Накъде в пандемията?
Пандемията промени както обществата и икономиката в глобален мащаб, така и живота на всеки отделен човек. Тези промени варират според географската ширина, но могат да бъдат обобщени и разгледани като общ процес.
Безпрецедентен дълг
В битката с COVID-19 правителствата по света са на път да задлъжнеят повече, отколкото когато и да било в съвременната история – дори в периода на Втората световна война.
От Германия до Япония, от Канада до Китай властите изтеглиха колосални кредити от централни и частни банки, които инвестираха в мерки за подкрепа на бизнеса (в някои страни и за работниците) и защита за населението и икономиката от щетите, причинени от пандемията.
В същото време корпорациите, окуражени от безпрецедентната държавна подкрепа за пазарите, продават облигации както никога досега. Само за 2020 година световният дълг се е увеличил с 19,5 трилиона долара. Данните за 2021 г. несъмнено ще покажат още по-дълбоко задлъжняване и спиралата ще се ускори.
Можем да направим интересен паралел с финансовата криза от 2008 г., когато правителствата използваха подобна схема – наливане на колосални суми пари, за да спасят икономиката от колапса на финансовия сектор. Този дълг бяха принудени да платят тези, които нямаха вина за кризата – работническата класа (в това число пенсионерите, студентите и безработните) – под формата на мерки за строги ограничения, замразяване на пенсии и заплати и намалени инвестиции в публичните услуги, станали известни като „затягане на коланите“ („остеритет“). Едва ли има съмнение кой ще плати и дълга, генериран от правителствения отговор на пандемията. След овладяването на пандемията, когато икономиката се върне към нормалния си ход, затягането на коланите е неизбежно. Докато чакаме това да се случи обаче, вече започваме да усещаме ефектите от безпрецедентното наливане на трилиони дълг в икономиката – инфлацията, която през следващите години ще се увеличава, и която – в съчетание с очакваното затягане на коланите – ще има унищожителен ефект върху покупателната способност и жизнения стандарт на работещите, особено в и без това бедни страни като България.
Бум на бума на информационните технологии
Глобалната пандемия ускори допълнително вече ускорените темпове на дигитализация. От една страна, дигитализацията на публичните услуги ги прави все по-достъпни. От друга страна, дигиталното обучение изостри неравенствата в образователната система и маргинализира още повече децата от бедни семейства без достъп до интернет и компютър. Засилването на електронната търговия в световен мащаб пък спомогна за ускорената концентрация на пари и власт в технологични гиганти като Амазон.
Социална изолация
Продължителните „локдауни“ парализираха социалния живот в продължение на месеци. Макар и с доказано полезно въздействие върху разпространението на заразата, социалната изолация оказа изключително негативно влияние върху психическото състояние на хората, което доведе до редица проблеми, сред които повишаване на домашното насилие и изостряне на психичните разстройства сред предразположените към такива. Локдауните парализираха и организационния живот на много политически и синдикални организации, като се има предвид, че онлайн срещите няма как да заместят срещите на живо и масовите мероприятия.
Паника и масова психоза
Капиталистическият режим показа пълната си неспособност да управлява криза от глобален мащаб. Държавата реагира на заплахата, като се паникьоса и започна да въвежда безразборни мерки. В България това бе ясно различимо в първите дни на пандемията, когато при едноцифрено число на новозаразени, цялата държава беше блокирана от пълен локдаун, докато само няколко месеца по-късно, при хиляди новозаразени на ден не бяха въведени дори елементарни мерки. Поведението на властта в хода на пандемията премина плавно от паника към дребно сметкаджийство. Дали ще има мерки и какви ще бъдат те зависеше (и все още зависи) повече от непосредствените материални интереси на различните бизнес лобита в страната, отколкото от реалната необходимост за защита на здравето на населението. Капиталистическата логика отрови и глобалната инициатива за разработване и масово разпространение на ефективна ваксина. Оказа се, че целият научен капацитет на човечеството е съсредоточен в една шепа частни корпорации, които използваха своята хегемония в тази тежка ситуация, за да натрупат баснословни печалби, като патентоваха новооткритите ваксини и по този начин ограничиха тяхното разпространение.
Резултатите? Пфайзер Бионтех реализира продажби за 21,5 милиарда долара само за една година, което удвои стойността на гигантската корпорация и направи двамата ѝ собственици (които са съпруг и съпруга) мултимилиардери за броени месеци. Модерна се очаква да реализира между 18 и 20 млрд. долара за 2021 г., а стойността на компанията нарасна с невероятните 372%. Портфейлът на генералния директор на компанията Стефан Бансел, който притежава 9% процента от акциите, набъбна до 5 милиарда долара. В същото време частният патент върху ваксините и пазарният принцип на тяхното разпределение доведе до ужасяващо неравенство в достъпа до ваксинация в световен мащаб. Докато в богатите страни средният темп на ваксинация достига 60%, в бедните страни този процент е едва 1%.
Бум на теориите на конспирацията
Световната пандемия представлява безпрецедентно за нашето поколение събитие и крайностите в обществената реакция са очаквани. При някои страхът от пандемията се изрази в свръхреакция, самоизолация, презапасяване с продукти и параноя. При други – в отрицание на реалността и отдаване на конспиративни теории. Тази тенденция бе подпомогната от няколко фактора, някои които не са пряко свързани с пандемията. От едната страна са най-очевидните – като сривът на общественото образование и информационната грамотност на населението, – но те не са достатъчни да обяснят разпространението на податливостта към конспиративно мислене, която съвсем не се ограничава до необразованите „маргинали“ и хора над средна възраст, срещащи проблем с ориентацията онлайн.
Важен, а може би ключов фактор за днешния взрив на конспирациите е задълбочаващото се недоверие към институциите в световен мащаб. Последните 40 години, белязани от възхода и пика на неолиберализма, ни направиха свидетели на пълното изпразване от съдържание на и без това фасадната демокрация, като традиционният политически сблъсък между леви и десни бе напълно заличен. До 80-те години на миналия век, макар и центристки, основните партии се сблъскваха по въпроси за икономическото развитие на държавите като противопоставянето между кейнсианството и монетаризма в следвоенния период. След пълната победа на монетаризма през 80-те и разпада на социалните държави на изток и на запад, дори този реформистки политически сблъсък бе заличен и заместен от сблъсък на културната плоскост – за или против права на гейовете, за или против абортите и пр. В същото време пазарните реформи съблякоха от туловището на държавата изкуствено присадените ѝ социални задължения и оголиха нейната основна функция – репресивната. Това развитие естествено доведе до повсеместен срив в доверието към традиционните партии, официалните институции и в държавата като цяло. Този срив на доверие обаче се случва в момент на безпрецедентна слабост на работническата класа в световен мащаб.
Така разривът между обществата, от една страна, и държавата и капиталистическата икономика, от друга, не се реализира в революционен подем, а намери отдушник в популизма, национализма и конспиративните теории. Тяхната нарастваща популярност, особено във време на пандемия, се подхранва от масовото неразбиране на описаните по-горе процеси. Концентрацията на власт и пари в технологичните гиганти води до страх от технологиите и модернизацията, липсата на класов анализ на глобалните политически и икономически процеси води до обяснението им със световен заговор, а страхът и липсата на перспектива – до антисоциално поведение.
Недоволството е контролирано от националистически, дясно популистки и религиозни организации, които изпълняват контрареволюционната си роля, която исторически винаги са изпълнявали – да отклонят анализа от класовите противоречия и критиката срещу държавата и капитализма към лесно смилаеми расистки и конспиративни обяснения на кризата. Така в безпрецедентната власт на корпорации като Пфайзер и Бионтех обществото е впрегнато да вижда таен заговор на някакъв абстрактен световен елит вместо логично следствие от капиталистическото развитие на световната политика и икономика през последните десетилетия. Докато класовият анализ несъмнено би накарал милиони хора да видят овластяването на корпорациите като исторически етап от класовата борба в пряка връзка с техния конкретен опит като работници и би ги подтикнал към действия срещу капиталистическата система, конспиративните теории баламосват хората с налудничави идеи за тайни заговори и властелини на света, които ги откъсват от реалността и от борбата и ги вкарват в задънена улица. Принципът на организация на религиозните властови механизми, чиито „тайнства“ са достъпни само за посветените, гласи: Никоя тайна не дава по-голяма власт от тайна, която не съществува, защото тя няма как да бъде разкрита. По същия начин няма по-силен враг от несъществуващия, защото той никога не може да бъде победен. Бумът на конспиративните теории е пряк израз на победата на либералния индивидуализъм, който разяжда обществата и възпитава отделния човек в антисоциално поведение.
Кризата от анархистка перспектива
Анархистите не трябва да позволяват да бъдат увлечени от популизма и теориите на конспирацията. Трябва да се застъпим твърдо за всички мерки, предпазващи живота и здравето на хората по време на пандемията, и да атакуваме печалбарството и системните проблеми, които вече доведоха до предотвратимата смърт на стотици хиляди. В същото време не можем да си затваряме очите за авторитарния подход на държавата за налагане на противоепидемични мерки и сме длъжни да се противопоставяме на всеки опит държавата да използва извънредната ситуация, за да милитаризира обществения контрол и полицията. Особено вредни в това отношение са мерките за принудителна ваксинация на работници под заплаха от уволнение, които не само са репресивни и авторитарни, но и постигат обратен ефект в борбата срещу разпространението на заразата. Много хора се питат: нима държавата е толкова загрижена за здравето на хората, че прибягва до такива мерки? Отговорът е не. Масовата ваксинация без съмнение е най-ефективният начин да се справим със заразата и да предпазим себе си и нашите близки. Зад масовата ваксинационна кампания, организирана в цял свят, не стои загриженост за нашето здраве, а чисто икономически интереси. Държавата и капиталистическите интереси, които тя представлява, имат интерес да върнат икономиката към нормалното ѝ функциониране. Това не може да се случи без масова ваксинационна кампания, която да овладее заразата максимално бързо. Има ли алтернатива на авторитарния подход и задължителната ваксинация? Отговорът отново е не, не и в съвременното капиталистическо общество. Държавата е сатрап не само по призвание, но и по необходимост. Държавните власти нямат друг избор, освен да използват принуда, именно поради пълното недоверие на народа към институциите от една страна и повсеместния индивидуализъм и антисоциално поведение, възпитавани сред народа от същата тази неолиберална държава десетилетия наред. Така държавата и капиталистическата система се оказват в капана на ефектите на собствените си политики, които ги принуждават да оголят репресивната си същност. Държавата не просто е загубила способността си да убеждава, а е докарала нещата дотам, че всяка информация, която идва от държавните или наддържавните институции, се отхвърля априори от обикновените хора. В някои случаи това би било здравословен скептицизъм, но в контекста на пандемията е социално самоубийство.
Средностатистическият гражданин е достатъчно експлоатиран, ограбван и лъган от официалните институции, за да изгради убеждението си, че държавата го лъже, но в същото време е твърде аполитичен и дезориентиран, за да разбере, че не само държавата може да го лъже, а това го могат еднакво добре и цяла армия от крайнодесни проповедници в YouTube, религиозни култове и антивакс гурута.
Средностатистическият човек – обикновеният работник – бе откъснат от своите организации и от ролята си на политически субект, който може самостоятелно да прави анализи и да преследва колективните си политически интереси като част от работническата класа. На мястото на работника се появи едно деполитизирано, индивидуализирано същество, продукт на Прехода, подвизаващо се под също така индивидуализираното и деполитизирано понятие „гражданин“. Този гражданин е откъснат от своята общност и от самата идея за съществуването на общност на интересите. Той е предоставен като обект, а не субект на политиката (и икономиката). Гражданинът е обект на политическите кампании по същия начин, по който е обект на маркетинговите такива. Едновременно консуматор и продукт. Характерно за този продукт на прехода е черно-бялото мислене, развито в резултат на пълната деполитизация и доминиращия либерален индивидуализъм. Това черно-бяло мислене не позволява многопластов анализ и вникване в дълбочина в политическите проблеми. Именно благодарение на него скептицизмът към държавата и официалните институции се превръща в овче доверие в случайни онлайн шарлатани.
Както при всяко друго либерално движение, класовата композиция на антивакс движението е доминирана от дребни бизнесмени, но тълпата е шарена клоунада от „ню ейдж“ хипари, либертарианци, крайнодесни организации и дезориентирани от социалните мрежи домакини на средна възраст.
Кампанията срещу ваксините е изцяло доминирана от неолибералния контекст, в който се случва. Тя е по същество либерална в духа на класическите либерални кампании, които поставят в центъра индивидуалния потребител и се изразяват в сферата на консуматорството на принципа гласувам с парите си – няма да пазарувам в този магазин, защото той не предлага екологични продукти например. По същия начин отказът от ваксинация като форма на бойкот набляга върху индивидуалния избор и личната неприкосновеност, отхвърля социалната отговорност като част от заговора срещу индивида. Неслучайно антивакс движението плагиатства своите лозунги от популярни либерални протестни движения като лозунга на движението за правото на аборт – Моето тяло – мой избор! Също така не е случайно и това, че движенията против ваксините и мерките са концентрирани в евроатлантическите страни.
нтиваксърството е преди всичко бунт срещу общественото здравеопазване като такова. Неслучайно лидери на протеста са, от една страна, религиозни НПО, които от години атакуват социалната система и публичното образование, а от друга, крайнодесни партии и организации като Възраждане, чиято политическа програма дава приоритет на приватизацията на публичното здравеопазване. В същото време частната антивакс индустрия генерира десетки милиони долари от лековерници, плащащи за „алтернативни здравни консултации“ и лечение с опасни ветеринарни препарати.
Отвъд чисто антиваксърското движение начинът, по който държавите управляват пандемията, предизвика бунт и сред част от работническата класа. В страните, където класата е слаба (като България), работниците са увлечени от антиваксърските движения и крайнодесните и биват използвани от тях както за масовка, така и за статут, особено когато се касае за медицински работници. В страните като Франция и Италия, в които работническата класа е сравнително силна, работниците не позволяват да бъдат претопени в антиваксърското движение и успяват до някаква степен да наложат собствен дневен ред. Така повечето работнически организации (например SUD Solidaire) излязоха с позиции в подкрепа на масовата ваксинация, но противопоставяне на авторитарните мерки за налагане на задължителна ваксинация (най-вече заплахите за уволнение) и зелените сертификати, както и противопоставяне на конспиративните теории и крайнодесните. Въпреки това тази стратегия крие много рискове, тъй като по същество движението в глобален мащаб остава доминирано от антиваксърски и конспиративни тенденции, които несъмнено ще увлекат част от работниците към крайната десница.
Както държавният отговор на пандемията, така и конспиративните движения отдолу са резултат от безпомощността на капиталистическата система да мобилизира масите за справяне с колективни проблеми. Тази неспособност се корени в индивидуалистичния фундамент на капитализма, който вече повече от 300 години води война не само срещу работниците, но и изобщо срещу идеята за съществуване на общество. Конспиративните движения и техните призиви за спасяване поединично се вписват идеално в капиталистическия поход срещу обществото.
Каква е алтернативата? Много хора се изкушават да спекулират на тема как едно безкласово/комунистическо/анархистко или друго алтернативно на днешното общество би се справило с подобна пандемия. Аз лично не харесвам поставянето на такива абстрактни предизвикателства и впускането в празно теоретизиране и рисуване на утопии. Достатъчно е да се каже, че в едно комунистическо безкласово общество, организирано на свободен и демократичен принцип, въпросът за авторитарното приложение на противоепидемиологични мерки изобщо не би стоял на дневен ред, тъй като самите обществени институции биха били изградени на доброволен принцип отдолу-нагоре и следователно биха се ползвали с пълно обществено доверие, без което те биха били невъзможни. В настоящото капиталистическо общество алтернатива няма. Държавите нямат друг избор, освен да използват принуда, за да вкарат в пътя този сбор от индивиди, всеки възпитан да гледа собствения си интерес, който все още по навик наричаме общество.
Някои хора отляво се опитват да открият потенциал в движенията срещу мерките, но това според мен е фантазия. Мобилизациите срещу мерките са доминирани от дребни бизнесмени, обединени от индивидуалните си материални интереси, и гневни аполитични маси, обединени от собствената си дезориентация. Дребният бизнесмен очаква привилегиите, които бяха предоставени на големите играчи, тъй като вижда себе си като част от „бизнес общността“, но беше оставен да понася ефектите от кризата (почти) наравно с работниците. Това е причината за гнева на дребните предприемачи, които съставляват ядрото на протестите срещу мерките и ваксините. Освен класовата композиция, реакционният характер на протестите се крие в това, че в основата на движението стои противопоставянето на индивидуалните права срещу общото благополучие.
Антивакс протестите са израз на комбинация от гняв, дезориентация и липса на перспектива. Това ги превръща в идеална среда за крайната десница. Фактът, че крайнодесните доминират протестите не е нито случайност, нито резултат от недостатъчна активност на работническите организации. Включвайки се в тези протести, лявото може само да бъде маргинализирано и да служи за полезен идиот и масовка на черпещите сила от протестите консервативни политически сили. Периодът, който ще даде поле за изява на левите, ще настъпи, когато правителствата поискат от работническата класа да затегне коланите, за да плати за кризата. •
Евгени