40 години от убийството на Ернесто „ЧЕ” Гевара

печат
Тъжен помен

castrogevara_fmt

След лятната ваканция през 1967 г., когато отново се бяха заредили дни, изпълнени с труд и учение и обратно, ако употребим любимите тодорживковски обрати на словото, световните телеграфни агенции разпространиха на 9 октомври новината за за гибелта на аржентинкия герилеро и член на кабинета на Фидел Кастро – Ернесто Гевара.
В началото на 1959 г. „Команданте” Кастро беше слязъл от планината със своите червено-черни знамена, като шеф на революционното движение „26 юли”, което бе прогонило от Куба диктатора Батиста. Първоначално Фидел беше подкрепян от САЩ, но когато започна да национализира американските компании, подкрепата се превърна в блокада на острова. Тогава той се обърна за помощ към Москва, сля своето движение с местната компартия, създавайки един хибрид с доста неясен профил, елиминира нейния генерален секретар Блас Роха и му взе поста, запазвайки за себе си и премиерското кресло в „революционното правителство”. Отношенията му с Кремъл минаха през много перипетии. Той беше обвиняван в „дребнобуржуазен авантюризъм”. Около него се бяха създали не малко митове. Един от беше и този за загиналия „Че”. Разпространяваха се и множество фолклорни анекдоти и пикантерии като тази за посещението на Кастро при Тодор Живков в Бояна, където отварял тенджерите, за да надникнел в менюто за господарите и слугите, констатирал нарушения в принципа на равенство. Носеха се най-невероятни слухове и легенди, кото допадаха на жадния за справедливост и свобода измамен български народ. Още в затвора те бяха повлияли върху някои наши приятели, които копнееха да видят „анархизма реализиран”, макар и само върху един карибски остров. Всъщност независимо от „левичарското” фразьорство, обществото, което се роди от кастристката гериля и последвалата я диктатура, беше нивелирано и стана неразличимо от държавнокапиталистическите, които слязоха от сцената след 1989 г., заедно с т. нар. соц. лагер. След кончината на престарелия диктатор краят на неговия „социализъм” едва ли ще бъде по-различен.
„Че” беше властник от особена порода. Той бе разстрелян в една казарма на боливийската хунта, след като беше напуснал министерското си кресло, за да се бие срещу империализма върху трите континента на Третия свят – Африка, Азия и най-вече родната му Латинска Америка. Новината се превърна в сензация не само за телеграфните агенции. Не тъй често министри напускаха креслата си, за да отидат да се бият и загинат за „освобождението на други народи”, както отвърнал Левски, когато го запитали какво ще прави, след като се освободи България. Поради тази причина нашите властници посрещнаха траурната вест с облекчение. Беше изчезнал един лош пример за подражание, макар че нямаше опасност да стане заразителен за министрите и „министриаблите”.
Тъй или иначе, по повод екзекуцията на „Че”, на следващата сутрин в София пристигна Гачев, с когото наскоро бяхме въстановили кореспонденцията си след едно продължително мълчание. Той ми предложи да отидем в кубинското посолство, за да изразим съболезнованията си. Аз „по принцип”, както казват днес, не изпитвам никакво уважение към „революционери”, които след победата бързат да настанят изпосталялите си задници в министерски кресла. Затова се съгласих, след известни колебания (по това време вече наричахме последователите на Кастро „кастрати”). За мен този акт със стария троцкист щеше да бъде една провокация срешу властта и нейните копои. Една демонстрация срещу конформизма на българските властници, чиито задници се бяха сраснали с креслата. Със смъртта си „Че” сякаш протестираше срещу „стила на живот” на тукашните охранени шопари, които бяха завършили своята „революционна мисия”. За разлика от „изядените от Великата Френска нейни деца”, те се бяха нахвърлили върху останките на революцията, насядали на надгробната ґ плоча, заедно с дечицата и внученцата като на софра, и плюскаха на поразия.
Реших се повече от любопитство и желание да скандализираме властта. Исках да видя как ще реагират и да разбера нещо повече за „кастратите”. Облякох траурния си венчален костюм с черна риза и черна вратовръзка, купих цветя и потеглихме към посолството. (През 1963 г. Васил Йоцов бе сторил същото пред американската посланничка, когато застреляха Дж. Ф. Кенеди.) От вратата ни посрещна служител, който говореше сносно български. По букета разбра, че идваме за смъртта на Гевара и ни поведе. Изкачихме няколко стъпала и се озовахме в просторна зала. Вляво имаше голям портрет на загиналия, който беше „препасан” с траурна лента. От едната от вратите, които сношаваха залата със заграждащите я стаи, излезе едър мургав мъж със силно прошарени къдрави коси, над шейсетте. Преводачът, който ни посрещна, го представи:
– Посланикът на Република Куба – другарят Фелипе Торез.
Гачев отговори от името на двама ни:
– Ние сме активисти на IV интернационал и сме дошли да изразим на Вас и на пролетариата на Куба нашите съболезнования за падналия за Световната революция наш брат.
Идеше ми да го цапардосам за дребната му троцкистка шмекерия, защото се опитваше да осребри и тая смърт за моя сметка, но като размислих, реших че така е по-добре, нали не се знаеше точно кого жалим – нека не ангажирам анархията с тези съболезнования. По-харно ще бъде да съм инкогнито. Застанахме пред портрета, свихме левите си ръце в юмрук и отправихме последен поздрав, след което ни насочиха към масичка с разтворена книга за съболезнования по повод убийството на Ернесто Че Гевара в Боливия. В нея Гачев вписа своите мисли, а аз само положих подпис. След тази церемония се ръкувахме с посланика и дошлите междувременно още двама дипломатически чиновници, като се разпрегръщахме с всеки един. После Гачев поведе кратък разговор с посланика:
– Към кой Интернационал принадлежеше Ернесто Че Гевара?
Понеже в момента, освен социнтерна, съществуваше само IV Интернационал, бай Митьо искаше да присвои убития, като получи „нотариален акт” за него от посланника на Куба. Но Фелипе Торез му отговори дипломатически и „диалектически”:
– Навярно би членувал в Третия Интернационал (Коминтерна), ако той съществуваше днес.
Фелипе не уточни до кой конгрес на III Интернационал – до II, до IV или до последния VII, преди да го обявят във фалит през 1943 г. (По който повод американският посланник в Москва беше изразил съжаленията си: „Тъй като – цитирам – Коминтернът беше превърнат от Сталин по-скоро в Погребално бюро на революциите”.) Номерацията на конгресите имаше „огромно значение”, защото признаващите само първите два конгреса бяха „лeви комунисти”, първите четири – бяха „ленински” троцкисти, а всичките до края – сталинисти. Аз мълчах, защото наистина не виждах смисъл да говоря, а ако си отворех устата, щеше да стане скандал. Тук ме бе довело любопитството и надеждата да получа малко книжнина за положението в Куба и Латинска Америка. Нуждаех се от впечатления и информация. През това време Гачев говореше за трудностите, които имаше в България неговият IV Интернационал, без да прецизира кой. Защото по него време, както и днес, във всяка страна, където имаше по неколцина троцкисти, съществуваха по няколко „интернационали”, което също свидетелстваше за „кризата на ръководството на световния пролетариат”. Когато бай Митьо приключи, аз поисках от посланник Торез документи, които той обеща да ми изпрати, но аз никога не ги получих, макар, че се прегръщахме и тупахме по гърбовете.
(следва)
* Откъс от още неиздадената III част на спомените на Г. Константинов, „Бягство от рая”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *