Робите плащат на господарите

125 години Хаити плаща на Франция за своята свобода

Следващите откъси са от глава шеста, Робовладелските общества: неравенство, доведено до крайност, от Капитал и идеология на Тома Пикети (2019, Париж; 2020, Харвард).

Франция: двете премахвания на робството през 1794−1848 г.

Премахването на робството във френските колонии е своеобразно с това, че се извършва на два етапа. Първото премахване на робството е решено от Националното събрание през 1794 г. след въстание на робите в Сен Доменг (Хаити), но робството е възстановено по-късно при Наполеон. Окончателно е премахнато през 1848 г. след падането на монархията и основаването на Втората република. Френският случай ни припомня за несъмнено основната причина за премахването на робството – не великодушието на евро-американските противници на робството – аболиционистите – или сметкаджийството на робовладелците, а въстанията на самите роби и страховете от нови размирици. Решаващата роля на въстанието на робите е очевидна през 1794 г. – първото голямо премахване на робството от новата история, което е пряка последица от факта, че хаитянските роби вече са се освободили сами с оръжие в ръка и се готвят да обявят независимостта на своята страна.
Очевидна е също така и при британския Закон за премахване на робството от 1833 г., приет по-малко от две години след Коледното въстание през 1831 г. в Ямайка – кръвопролитен бунт, чието отразяване в британската преса има широк обществен отзвук, засилва позициите на аболиционистите в дебатите през 1832−1833 г. и убеждава робовладелците, че е по-разумно да приемат щедрото финансово обезщетение, вместо риска с техните плантации в Ямайка и Барбадос един ден да се случи това, което се случва с тези в Хаити. Самото Коледно въстание, което завършва с масови екзекуции, идва след друго въстание в Британска Гвиана през 1815 г. и бунта в Гваделупа през 1802 г., който завършва с екзекутирането или депортирането на близо 10 000 роби – около 10 процента от населението. Това принуждава френските власти временно да върнат търговията с роби през 1810‑те, за да заселят отново острова и да възстановят захарните плантации.
Важно е да се знае, че най-голямата концентрация на роби в евро-американския свят в навечерието на Френската революция е във френските островни колонии. През 1780‑те години във френските плантации в Западните Индии и Индийския океан живеят 700 000 роби (3 процента от населението на френската метрополия, което по това време е около 28 милиона) в сравнение с 600 000 в британските владения и 500 000 в плантациите в южните Съединени щати (току-що извоювали своята независимост). Във френските Западни Индии робите са концентрирани основно в Мартиника, Гваделупа и най-вече Сен Доменг, където живеят 450 000 роби. Преименуван на Хаити (от старо название на езика на коренното население) след обявяването на независимостта през 1804 г., Сен Доменг в края на осемнадесети век е перлата на френските колонии, най-процъфтяващата и печеливша от всички, благодарение на производството на захар, кафе и памук. Тя заема западната част на остров Испаньола, където Колумб акостира през 1492 г., и е френска колония от 1626 г. Източната част е испанско владение (което по-късно става Доминиканската република), каквото е и големият съседен остров Куба (където робството продължава до 1886 г.).
В Индийския океан двата френски робски острова са Ил дьо Франс (по-големият от двата през осемнадесети век; окупиран от Англия през 1810 г. и преминал в британско владение под името Мавриций след поражението на Наполеон през 1815 г.) и Ил Бурбон, преименуван на Реюнион по време на Революцията и останал френски през 1815 г. В плантациите на тези два острова живеят близо 100 000 роби през 1780‑те, далеч по-малко от 600‑те хиляди във френските Западни Индии, от които 450 000 само в Сен Доменг.
Нещо повече – това са наистина робски острови. Робите са 90 процента от населението на Сен Доменг в края на 1780‑те (и даже 95 процента, ако се включат метисите, мулатите и свободните цветнокожи). Подобни са нивата в останалите британски и френски Западни Индии в периода между 1780 и 1830 г.: 84 процента в Ямайка, 80 процента в Барбадос, 85 процента в Мартиника и 86 процента в Гваделупа. Това са най-високите нива не само в историята на атлантическите робски общества, но и в цялата история на робството. За сравнение робите са от 30 до 50 процента от населението на южните Съединени щати и Бразилия през същия период, а от достъпните източници може да се съди, че подобни са били пропорциите в древна Атина и Рим. Британските и френските Западни Индии от осемнадесети и началото на деветнадесети век са най-добре документираните исторически примери за общества, в които почти цялото население е от роби.
Очевидно е, че когато делът на робите достига 80 или 90 процента, рискът от въстание е много висок, независимо от жестокостта на репресивния апарат. Случаят с Хаити е особено краен с това, че робското население расте много бързо и броят на робите е значително по-голям от този на другите острови. Около 1700 г. цялото население на острова е около 30 000 души, повече от половината от които са роби. В началото на 1750‑те в Хаити живеят 120 000 роби (77 процента от населението), 25 000 бели (19 процента) и 5000 метиси и свободни цветнокожи (4 процента). В края на 1780‑те в колонията вече има повече от 470 000 роби (90 процента от населението), 28 000 бели (5 процента) и 25 000 метиси, мулати и свободни цветнокожи (5 процента).
В навечерието на 1789 г. близо 40 000 африканци пристигат всяка година в Порт о Пренс и Кап Франсе, за да заемат мястото на измрелите роби в редиците, които набъбват с изключително високи темпове. Системата е в етап на ускорен ръст, когато избухва Френската революция. През 1789−1790 г. свободните чернокожи започват да настояват за право на глас и участие в събранията. Това изглежда логично на фона на гръмките прокламации за равноправие, достигащи от Париж, но исканията им са отхвърлени. Голямото робско въстание започва през август 1791 г. след събрание в Боа Кайман на Северното плато. Сред участниците са хиляди марони – избягали роби, – които десетилетия наред намират убежище в горите на острова. Въпреки военните подкрепления, изпратени от Франция, въстаниците бързо надделяват и превземат плантациите, докато плантаторите бягат от страната. Изпратените от Париж комисари нямат друг избор, освен да обявят освобождението на робите през август 1793 г. – решение, което Събранието разширява до всички колонии през февруари 1794 г. и с което революционното правителство се отличава от предишните режими (въпреки че решението на практика е наложено от бунтовете). Животът на това решение обаче е краткотраен – едва влязло в сила, робовладелците убеждават Наполеон да възстанови робството през 1802 г. на всички робски острови освен Хаити, който обявява своята независимост през 1804 г. Едва през 1825 г. Шарл X признава независимостта на Хаити, а през 1848 г. робството е премахнато на останалите територии, включително в Мартиника, Гваделупа и Реюнион.

Хаити: как робската собственост се превръща в държавен дълг

Случаят с Хаити е емблематичен, не само защото е първото премахване на робството в модерната епоха след победоносен бунт на робите и първата независимост от европейска власт, извоювана от чернокожо население, но и защото епизодът завършва със съкрушителен държавен дълг, който до голяма степен възпира развитието на Хаити през следващите два века. Франция окончателно признава независимостта на Хаити през 1825 г. и спира със заплахите да нахлуе с войски на острова само защото Шарл X успява да изнуди хаитянското правителство да обещае да изплати 150 милиона златни франка обезщетение на робовладелците за изгубената собственост. Правителството в Порт о Пренс всъщност няма друг избор, изправено пред очевидното военно превъзходство на Франция, наложеното от френския военноморски флот ембарго до уреждането на въпроса и реалната заплаха от окупация на острова.
Важно е да се оцени значението на тази сума от 150 милиона златни франка, установена през 1825 г. След продължителни преговори цифрата е изчислена въз основа на рентабилността на плантациите и цената на робите преди Хаитянската революция. Тя представлява 2 процента от френския национален доход по това време и е равностойна на 40 милиарда евро в днешни пари. Тя също така е сравнима в това отношение със сумата, изплатена на британските робовладелци със Закона за премахването на робството, като се има предвид, че броят на „освободените“ роби в Хаити е половината от този на британските роби, освободени през 1833 г. По-съществено обаче е съотношението на дълга към ресурсите, с които Хаити разполага по това време. По последни изследвания сумата от 150 милиона златни франки представлява повече от 300 процента от националния доход на Хаити през 1825 г. или с други думи всичко произведено за три години. Съгласно споразумението цялата сума трябва да бъде внесена в срок от пет години в така наречената Caisse des Dépôts et Consignation (държавна банкова институция, създадена през революцията, съществуваща и днес), откъдето трябва да се изплаща на ощетените робовладелци (както и става), а хаитянското правителство трябва да тегли нови заеми от частни френски банки, за да разсрочва плащанията във времето (както също става). Изключително важно е да се разбере за какви суми става въпрос. При типичната по онова време годишна лихва от 5 процента – без да броим тлъстите комисиони, които банкерите изобщо не се свенят да начисляват за частичните прекъсвания на плащанията и предоговарянията през следващите десетилетия – това означава, че Хаити е задължена да изплаща 15 процента от своя национален продукт всяка година, безсрочно, само за лихвите по своя дълг, без дори да започне да погасява главницата.
За бившите френски робовладелци, разбира се, не е проблем да докажат, че островът е бил много по-рентабилен по време на робството. Въз основа на оценките, които днес можем да направим, близо 70 процента от продукта на Сен Доменг от 1750 до 1780 г. е реализиран като печалба за френските плантатори и робовладелци (които са едва 5 процента от населението на острова) – изключително краен и добре документиран пример за свирепа колониална експлоатация. Очевидно е почти немислимо да задължаваш теоретично суверенна страна да продължава да плаща 15 процента от своя продукт безсрочно на своите бивши собственици само защото вече не желае да живее в робство. Междувременно икономиката на острова е тежко засегната от последиците от революцията, ембаргото и факта, че голяма част от производството на захар е прехвърлено в Куба, която остава робско общество и където много плантатори намират убежище по време на въстанието, като често вземат със себе си и част от своите роби. Включването на Хаити в регионалната икономика се усложнява допълнително от това, че Съединените щати, които са разтревожени от хаитянския прецедент и не изпитват особена съпричастност към робските въстания, отказват да признаят и да търгуват със страната чак до 1864 г.
Макар и след множество и често хаотични предоговаряния, хаитянският дълг е практически изплатен. По-конкретно Хаити постига силно положителен външнотърговски баланс през деветнадесети и началото на двадесети век. След земетресението през 1842 г. и последвалия пожар в Порт о Пренс Франция се съгласява на мораториум върху плащанията на лихвите от 1843 до 1849 г. Плащанията обаче продължават след това, като последните изследвания показват, че френските кредитори успяват да изтръгнат средно 5 процента от националния доход на Хаити от 1849 до 1915 г. със значителни вариации в зависимост от периода и политическото състояние на страната. Положителният баланс на острова често достига 10 процента от националния доход, но понякога пада до нула или малко по-ниско, но средно е около 5 процента за периода. Изключително трудно е да се поддържа такъв среден процент на плащанията за такъв огромен период от време и въпреки това той пак е по-малък от сумата по споразумението от 1825 г., поради което френските банки редовно се оплакват от Хаити като неизряден платец. С подкрепата на френското правителство банките в крайна сметка решават да преотстъпят остатъка от своите кредити на Съединените щати, които окупират Хаити от 1915 до 1934 г., за да възстановят реда и да защитят американските финансови интереси. Дългът от 1825 г. е изплатен напълно и официално осчетоводен като такъв едва в началото на 1950‑те. Повече от един век – от 1825 до 1950 г. – цената, която Франция настоява Хаити да плаща за своята свобода, има една основна последица – икономическото и политическото развитие на острова е подчинено на въпроса за обезщетяването на робовладелците. Този факт понякога е яростно осъждан, друг път е приеман равнодушно в зависимост от приливите и отливите на безкрайните политически и идеологически цикли.
Този епизод от историята има фундаментално значение. Той илюстрира как логиката на робството и колониализма е неразривно свързана с логиката на собственическия строй. Той също така показва очевидно двоякото отношение на Френската революция към въпросите за неравенството и собствеността. На дъното робите от Хаити приемат посланието на Революцията за освобождение по-сериозно от всички останали, включително от французите, за което плащат жестока цена. Тези събития също така ни напомнят за тясната и постоянна връзка между робството и дълга. В античността заробването на длъжника е нещо обичайно – намираме следи от него в Библията, в надписи по паметници от Месопотамия и Египет, описващи безкрайни цикли на задлъжняване и поробване, понякога прекъсвани от периоди на отписване на дълговете и освобождаване на робите за възстановяване на обществения мир. В английския език значението на историческата връзка между робството и дълга се илюстрира от думата bondage, която означава иго, робия. От тринадесети век нататък bond вече се използва за финансовите правоотношения между кредитор и длъжник или земевладелец и селянин (крепостничество). Юридическите системи, въведени през деветнадесети век, премахват робството, затвора за длъжници и най-вече прехвърлянето на дълга на следващите поколения. Една форма на дълг обаче продължава да се прехвърля на поколенията и да ги товари с често безпределно финансово бреме, когато децата трябва да плащат прегрешенията на своите родители – държавният дълг като този, който Хаити след робството е длъжна да плаща от 1825 до 1950 г. Има безброй подобни примери за колониален дълг през деветнадесети и двадесети век, да не говорим за нарастващите държавни дългове, натрупани от много страни през последните десетилетия. Днес на английски думата bond означава просто облигация.

Премахването на робството през 1848 г: обезщетения, принудителен труд и измекяри

Да преминем към премахването на робството през 1848 г. След приемането на британския Закон за премахването на робството през 1833 г. и неговото прилагане до 1843 г. дебатът за премахването на робството се води ежедневно във Франция. Във френските колонии остават 250 000 роби, особено в Мартиника, Гваделупа и Реюнион, докато тези в Ямайка и Мавриций са освободени, което поражда страхове от нови бунтове. Въпреки това дебатът отново се заплита във въпроса за обезщетенията. За робовладелците и техните поддръжници е немислимо да бъдат лишени от своята собственост без справедливо възмездяване. Идеята всичко да бъде поето от хазната – сиреч от данъкоплатците, които вече са натоварени с „емигрантския милиард“ от 1825 г. – обаче не звучи много добре. Не трябва ли робите, които в крайна сметка печелят от тази мярка, също да плащат? Александър Моро дьо Жонес – убеден аболиционист, добре известен със своята статистика за робите и господарите в колониите, която води с данни от преброявания и административни проучвания от началото на седемнадесети век – през 1842 г. предлага робите да изплатят цялото обезщетение с „особен труд“ (travaux spéciaux) без заплащане, докато трябва. Той също така настоява, че така робите щели да придобият съзнание за труда. Някои отбелязват, че този преходен период на изплащане може да продължи доста време, което ще рече, че робите изобщо няма да бъдат освободени. Тяхното робство просто ще бъде преобразувано в постоянна задлъжнялост, както се случва с крепостните селяни по време на Революцията.
Токвил смята, че е намерил идеалното решение, когато през 1843 г. предлага половината от обезщетението да бъде изплатено на робовладелците като държавна рента (сиреч от данъкоплатците), а другата половина – от самите роби, които ще работят за държавата десет години срещу ниско заплащане, като разликата в заплатите ще се използва за обезщетяването на техните бивши собственици. Това решение, твърди той, „ще бъде справедливо за всички участващи страни“, защото бившите робовладелци след десет години щели да бъдат длъжни да плащат „по-високата цена за труд“ поради освобождаването. Така всички – данъкоплатци, роби и робовладелци – щели да поемат колкото им се полага. Парламентарна комисия под председателството на Виктор дьо Бройл излиза с подобно предложение. Никой от участващите в тези дебати – които всъщност се провеждат на форуми с преобладаващо присъствие на имотни собственици (защото малко над 2 процента от пълнолетните мъже имат право на глас за Камарата на представителите между 1830 и 1848 г., като трябва да избират своите представители измежду 0,3‑те процента най-богати) – явно изобщо не се замисля, че всъщност робите би трябвало да бъдат обезщетени за столетията неплатен труд. Това би им позволило да станат собственици на част от земята, която са обработвали като роби и която вече ще могат да обработват за себе си, както ирландските селяни след аграрните реформи от края на деветнадесети и началото на двадесети век (пак с щедри държавни обезщетения за земевладелците, поне до обявяването на независимостта).
Така или иначе, дебатът буксува до средата на 1840‑те, защото робовладелците отхвърлят освобождаването и заплашват да го спрат, ако трябва – с оръжие. Едва след падането на монархията и обявяването на Втората република през 1848 г. комисията на Виктор Шьолхер успява да прокара закон за премахване на робството, предвиждащ обезщетения за робовладелците, което не е толкова щедро като британския закон от 1833 г. и урежда споделяне на разходите, подобно на предложеното от Токвил. Робовладелците получават обезщетение, изчислено на база, наполовина по-малка от предвидената по-рано (и въпреки това доста значителна). Освен обезщетяването на господарите декретите за премахването на робството, обнародвани на 27 април 1848 г., включват членове за „наказване на скитничеството и просията със същевременно въвеждане на принудителен труд в колониите“, чиято цел е да осигури на плантаторите достатъчно евтина работна ръка. Иначе казано, при освобождението на Шьолхер робите не получават нито обезщетение, нито право на земя, а робовладелците получават тлъсти суми и режим на полупринудителен труд, който поставя бившите роби в разпореждане на плантаторите и техните съюзници от държавната власт. В Реюнион префектът незабавно обяснява как ще действа новият режим: бившите роби трябва или да подпишат дългосрочен договор като работници на плантациите или слуги в именията, или да бъдат арестувани за скитничество и пратени на принудителен труд, предвиден по закона, обнародван в Париж.
Важно е да отбележим, че по това време подобни закони, в които държавата реално обслужва работодателите и земевладелците, като налага строга дисциплина на труда и поддържа заплащането възможно най-ниско, са повсеместно явление. Те просто се копират в колониите след премахването на робството. По-конкретно, тъй като много от освободените роби отказват да работят за бившите си господари, британските и френските власти разработват нови системи, които позволяват работници да се внасят от другаде. В случая с Реюнион и Мавриций работниците идват от Индия например. Французите наричат тези внесени работници engagés, а британците – indentured workers, на български най-близкият смисъл на думата е измекяри, ратаи „на служба“. Тази „служба“ означава, че индийските работници, докарани да заместят робите, трябва да изплатят превоза, за който са платили техните работодатели. Това изплащане продължава дълго време – например десет години – и се удържа от заплатите им. Ако не работят достатъчно или – не дай си боже – бъдат обвинени в някакво дисциплинарно нарушение, срокът може да се удължи с още десет или повече години. Оцелелите документи от Мавриций и Реюнион ясно показват, че тъй като съдилищата са били явно предубедени в полза на работодателите, системата води до експлоатация и несправедливост, които може да не са равносилни на робство, но не са и много далеч от него. Източниците също така показват как работодателите и съдилищата се договарят за преобразуването на режима на трудовата дисциплина. Собствениците постепенно изоставят телесните наказания, които се налагат поголовно по време на робството, но само при условие че властите им помагат, като налагат финансови и законови санкции със същия ефект.
Също така следва да се подчертае, че този законов режим, изключително тежък за работниците (и бедните като цяло), е широко разпространен на европейските пазари на труда. През 1885 г. в Швеция още действа закон, позволяващ всеки, който няма работа или достатъчно имот за препитание, да бъде арестуван и осъден на определен срок принудителен труд. Подобни закони има в цяла Европа, особено в Обединеното кралство и Франция, но шведският закон е особено строг и продължава да действа необичайно дълго време, което е в тон с все по-силните собственически тежнения в устройството на Швеция в края на деветнадесети век. Този режим обаче претърпява коренни преобразувания в редица европейски страни, включително Швеция, в края на деветнадесети и началото на двадесети век с разрешаването на профсъюзите, извоюваните от работниците права на стачка, колективно трудово договаряне и пр. В колониите – и не само в бившите робски острови – този преход отнема повече време. Крепостничеството и принудителният труд продължават да съществуват напълно законно през двадесети век във френската колониална империя, особено в периода между двете войни и практически до деколонизацията.
Шьолхер, останал в историята като виден аболиционист, казвал, че се чувствал неудобно от обезщетението, платено на робовладелците, но настоявал, че нямало друг начин, щом като робството било установено със закон. Поетът романтик Ламартин, също аболиционист, убедено изтъква същия аргумент в Камарата на представителите: било абсолютно задължително да се даде „обезщетение на колонистите за част от тяхната законна собственост от роби, която се конфискува. Нищо друго не можем да направим. Само революциите конфискуват без обезщетение. Законодателите не действат така: те променят, преобразуват, но никога не съсипват. Те винаги уважават придобитите права, независимо по какъв начин“.
През 2004 г., когато Хаити чества двувековния юбилей на своята независимост в съвсем различен политически контекст, правителството на Петата република стига до същото заключение, но по други причини. Френският президент отказва да присъства на церемонията, защото има опасения (не без основание), че хаитянският президент Аристид ще използва възможността да поиска от Франция компенсации за натрапения дълг, който малката островна република изплаща повече от век (чиято стойност Аристид изчислява на 20 милиарда щатски долара към 2003 г.) – искане, което френското правителство няма намерение да уважи по какъвто и да било начин. През 2015 г., на посещение в Хаити след земетресението през 2010 г. и последвалите продължителни дейности по възстановяването, френският президент потвърждава тази позиция. Да, Франция имала някакъв „морален“ дълг към Хаити, но дори за обсъждане на някакви финансови или парични репарации дума не можело да става. ◼

(следва)