Трек или други апарати, с които всичко идва наготово), че някога в далечното бъдеще можем отново да създадем нещо подобно на общество на равни. Засега обаче определено сме за никъде. Старата приказка за райската градина, само че този път летвата за рая е вдигната още по-високо.
Поразителното в идеите на Удбърн е, че номадите, върху които насочва вниманието, явно са стигнали до съвсем различни изводи от Кандиаронк и няколко поколения критици от коренното американско население преди него. Всички те не могат дори да си представят как различията в богатството може да се превърнат в системни отношения на неравенство във властта. В началото критиката на американското коренно население е за нещо съвсем различно – явната неспособност на европейските общества да развиват взаимопомощта и да защитават личната свобода. Едва по-късно, след като коренните интелектуалци успяват да се запознаят по-добре с механизмите на френското и английското общество, тяхната критика се насочва към неравенството в собствеността. Може би е добре да следваме хода на техните начални разсъждения.
Малцина антрополози обичат особено понятието егалитарни общества и вече би следвало да бъде ясно защо. То обаче продължава да се развява, защото никой не е предложил убедителна алтернатива. Най-близо според нас стига предположението на антроположката феминистка Елинър Лийкок, че повечето членове на така наречените егалитарни общества не се интересуват толкова от равенството като такова, отколкото от това, което тя нарича самостоятелност. За жените монтание‑наскапи например не е толкова важно дали мъжете и жените се считат за равнопоставени, а дали жените – поотделно или заедно – могат да си живеят живота и да си вземат решенията, без мъжете да им се бъркат.
С други думи, ако има някаква ценност, която тези жени смятат, че трябва да бъде разпределена поравно, тя е именно онова, което наричаме свобода. Затова може би е най-добре да ги наричаме свободни общества, а защо не и с определението на йезуита отец Лайеман за съседите на монтание‑наскапи – уендот – свободни хора, всеки от които счита себе си за не по-маловажен от другите и се подчинява на своя вожд само ако така му харесва. На пръв поглед обществото на уендот с неговото сложно устройство с вождове, говорители и други длъжностни лица може да не е очевиден кандидат за включване в списъка на егалитарните общества. Вождовете обаче не са никакви вождове, ако не могат да налагат изпълнението на своите разпореждания. Равенството в общества като това на уендот е пряко следствие от личната свобода и обратно – свободата не е никаква свобода, ако човек не може да я използва. Днес мнозина смятат, че живеят в свободни общества (и често настояват, че поне политически това е най-важното в тях), но техните „свободи“, които формират моралната основа на една нация като Съединените щати, са най-вече формални.
Американските граждани имат правото да пътуват където искат, стига, разбира се, да имат пари за транспорт и нощувка. Нищо не ги принуждава да изпълняват произволните нареждания на началниците, освен ако не искат да си намерят работа. В този смисъл може да се каже, че уендот имат вождове на ужким и истинска свобода, докато повечето от нас днес имат истински вождове и свобода на ужким. По-научно казано, уендот, хадза и други егалитарни народи като нуер явно се интересуват не от формалната, а от реалната свобода. Тях не ги интересува правото на пътуване, а реалната възможност да пътуваш (а оттам и задължението да оказваш гостоприемство на странниците). Взаимопомощта – която съвременните европейски наблюдатели често наричат комунизъм – се счита за необходимо условие за личната самостоятелност.
Това поне отчасти може да помогне да се обясни явната бъркотия с понятието егалитаризъм: изразени йерархии може да възникнат, но те може да останат предимно театрални или да се ограничат до много тесни области на обществения живот. Да се върнем за момент при нуер в Судан. Откакто оксфордският социален антрополог Едуард Еванс‑Причард публикува своята класическа етнография на нуер през 1940‑те години, те са считани за еталона на егалитарните общества в Африка. Те нямат нищо дори наподобяващо властови институции и са прочути с това колко ценят личната независимост. През 1960‑те години обаче антрополози феминисти като Катлийн Гоф показват, че тук реално не може да става дума за равнопоставеност: мъжете в общностите нуер са разделени на аристократи (с наследствени връзки с териториите, на които живеят), чужденци и низки военнопленници, взети насила от набези срещу други общности. Тези разделения не са и чисто формални. Въпреки че Еванс‑Причард ги пренебрегва като несъществени, реално, както отбелязва Гоф, различният ранг предполага различен достъп до жени. Само аристократите могат лесно да съберат достатъчно добитък за това, което нуер смятат за истинска сватба, тоест могат да претендират за бащинство на децата и съответно да бъдат поменувани като техни предци след смъртта си.
Значи ли това, че Еванс‑Причард просто не е прав? Не съвсем. Всъщност рангът и различният достъп до добитък наистина са важни при сватосването, но нямат практически никакво значение в други обстоятелства. Дори на официално събитие като танц или жертвоприношение не е възможно да се разбере кой е над някой друг и най-вече – различията в богатството (добитък) никога не се превръщат в способност да се дават нареждания или да се изисква формално подчинение. В един често цитиран пасаж Еванс‑Причард пише:

Това, че всеки нуер се счита за равен на ближния, личи от всяко тяхно движение. Те ходят наперено като господари на земята, за каквито всъщност се и смятат. В тяхното общество няма господар и слуга, а само равни, които се считат за най-висшето божие творение. Мъжът се дразни дори само от намек за някакво нареждане и или не го изпълнява, или го изпълнява с такова пренебрежение и размотаване, че е по-обидно и от отказ.

Еванс‑Причард говори тук за мъжете. А жените?
Въпреки че във всекидневието, както установява Гоф, жените се ползват практически със същата независимост като мъжете, системата на бракосъчетанията наистина ограничава в известна степен женската свобода. Ако мъжът е дал четиридесетте глави добитък, колкото обикновено се искат за истинска сватба, това преди всичко означава, че той не само има право да претендира за бащинство на нейните деца, но и за изключителен достъп до секс, което на свой ред обикновено означава, че може да се бърка в работите на жената и в други отношения. Само че повечето жени нуер не са истински омъжени. Всъщност системата е толкова сложна, че много от тях официално са омъжени за духове или за други жени (които може да бъдат обявени за мъже за целите на родословието), а тогава си е само тяхна работа как ще забременяват и ще отглеждат децата си. Така дори в сексуалния живот за жените, както и за мъжете, личната свобода се подразбира, освен ако няма някаква конкретна причина тя да бъде ограничена.
Свободата да напуснеш своята общност и да знаеш, че ще бъдеш добре дошъл в далечни земи; свободата да преминаваш в различни обществени структури в зависимост от годишните времена; свободата да не се подчиняваш и да не търпиш никакви последици от това – очевидно всички те са се възприемали като нещо естествено от нашите далечни прадеди, а днес повечето хора ги смятат за немислими. Хората може и да не са поели по своя исторически път в някаква първична непоквареност, но определено са поели със съзнателно отвращение към това някой да ги командва. Ако това е така, да уточним нашия първоначален въпрос: голямата загадка не е кога за пръв път са се появили вождове, царе и царици, а кога вече не е било възможно просто да им кажеш да си гледат работата?
Няма съмнение, че в общия ход на човешката история срещаме все по-големи и по-уседнали населения, все по-мощни производителни сили, все по-големи материални излишъци и хора, които живеят все повече време под нечия власт. Разумно е да направим извода, че между тези движения има някаква връзка. Каква обаче е тя, какви са реалните механизми изобщо не е ясно. В днешните общества се смятаме за свободни хора, най-вече защото нямаме политически господари. Приемаме за даденост обаче, че така наречената икономика е организирана съвсем иначе – на основата не на свободата, а на ефективността. Затова във фабрики и канцеларии обикновено цари единоначалие. Нищо чудно тогава, че в днешните разсъждения за произхода на неравенството се обръща такова внимание на икономическите промени и особено на труда.
Тук също смятаме, че много от известните факти се тълкуват погрешно.
Интересът към труда и интересът към собствеността не са равнозначни, въпреки че ако се опитваме да разберем как разпореждането със собствеността се е превърнало в разпореждане с хората, изглежда очевидно да погледнем към труда. Като разделят етапите на човешкото развитие предимно според начина, по който хората се препитават, автори като Адам Смит и Ан Робер Жак Тюрго неизбежно поставят труда – дотогава считан за донякъде плебейски въпрос – на преден план. За това има проста причина. Така могат да претендират, че техните общества очевидно са по-висши – претенция, която – по това време – би била доста по-трудно доказуема, ако бяха използвали друг критерий, а не производителния труд.
Тюрго и Смит започват да пишат по този начин през 1750‑те години. Те считат за върха на развитието търговското общество, в което сложното разделение на труда изисква да се пожертват първобитните свободи, но се гарантира поразително увеличаване на общото богатство и благоденствие. През следващите десетилетия изобретяването на предачната машина, тъкачния стан, парната машина и появата на постоянна (и все по-осъзната) промишлена работническа класа изместват напълно основните положения в спора. Изведнъж се появяват невъобразими дотогава производителни сили, но и рязко се увеличават часовете, които хората се очаква да работят. В новите фабрики 12‑ или 15‑часов работен ден и шестдневна работна седмица са нещо обичайно, почивни дни почти няма. (Джон Стюарт Мил протестира: всички измислени досега машини за намаляване на труда не са облекчили мъките и на един-единствен човек.)
Така през 19 век почти всички разсъждаващи за това накъде върви човешката цивилизация приемат безусловно, че техническият прогрес е основният двигател на историята и че ако в прогреса е избавлението на човека, това означава само избавление от излишните мъки: някъде в бъдещето науката най-сетне ще ни отърве поне от най-черния, тежък и оскотяващ труд. Към края на века мнозина дори започват да твърдят, че това вече се случва. Промишленото земеделие и новите машини за намаляване на труда, казват те, вече ни водят към един свят, в който всеки ще се радва на безгрижен и охолен живот и тогава няма да търчим по цял ден да изпълняваме нечии нареждания.
С това едва ли са били особено съгласни радикалните синдикалисти от Чикаго, които през 1880‑те водят кръвопролитни битки с полицаи и гавази, за да извоюват осемчасов работен ден – право на дневен трудов режим, който един средновековен барон не би очаквал от своите крепостни. Викторианските интелектуалци се опитват да парират подобни аргументи с твърдението, че било точно обратното: първобитният човек, видите ли, постоянно се трепел за едничкото оцеляване; животът в първите човешки общества бил безкрайно блъскане. Европейските, китайските и египетските селяни се трудели от зори до мрак да свържат двата края. Следователно даже отвратителните условия от времето на Дикенс били подобрение в сравнение с предишната робия. Спорим само – твърдят те – за скоростта на подобрението. Към началото на 20 век подобни разсъждения се считат за азбучна истина.
Затова излязлото през 1968 г. съчинение на Маршал Салин Първото богато общество се превръща в епохално събитие и затова днес трябва да разгледаме някои от неговите заключения и недостатъци. То вероятно е най-влиятелното антропологично съчинение, писано някога, и обръща викторианската азбучна истина – която през 1960‑те все още е такава – с краката нагоре, мигновено поражда бурни дискусии и спорове и вдъхновява всички, от социалистите до хипитата. ◼

(следва)