„Той боят не да разгражда, той изгражда“

„Протестите в България започват на 9 юли 2020 година. Те се противопоставят на разрастващата се мафиотизация, корупция и беззаконие в управлението на страната. България е и на дъното на ЕС по свобода на медиите. Повод за протестите дават серия от събития, свързани с действия и бездействия на изпълнителната и съдебната власт. Протестиращите са основно млади хора и зад тях няма конкретна политическа партия, като са подкрепяни от повечето опозиционни партии.“
Така описва българската Уикипедия протестите в центъра на София два месеца след тяхното начало. Ние можем да ги опишем само с една дума – „фарс“. Протестите започнаха като автентичен гняв на оптимистичен народ, отвратен от управляващата банда, убеден, че трябва да бъде премахната. За два месеца обаче се видя, че няма какво да противопостави на бандитите, освен молби за #оставка до видиотяване.
На 2 септември самоназначилите се организатори обявиха „Велико народно въстание“, на което се събраха много хора от цялата страна, за да… бъдат бити от полиция, жандармерия и обикновени охранители. Бе разигран същият сценарий, както на студентските протести през 2008, протеста срещу тройната коалиция през 2009 и срещу правителството на Борисов през 2013 година. Тарторите на футболните агитки, контролирани от властта чрез престъпната дейност, от която се изхранват, заведоха подопечните си лумпени, за да направят онова, в което са се упражнявали многократко – да дразнят полицаите. След като изхвърляха бомбичките си срещу строените биячи в униформи, агитките се оттеглиха и полицията получи заповед да се намеси, тоест да понабие, когото докопа.
Мнозина добронамерени либерали, които искрено си вярват, че живеят, ако не в правова, то поне в демократична държава, останаха възмутени от полицията. Стигна се дотам, че някои дори попитаха „За какво ни е този социален цирей?“. Отговорът е ясен – органите на реда съществуват, за да опазват установения ред. От онези, които не го харесват. С бой.
Друг е въпросът кой не харесва установения ред и защо. Повечето от протестиращите от една страна не го харесват, защото поддържа мутри като Борисов на власт, но от друга го харесват, защото им осигурява комфорта да се чувстват по-умни и по-красиви от бедняците в крайните квартали… или, в случая, от полицаите.
Унищожаването на органите на реда би изисквало установяването на нов ред, който да се поддържа доброволно от огромното мнозинство от хората, без да има нужда от специализирани „органи“. Самият този процес, обикновено наричан революция, сигурно не би бил съвсем безболезнен точно за онези, които уж са против установения ред, но са по-богати от повечето хора в страната. Единствено възможното общество, което може да съществува без репресивен апарат, се нарича безвластнически комунизъм – две думи, които почти никой от „умните и красивите“ не би преглътнал.
Затова всъщност огромната част от протестиращите имат нужда от полицията и това може да се прочете в реакциите им към нея. От цветята, които ѝ раздават, от тъпата надежда в очите, че няма да има бой, от молбите да изгони провокаторите. Защото, заедно с доминиращото положение на бандата зад Борисов, тя пази и доминиращото им положение в обществото, и доминиращата идеология в главите им. Затова е и категоричното неприемане на идеята за премахване на този социален цирей.
В началото на протестите се забелязваха и други хора – по-обикновени, с по-реални мечти. На жълтите павета, покрай палатките с любители на крафт бира, блокирали Орлов мост, продължават да стоят палатките на майките на деца с увреждания и на медицинските сестри. Те протестират вече години – не за съдебната реформа или опечаления президент, не срещу някаква виртуална непатриотична олигархия, а за съвсем конкретни проблеми и съвсем конкретни решения. Тези хора обаче постепенно бяха избутани встрани от професионалните протестъри и техния дневен ред на борба за лицемерните институции на демокрацията. Все повече конкретните проблеми бяха избутвани зад ъгъла и все повече бяха изтиквани напред лозунги за морал и оставка. След тридесет години политически цирк би трябвало по-добре да познаваме морала и оставките на политиците. Ако ли не, палките на полицаите ни помагат.
„Даскалът“ на Камен Донев много правилно е отбелязал, че „всъщност той боят не да разгражда, той изгражда“. Когато полицейската палка мине през главата на софийския либерал, в нея се пораждат непознати дотогава мисли. Ама наистина ли трябва да бъде така? Ама ако ще ни бият, защо му казват демокрация? Ама защо едно говедо с половината от образованието ми трябва да ми заповядва къде да седна? Подобни мисли действат отрезвяващо на всеки, който си мисли, че с оставки и морал ще реши проблемите на страната. Ако се съди по поведението на Борисов, Гешев и техните началници по света и у нас, оставки няма да има. По-скоро можем да очакваме още отрезвяващи уроци към младите, които още не са разбрали кой поръчва музиката. Можем само да се надяваме, че с изтрезняването няма да настъпи отчаяние, а надежда за нещо много, много по-красиво, от лицемерната утопия на представителната демокрация. •

Наблюдател