Нуждата от теория за разрушаването на диктатурата

„Страстта да разрушаваш е творческа страст“ – Михаил Бакунин

Теорията за разрушаването на държавата трябва да започне с разрушаване на теорията за държавата. – Георги Константинов

I.

Навярно сте виждали по телевизията модерните методи на разрушаване на старите сгради в САЩ? Самото срутване на цял един небостъргач става пред изумения ви поглед за няколко минути, ако ли не за десетки секунди. При това събарянето се извършва в населен квартал, който се обитава от хиляди жители. Мигове след възпламеняването на експлозива, небостъргачът се срива на място, подобно замък от карти и минути след като прахоляците се уталожат, купчината от това, което е било небостъргач, е готова да поеме в камиони пътя към боклука, за да се разчисти площадката за нов строеж.
За да се постигне подобна скорост и ефикасност, е необходима цяла инженерна наука. Старата сграда, съпротивлението на нейните материали и спойките между елементите трябва да се познават отлично и най-вече: къде точно, на кои места и в какви количества да се разположи взривът, какви предпазни мерки трябва да се вземат за сигурността на работниците и околните и т. н.
Тоест, разрушението също е въпрос на наука, техника и опит.
Точно те обаче ни липсват на нас, революционерите. В нашата борба срещу държавата и нейните институции, ние сме останали на онова занаятчийско ниво, на което бяха трънските дюлгери от миналото столетие (19-ти век), когато събаряха курници и селски къщи от кирпич и измазан плет. Сякаш сме забравили, че живеем във века на железобетонните конструкции!?! Теорията за разрушаването на държавата за нас, революционерите, е като науката за съпротивление на материалите, пиротехниката и плана на небостъргача, който трябва да бъде разрушен от инженерите-сапьори.

Днес, 40 години след установяване на диктатурата на държавния капитал в Източноевропейските страни и седемдесет след октомврийския преврат, ние все още нямаме никаква валидна теория за „издинамитването“ на диктатурата и никаква последователна теория на Социалната революция в България. (Имам предвид разрушителната ѝ част, макар че и позитивната е в не по-малко окаяно състояние.). Казаното е вярно не само за нас, анархистите, но и за всички опозиционери и революционери в света на държавния капитализъм – от Берлин до Владивосток и от Северния до Индийския океан. Писанията на тази тема, ако съществуват, са само още едно свидетелство за духовната нищета на всички ни.
Ние не познаваме света, който искаме да разрушим. В най-добрия случай разполагаме с няколко неточни дефиниции, остаряла терминология, никакви съвременни методи на изследване и анализ, и евентуално чувства – понякога бунтовни и благородни, но много по-често… „топли в червата“, както казваше Ботев. С това, като че ли свършва всичко. Останалото е дим и мъгла…
Какво представлява този свят? Откъде идва и накъде отива? Какви са силите вътре в него и техните съставки? Основните интереси, които групират тези сили? Материалните, духовните връзки и звена на системата, които поддържат спойката между разнородния социален материал? Структурите и функционирането на институциите, които образуват „народната“ държава? Коя или кои са ахилесовите пети в тези звена и институции, в които трябва да се удря, как, кога, с кого? Какви са принципите, методите и средствата на разрушението на държавата? Какви са типовете организации, които могат да се изградят в обстановката на диктатура, в днешна България? Какви са целите и средствата на всяка от тях? Тяхната стратегия и тактика, настъпление и отстъпление, поуките от пораженията и победите, които съпътстват всяка борба? И т. н., и т. н., това са само част от въпросите на въпросната теория, които чакат своя актуализиран отговор.

В нашите емигрантски писания (предназначени най-често за пенсионери и о.з. революционери, които, след като са се опарили, вече дори не искат да духат кашата, която е забъркала властта), ние даже не се опитваме да поставим тези единствено истински въпроси на революционната борба в днешния ден. Разказваме на народа детински приказки за вчера или за утре, „коментираме“ прочетеното във вестниците или чутото по радио и телевизия и го храним с голи надежди и ялови „анализи“, докато в никое анархистическо издание не можем да намерим поне една актуална статия за революционната организация, пропаганда и акции в днешна „НРБ“. Мнозина бягат като дявол от тамян дори само от… разискванията на тези теми. ЗАЩО?
Нещо повече, вместо да се търси взаимодействие с противодържавните сили в България, вместо да се координират акциите с тях и се засилва резонансът им вътре и вън от страната, се прави всичко възможно те да се омаловажат, да се принизят, да се посее съмнение в авторите им и да се разпилее всичко в праха на забравата. ЗАЩО?
Бомбените атентати или въоръжени акции на малцината дръзнали младежи се превръщат в „антиобществени“ и „хулигански“ прояви, протестите на работниците – в дело на „провокатори“, а преследванията на малцинствата (цигани, македонци, помаци, турци или евреи) се премълчават или предизвикват само сълзливо-лицемерни разграничения от палачите, вместо да се търси обединението на всички тези сили за решителна, революционна борба с диктатурата. ЗАЩО?
Стигна се дори до там в „анархистически“ списания да се издига патриотарството като знаме на борбата, да се правят теманета към чуждата и българска полиция, един стар „поборник“ даже апелира от страниците на предназначено за евнуси вестниче, „обществеността“ да се включела в борбата срещу тероризма, отвличанията на самолети или заложници и други, ненравещи се на мирното еснафство, средства и методи. ЗАЩО?
На „конгреси“ и „конференции“ се отправяха декларации и доноси срещу всичко и всички, които търсят брод към революцията в днешна България. ЗАЩО?
„Патриарси“ на анархизма, предприемачи и бивши кметове започнаха в един глас в кафенета и по стъгди, да уверяват, който иска да ги слуша, че са се опитомили, поумнели и станали „отговорни общественици“, които могат да участват наред с другите „сектори“ в „строителството на утрешна свободна България“… ЗАЩО?
На тези и други многобройни „ЗАЩО?“ ще си отговорим, когато намерим ответ на един единствен въпрос: кого ползва цялата тази мизерна галиматия, която се представя като анархистическа пропаганда, стратегия, тактика и… морал?

Със съжаление констатираме, че в емигрантската книжнина (и анархистическата в това число) няма нищо на тема теория, организация, стратегия, методи и средства за революционното разрушавани на диктатурата. Има само обща фразеология за болшевишкото робство, за „комунистическата“ тирания или конспирация, за тоталитаризма, за невъзможността да се води борба срещу него без подкрепата на външния свят или опити да се замести тази борба с „теоретически“ бръщолевения, които французите наричат бла-бла, а русите – тарабарщина.
Към това безсилие на теоретическата „мисъл“, която е на нивото на робската „мъдрост на народа“, са се добавили липсата на интелектуален, нравствен и физически кураж, всяване на капитулантски и опортюнистически дух, натрапван ни безпрепятствено в претенциозни декларации на хора, наричащи себе си анархисти, хора, които отдавна са прехвърлили собствените ни задачи върху „благоприятната международна обстановка“. Хора, които чакат събуждането на испанския или руския пролетариат или повторението на 9.9.1944 г. с обратен – американски знак. Хора, които имитират „организационен и обществен живот“ и изпадат в телешки възторг от „безкръвните, спокойни и отговорни“ студентски манифестации. „Анархистическата“ мисъл е на път да открие… поп-гапоновите методи от началото на века, които завършваха с проливане кръвта на увлечените в уличните процесии човешки тълпи, неподготвени за сблъсъка с биещите и стрелящи на месо „сили на реда“.

II.

Кой и какво стои зад тази „нова ориентация на революционния, социален и организиран анархизъм“? Платена ли е, или с нея се плащат стари сметки?
Често в отговор ни казват, че времената са се променили, че „младежта страда от безидейност, хулиганство, егоизъм, че търси развлечения и бягство в наркоманията и пиянството“. Дори и така да беше, ние няма да спрем да питаме подобни набедени идеолози и психолози на масите:
– Предложихте ли на синовете и дъщерите от работническите предградия някакви конкретни, адекватни на днешните условия цели? Дадохте ли им пример за жертвоготовност в борбата със собствения си живот? Казахте ли на лишените от перспектива за издигане по обществената стълба млади хора как и с какви средства се прави революция срещу диктатурата? Самите вие, знаете ли път или пътища, по които макар и да има жертви, се стига до победата над нея? Последното е от изключителна важност, защото да се искат жертви и „мъченичество“ за след 100 или 1000 години, значи да се иска от младите да бъдат мазохисти. Когато разговаряме с тях на тези теми, те ни казват: „Трябва да се измисли нещо ново, ефикасно, привлекателно и непреодолимо от партийните мамути и тяхната политическа полиция!“
Ето какво е нужно на младежта, чиито авангард започва да изчерпва търпението си и сам, с цената на живота си, търси трескаво изход. Тези, които загинаха във Варна, в сражение със шпицкомандите на реда, онези, които паднаха вчера в борбата за свобода и хляб, и другите, които ще дойдат на смяна, не се нуждаят от предъвкването на стари новини от стари, казионни вестници. Те и без нас, и по-добре от нас, знаят каква свинщина, каква мръсна и миризлива кочина е животът в България…

Държавната машина е прогнила, но тя сама няма да се срути, затова е необходима модерна и ефикасна теория за разрушението на диктатурата. Съществуват ли вече елементи за нея? Има ли фактически материал, който може да послужи като стимул на теоретическото мислене и революционната практика?
Ние мислим, че отговорите на тези въпроси могат да се намерят в опита на революционните борби на Изток – от Кронщад и Украйна през ГДР и Унгария до Полша и Афганистан. И заедно с него – в опита на всички, които се борят навсякъде: единично, групово или масово – било в „Третия свят“, било срещу свръхразвитите капиталистически държави. Той и нашият собствен опит трябва да бъдат анализирани критично и систематизирани в брошури и наръчници, откриващи пред новите генерации методите, принципите, техниката и средствата за борба срещу държавата, с цялата гама нейни оръжия — от словото и бомбата до компютрите. При това, ако искаме да бъдем на висотата на задачите, които си поставяме, трябва да внесем нови елементи, съответстващи на времето, в което живеем, стимулиращи революционното творчество на масите. Другото би означавало да вървим след задницата им, да ги съзерцаваме и бръщолевим „революционно“ по панихиди и чествания…

В състояние ли сме да започнем диалога или както досега няма да можем да кажем на единиците, на групите, нито на масите, как трябва да се води революционната война срещу диктатурата?
Как да се организират пропагандата, акциите и сраженията срещу полиция, офицерски корпус, бюрокрация във всеки населен пункт, как се води борбата в предприятия, стопанства, учреждения, казарми, училища, университети и институти за спечелване на недоволните, неутрализиране на апатичните и циничните и ликвидиране на началствата и техните доносници? Можем ли да предизвикаме първоначално раздвижване на мисълта и стремеж към по-дълбоко и прецизно запознаване с държавната машинария, механизми и трансмисии, а след това и за разработването на все по-точни и резултатни методи и инструкции за тяхното саботиране, разваляне и разрушение?

(следва)