Ако има изкуство днес, си мечтая да е не „истинско“, а честно

печат
alias_anarchy-girl_berlin_unurthДа бъдем солидарни с актьорите, режисьорите, т. нар. културни дейци? Аз изцяло се солидаризирам. Всички разбират каква пагубна политика се води, но дали културните дейци са солидарни с „простосмъртните“ – хората от останалите професии? Дават ли интелектуалците, щом се пишат духовни будители, хуманисти, пример за солидарност? Вдъхновяват ли народа? Колко години изминаха, откакто Мишел Фуко им каза без увъртяни фрази: „Ролята на интелектуалеца не е да се поставя “малко напред и встрани“, за да изрече задушената истина на колектива, а да се бори срещу всички форми на власт, които го превръщат в неин предмет и оръдие в областта на “познанието“, “истината“, “съзнанието“ и “говоренето“?

В България обаче „оръдията на говоренето“ гърмят – или по-скоро фъскат – в много по-друга посока. Лидерът на Съюза на артистите Христо Мутафчиев подкрепя напълно действията на властта в лицето на Министерство на културата „по отношение на идеологията“, стига те да бъдат обсъждани със съюза. Синдикатът отново е превърнат в поръчания от властта алкохолик-събеседник.

Теди Москов, изключителен творец, се проявява като изключителен циник в остроумната статия „Чуждици (смях през сълзи за театъра)“. Иронично пише, че артистите сигурно трябвало да просят, пеейки и играейки. Не му идва на ум за колегите му, които играят на улицата, въпреки че в България на уличния театър се гледа с лошо око. Не личи да се сеща и за актьорите, които работят по молове и бензиностанции след като завършат скъпите школи, които идеологията на „арта“ им пробутва. За „обикновените“ просяци е редно да се сетим, че няма как да мисли, нищо че мнозина от тях също пеят и свирят. Защо ли силно се съмнявам, че точно той ще остане без работа и ще стигне до просия? Колегите му, които го слушат, докато мият чинии в ресторантите на меценатите, нямат право на критика. Те трябва да приемат с усмивка иронията на звездите по повод реформата в театрите, в които – макар и „театрали“ – няма да стъпят заради чудесната ни система – „микс“ от шуробаджанащина, екс-болшевизъм, капитализъм и примиренчество.

Стотици актьори, художници, културолози, филолози и др. в момента губят работата си като служители в услугите, но предано плачат за културата. Срамуват се да се отрекат от изкуството. Да зачеркнат от фетишите си културата на богатите и арт-кликите. Да се простят с илюзиите и да бъдат независими. Хора, време е! Не са болка за умиране съкращенията във фабриките, не е голям проблем закриването на болниците, нито сливането на други институции, фалиралите дребни търговци и т. н. Културата! Пазете културата! Отново т. нар. изкуство се извисява някъде горе, далече. Работещите в изкуството би трябвало да са наши „братя“, но те не ни приемат като равни. От край време болшинството смятат, че всички останали им дължим по-специално отношение. Нареждат се до поповете с ореолчета на озарени. Как той, Артистът, ще работи в пекарна? Връзкаря-артист, буржоата-артист. Не знам дали артистът с главно „А“ се замисля какво правят голям процент от студентите, завършили изкуства. Те и всички онези артисти без пари от някъде си се потят по пекарните и не се срамуват и хленчат като тези „височайши особи“. Приели са изкуството като безгрижен младежки спомен. Според „уредения“ артист те са отпаднали от „справедливата“ конкуренция. По-лошото е, че и част от отхвърлените от системата са го повярвали.

Някой би казал: „трябва да се ограничи достъпът до арт образование, много артисти за такава малка страна“, но проблемът е глобален, а и в България така или иначе достъпът в монополизиралите що е арт, шуробаджанашки скъпи институции е ограничен. Още елитаризиране на арта, отделяне от народа, надали ще реши проблема с настоящата елитаризация в мисленето на българските Артисти.

Тези Баш Артисти, една част с мизерни заплати, също са жертви на т. нар. политика на оптимизация, но се изживяват като елит. В кое се състои тяхното реално превъзходство? В късмета? Да живее йерархията! Трябва ли ние, мравчиците, да подкрепим хора, презиращи работниците?! В статията си Теди Москов се изказва пренебрежително за физическия труд като уж се опитва да „изобличи“ управниците в „невежество“: „Нека държавниците не приемат потта като белег за актьорлък. Великият Йоско Сърчаджиев не се поти“. Човекът използва големи имена, за да докаже своята „теза“. Да постави изкуството над всеки труд. Че как! Та нали така ще подсигури евентуално помилване за „културата“ от орязването на бюджета. За другите, к‘во ти пука – съвременна „ценност“.

Знаем как са се издигали културтрегерите някога в соцрежима. Кое е по-различното? Това, че се взима предвид качеството „умение“ в занаята, не значи, че то е поставено преди „качествата“ връзки, пари, нахалство, нагаждачество, безскрупулност, конформизъм, наричани с „красивата“ дума конкуренция. Горе-долу завръщане на положението от соца: „всички са връзкари, но все пак се намират и талантливи“.

В нашумелите текстове „Да спасим публиката, после театрите“ и „Културата като аутсайдер“ Десислава Гавраилова ни обяснява, че е важно да ни възпитат като добри потребители на култура. По-важно е обаче, че културата ще ни „спаси“ и от социалните несгоди, например: „Най-порочен от управленска гледна точка е отказът от мислене на културата като фактор за повишаване на жизненото равнище на нацията“. Старата идея: ще ви „даваме“ духовна храна и така по-малко ще чувате как от глад ви къркорят стомасите. Алилуя!

Откровението идва в „Да спасим публиката, после театрите“. Мисля, че Гавраилова говори от сърце, колко жалко: „Тези, които ни обясняват, че няма пари за култура, защото сме бедни, сигурно не знаят, че една от причините да сме бедни е културното ни ниво“. Разбрахте ли сега, бедни другари, каква била причината за бедността ни? Ами защо да не е от културното им ниво и бедността на артистите, ако изведнъж останат на улицата? Значи ние трябва да се „храним“ с култура, а за тях е унизително да просят?

Ако има изкуство днес, си мечтая да е не „истинско“, а честно. Дълг на твор­ците е да работят за реална социална промяна. Ако не могат, нека поне бъдат с нас, хората, та нали и те са такива? Ужасно ли е трудно за „Изкуството“ да бъде от хората за хората, ако те са бедни? Колкото и да „възпитават“ публика, който няма перспектива и си брои стотинките за храна, с „излишъка“ не си купува билет за театър. Такива примери има хиляди, а колко са онези, които подкрепят тезата, че културата повишавала жизнения стандарт? Богатите не са забогатели с ядене на черен хайвер, а огромна част от нашето „изкуство“ се пробутва точно като черен хайвер на намалени цени с изтекъл срок на годност. Да не се яде. Води до дрисък.

Добре ще е творците да се отърват от представата за своята богопомазаност, различие, превъзходство. Наистина. Няма да стане, като получават рента и играят бохема. Един богат безделник може спокойно да се прави на артист, но когато един беден артист се прави на богат безделник, е жалка пародия. „Алтернативата“, която представя „алтернативното“ изкуство у нас, в повечето случаи е някакви „паралелни общества“, които са на същите принципи като държавата. Дори ѝ вършат работа. Идеални са за втълпяване, че няма алтернатива извън системата, представяйки се за алтернатива. Искаш ли бягство от реалността, ако не някоя секта, то съвременното изкуство ще свърши работата. Гавраилова твърди още, че „за да успее в театралната реформа, правителството трябва да започне да мисли за новата публика, която иска да привлече, а не за старите кадри, които иска да (не) обиди“. Нашето правителство обаче няма никакви грижи в привличането на публика. Неговият вожд е истински магнит за народно обожание.

Без материална основа няма духовни нужди. „Публиката“ иска нормален живот, а не лъжи, които да я карат „да почувства, че е част от общност, която е по-фина, по-надарена, по-бляскава от това, което самата тя би могла да бъде“. Бойко Борисов идеално изпълнява тази люлчина песен и без да е завършил консерватория. Днешната „публика“ дори не очаква от творците да ѝ кажат „истината“ – тя иска единствено да бъдат с нея, до нея, в проблемите, които има да решава, а не да въздишат в плесенялата си гримьорна.

Някога те са били душата на компаниите, свирели до огъня, радвали са близките си и общността в трудни моменти, носели са духа. Днес са Артисти. Искат специално внимание, специално заплащане, овластяващи права, собственост над духа, прецакват се едни други бизнесменски. Правеха се на холивудски звезди, докато не дойдоха истинските холивудски звезди и не ги изметоха от екраните, а скоро и от сцените, които ще станат сергии за китайски тениски с холивудски физиономии. Те вече са на улицата, заедно с работниците от заводите и болниците, но се правят още, че не го знаят. Дано усетят, че застраховка „Криза“ или „Капитализъм“ за културата и изкуството няма.

Изходът е солидарност, заедно, работници, лекари, служители, творци – тогава безобразните реформи, култминистерства и арт лъжи просто няма да има къде да виреят, умъртвени в прегръдката на твореца и публиката.

либрето: Сюрреалист

гардероб: А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *