2009 в Източена и Обеднена Европа

печат
Огюст Клаус
Вацлав Клаус

Европейският съюз е сцепен отвсякъде. За икономиката е ясно – европейските борси не падат по-долу от останалите в своето свободно падане, но за това – по-подробно в долната статия. Доскоро европейските политици в хор славословеха постиженията на „Европейския проект“ и образи като тези вдясно бяха отмятани с лека ръка като евроскептицизъм, национализъм, радикализъм, федерализъм и изобщо нещо екзотично, отживяло, почти циркаджийско, което няма място в „цивилизования“ дебат на европейските кулоари. Европейският съюз беше символ на политическо бюрократично единство, въпреки очебийното наличие на „равни“, „по-равни“ и „много по-равни“ европейци, особено след примъкването на източноевропейските чиновници под брюкселския покрив. Брюкселската бюрокрация налагаше маската на сговорна дружина, готова да громи всички „антиевропейци“ – мрачни, сприхави тъмни субекти, слепи за животворната светлина на кръглото съзвездие. Леви и десни партии, еднакви като двата крака, тропаха в неспирния марш към светлото бъдеще и никой от тях не оспорваше величието на Съюза. Доскоро беше така. Вече не е. На 19 февруари Чешката република пое председателството на Съюза и нейният президент Вацлав Клаус дръпна следната реч: „Няма „край на историята“. Претенцията, че днешното статукво, сегашната институционална форма на ЕС е догма, неподлежаща на критика, е грешка, която – за съжаление – се разпространява бързо, макар да е в пряко противоречие не само с рационалното мислене, но и с двухилядолетната история на Европейската цивилизация… Днешната система за взимане на решения на Европейския съюз е различна от класическата парламентарна демокрация, изпитана и доказана от историята. В нормална парламентарна система част от депутатите поддържа правителството, а друга част поддържа опозицията. В Европейския парламент това липсва. Тук се издига само една алтернатива и онези, които дръзват да помислят за друго мнение, са заклеймявани като врагове на европейската интеграция. Неотдавна, в нашата част на Европа, ние живяхме в политическа система, която не допускаше алтернативи и съответно не допускаше и парламентарна опозиция. Ние от опит научихме горчивия урок, че без опозиция няма свобода. Затова трябва да съществуват политически алтернативи.“

В този момент, сякаш да подсилят казаното от Клаус, част от европейските депутати демонстративно напускат залата, а други започват да дюдюкат. Бившият анархист, после позеленял, посинял и днес станал нещо като придворен шут на европарламента Даниел Кон-Бенди заявява, че сравнението на взимането на решения в Европейския съюз с това в Съветския съюз показвало, че Клаус е загубил всякаква връзка с реалност­та.

Всичко това нямаше да бъде интересно, ако Клаус беше някакъв явен антипод на европейската политическа каста – някакъв „крайно“ ляв или десен, изобщо някой, от когото такъв вид развлечение се очаква. Клаус обаче е типичното олицетворение на европейския политически опортюнизъм. Той е обобщен образ на еврократа. За него някогашният му съратник и бивш президент Хавел твърди, че е привърженик на „бандитския капитализъм“ – един от най-гласовитите последователи на тачъризма и рейгъномиката, архитект на чешката „либерализация“. Иначе върл застъпник на референдумите и опозиционното поведение, Клаус е избран за втори мандат не от народа, а от парламента и то с „необяснимото“ и до днес гласуване на трима опозиционни депутати от Социалдемократическата партия в негова полза. Опороченият вот води до засилване на искането за връщане на прякото гласуване за президент в Чешката република и сегашният популизъм на Клаус се счита за хитър негов ход да се възползва от реакцията срещу собствените му политически машинации, за да спечели и „народния“ вот. Именно фактът, че такъв типичен европейски въжеиграч „хвърля бомба“ в цитаделата обаче говори, че дори оядените кучета започват да се ръфат, защото усещат, че подопечните им овце скоро ще поискат нови кучета или ще избягат от голямата обща кошара.

В страните от Съюза текат силни центробежни процеси и те далеч не са запазена марка на новоприетите членки от Източена Европа. Референдумите във Франция, Холандия и Ирландия не бяха първи лястовици, а логичен резултат от тоталното скъсване на връзката с реалността на еврократите, пред които Клаус изглежда по-здраво стъпил на земята от Айфеловата кула. Доказателствата за сцепването на Европа по шевовете са под носа на самите бюрократи. Белгия, домът на ЕС и НАТО, е най-яркото опровержение на небивалицата за „обединените народи“. Никога досега темата за разделението на Белгия не е била толкова широко дискутирана. По последни проучвания 49% от населението на Валония – френскоговорящата част на Белгия – желае тя да стане френска, ако страната се раздели и де юре, след като отдавна е разделена де факто. На практика всички политически партии в Белгия днес са ясно разделени по езикова линия – техните представители и членове говорят или само френски, или само нидерландски. Самото население също – едните гледат една телевизия, другите – съвсем друга. Фламандският министър на спорта през октомври миналата година предложи футболната федерация на Белгия да се раздели на две по езиковия признак. От край време билетите за влака на север от „езиковата граница“ са само на нидерландски, а на юг – само на френски. Никой не си прави труда да ги печата на два езика, макар че железопътната компания е една.

Навремето отците основатели на ЕС твърдяха, че не коалират държави, а обединяват народи. Половин век по-късно единственото нещо, което обединява народите в Европа, са общите институции, които те все повече и повече смятат за натрапени и ненужни. Независимо какви пътища търсят – прави или погрешни – истината е една – никой не смята, че решението на проблемите е повече власт за Брюксел. Само политиците, отдавна изгубили връзка с реалността.

Александър Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *