Амос Оз – поет на мира и иврита

печат
Един от многото завладяващи моменти в “История за любов и мрак” описва как след обявяването на държавата Израел през 1947 година, през нощта, баща му идва, ляга при него и му разказва, какво са му причинявали, докато е живял в Европа. Вече близо седемдесет годишният писател още помни смисъла на думите му. Не се страхува от бъдещето и пази вярата в мечтите на толкова много поколения, защото смисълът на разказа на баща му не е в огорчението или споменът за страданието. “Да, но това, което моят баща каза е, че мога да бъда нападнат в училище за това, че съм малък или заради нещо друго, но вече никой няма да се захване с мене, защото съм евреин. Той имаше право: бях тормозен и нападан много пъти, но никога за това, че съм евреин. Това е смисълът на Израел за мен. За мен да бъдеш израелец означава именно това: никога няма да бъда тормозен, унижаван, преследван, нито дискриминиран за това, че съм евреин. И това е достатъчно за мен.“ Въпреки задълбоченото и искрено разбиране на еврейските проблеми обаче, от години в консервативните обшности се превърнало в “традиция” Амос Оз да бъде отхвърлян като човек и писател, заклеймяван заради идеите си. Амос Оз е „левичар”, но като интелектуалец и свободно мислеща личност не е класическия ляв последовател на някоя партия. Винаги обективен, той критикува и левите, и десните. Политиката го вълнува, но няма как да бъде иначе – той израства с нея, живее в страна където тя е особено наболял и важен елемент от съществуването.
Амос Оз е роден Клаузнер на 4 май 1939 година в йерусалимското предградие Керем Авраам, което изобразява така ярко по-късно в произведенията си. Той е професор по литература в университета „Бен Гурион” в Беер Шева и един от основателите на пацифисткото движение “Мир сега”. Няколко години след самоубийството на майка си, на която посвещава много редове в “История за любов и мрак”, се премества в кибуц Хулда, който описва в същата книга. Там живее и работи до 1986. В кибуца Клаузнер променя името си на Оз (сила). След 1986 заживява със семейството си в Арад, град в пустинята Негев. От средата на 80-те преподава в Оксфорд и в Еврейския университет в Йерусалим. Творбите му са преведени на над 30 езика, носител е на наградата “Принцът на Астурия” за литература и е сред най-сериозните кандидати за нобелова награда в същата област.
След шестдневната война неговите антивоенни позиции стават много по-силно изразени, както и на цялото движение “Мир сега”. Амос Оз обича арабите, защитава техните права, както чрез силата на внушенията в творчеството си, така и в реалното публично пространство. Той e твърд поддръжник на идеята за палестинска държава, което му донася омразата на фанатиците. Въпреки всичко, дори за тях той намира добри думи и не си позволява да ги съди: “Бих искал да бъда справедлив към израелските „ястреби”. Някои може и да действат, както вие казвате, но аз мисля, че мнозинството са тероризирани хора, които не се доверяват на арабите, истински се страхуват от тях, мислят, че ако върнем окупираните територии, това ще бъде краят на Израел. Разбирам техния страх. Не съм съгласен с техните заключения, но мога да разбера опасенията им. За това не мразя „ястребите”, разбирам, че те се измъчени. Много от екстремистките позиции в тази страна са резултат от страх, съчетан с травмата от Холокоста и изтребването на евреите. В действителност, аз смятам, че в Израел е необходима много повече сила, за да бъдеш „гълъб”, отколкото, за да бъдеш „ястреб”. Много повече сила. Колкото до еврейския религиозен интегризъм, проблемът е, че фундаментализмът расте навсякъде. Между арабите, между евреите, между християните. дори между атеистите, защото има фанатични демонстрации на радикални левичари. Това е опасност, която се надига навсякъде, защото хората са жадни за прости отговори. Колкото по-сложни са нещата, по-голяма нужда имат хората да получат прости и успокояващи отговори.“
Тридесет и една години от живота си писателят прекарва в кибуц. Той е социална личност, солидарен с останалите, приема хората като братя и тази му любов към човека го прави познавач на душата, тревогите, копнежите и нуждите му. Когато четем книгите на Амос Оз, пред нас персонажите оживяват и се превръщат в истински хора. Някои от тях той наистина е познавал, за други само е чувал, а трети са създадени за историите и може би са отражение на неговата собствена същност. Приходите от книгите авторът винаги дава в кибуца, където работи като сервитьор, но си спомня, че когато му е потрябвало да отиде някъде, за да остане сам в хотел и да пише например, отивал и искал пари на касиера, а той веднага му давал нужната сума, като дори не поглеждал кога за последен път писателят е внасял пари. Най-близка до сърцето на Амос Оз е идеята за една обща държава за двата народа – еврейски и арабски, – но тази идея заболява тежко, което почти я погубва. Неведнъж Амос Оз се оприличава на лекар, когато става дума за конфликти. Трябва време, за да се стигне отново до простичкото откритие, че араби и евреи могат да живеят заедно, в обща страна, да работят, отглеждат децата си в мир, вместо да виждат как не само трудът, но и близките им загиват. Докато дойде този момент, Амос Оз стига до компромисно и реалистично за момента решение, което го прави активен поддръжник на идеята за две отделни държави. Чудя се откъде черпи хуманизма си този човек. Източникът трябва да е безкраен. Защото не е достатъчно това, което пише в романите си, които са големите носители на неговото виждане за живота, но и пред журналисти казва: “Най-голямата разлика между левите интелектуалци в Европа и мен е, че те когато видят международен конфликт, препират се да подпишат манифест срещу лошите, организират демонстрация, подкрепена от добрите, и после заспиват много доволни от себе си. Аз – обратното – имам отношението на лекар от бърза помощ. Ако видя, че има злополука на пътя и ранени, преди да започна да определям кой е причинил злополуката или какъв процент от вината трябва да се разпредели на всеки един, първото, което се опитвам, е да спра кръвоизлива и после да стабилизирам пациента. После ще търся начин да лекувам раните. Не губиш ценно време, за да се питаш кой е виновникът, защото освен това в случая с Израел и Палестина въпросът не е чернобял. Това е конфликт между еднакво законни права – правото на израелците и правото на палестинците. И понякога дори мисля, че това е конфликт на две еднакво грешни каузи.”
Според Амос Оз ако човек иска да разбере какво се случва с един народ, трябва да чете писателите му, а не вестниците, нито пък да слуша пропагандата на държавниците.
Чичката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *