Благотворителност или подигравка?

От години сме заливани с шоу-програми. Отначало те бяха под мотото „Спечели за себе си!“ – един вид същото тото, но по-забавно. Когато единствено най-наивните и най-пристрастените комарджии не разбраха, че вероятността за печелене там е същата както при тотото (1 към 14 милиона за единичен фиш на ТОТО 2), акцентът се измести към друг призив – призива за благотворителност.
Първо, всички ние плащаме данъци. Основните не са преките, а косвените, от които и при желание е трудно да се избяга. А данъците се вземат, за да се харчат от държавата. Непрекъснато се изтъква, че без данъци няма пенсии, социално подпомагане, общественополезни мероприятия и пр. В това твърдение би имало смисъл, ако харчовете на бюджета бяха съобразени преди всичко с потребностите на гражданите, за което би трябвало да бъдат питани непосредствено самите граждани. Вместо това държавният апарат гълта за собствени нужди голям дял от данъчните приходи, без да броим злоупотребите (кражби, източвания). Остатъкът пък разходва крайно неефективно или направо в интерес на доминиращата класа, на нейни приятелски и клиентелистки кръгове.
Второ, редица държавни институции имат собствени кампании за набиране на средства – Министерство на вътрешните работи, Президентската администрация, Столична община, Фонд за лечение на деца към Министерство на здравеопазването и др. Ефективността и адекватността им спрямо заявените благородни каузи също е съмнителна. Редовно изникващите далавераджийски скандали е доказателство за това.
Само от тези две точки може да се стигне до извода, че самата система за институционална благотворителност е сбъркана. И тя е следствие от самата държавност и икономика на печалбата, не тяхно лошо функциониране, а тяхното нормално функциониране.
Интересно какво би станало, ако държавата набираше нужните ? пари само чрез дарителски кампании, шоу-програми и касички пред министерства? Утопия, нали? Премиер министърът не ще тръгне по улиците с потегната за просия милиционерска фуражка. Държавата е апарат за принудително изземване на средства.
Трето, благотворителните кампании са дълбоко безнравствени. От една страна, те разчитат на човешките инстинкти и емоции за закрила. Когато се заяви загриженост за сирачета и болни дечица, всеки нормален човек първосигнално посяга към портмонето си. От друга, в шоу-програмите е застъпен състезателният елемент. Той започва със суровия отбор на кастинга, което остава зад кадър, а дори да се появи публично, е умело монтирано. Затова едва малцина от зрителите се ужасяват, когато гледат как на сцената хората буквално се борят за живота си или за живота на близките си. Кого да избереш? Да, не е толкова брутално като гласуването с палец от трибуните на амфитеатър, пък и танцуващите, пеещите и показващи фокуси участници никак не приличат на гладиатори. Ала крайният резултат е точно като от гладиаторска битка – който не намери средства за хемотерапия или операция в чужбина, умира. Умира въпреки данъците, които са плащани, въпреки „солидарните“ вноски в здрава каса.
Защо?!
Защото сегашната система не може, а и не иска да осигури необходимото по редовните си канали за социално подпомагане. Не може поради некадърност, а не иска, защото ще срине самите основи на своето съществуване. В условия на равенство няма нужда от държава, обаче при неравенство наличието на държавата е наложително – за да запазва привилегиите на едни и за да потиска недоволството на други, лишените от привилегии.

Четвърто – всички тези шоу програми и кампании носят печалба. Веднъж те са изгодни за инициаторите си (покрай чисто материалната изгода се печели медийна известност). Втори път са изгодни за посредниците (от пращаните SMS-и операторите си удържат над 50% от даренията), за екипите, които снимат, организират, излъчват, пускат реклами и получават приходи от тях (рекламните печалби винаги превишават набраните средства, но това не се афишира). Държавата също си получава своето – данъци, лицензи. Кой обаче не получава нищо, освен малко надежда? Огромното мнозинство от онези, към които уж е насочена благотворителната кампания – болните, социално слабите, децата. Предназначението им в тази цинична машина за правене на пари е да бъдат сиренцето в капана. Достатъчно трогателни в кадър, обременени с наистина сериозни проблеми. Така че да се свие сърцето на дарителя. При това едни дарители дават анонимно, докато други развяват паунски опашки, изтъквайки своето благородство, така че да могат по-късно да осребрят своята популярност в свои личен или тясно групов интерес.

Пето, обикновено тези кампании не си дават труда да проучат истинските проблеми, задоволяват се с повърхностна преценка. Какъв е смисълът, например, да събереш средства за ремонт на Домове за деца, след като самото им съществуване (не живот!) там е доказано вредно за емоционалното, социалното и физическото развитие на децата, без значение колко добре е материално осигурено едно такова заведение!

Шесто, особено цинично е участие на политици в тези постановки. Те, които имат всички механизми и средства на властта, за да направят промени в системата, фактически признават, че системата не работи, но не им хрумва дори да се засрамят от това.

Седмо… нима не е достатъчно вече?

Благотворителността е лустрото на държавно-капиталистическия модел. В най-добрия случай тя се изявява като запушване на дупките на потъващата гемия. Но и при двете положения тя дава измамни надежди на мнозина, но успява да помогне на шепа нуждаещи се.

Алтернативата на това лицемерие не е и социална политика на държавата, вече стана дума за това – държавата е субект, който има собствени интереси и не ще ги пожертва за нищо на света. И това не зависи от типа държава, защото резултатът е ясен – винаги има обособено малцинство с пълномощия и без реален механизъм за контрол от страна на мнозинството. Има ли такова малцинство – ще има и негови интереси, реализирани за сметка на нуждите на мнозинството.

Истинската алтернатива е смяна на обществения строй, отказ от сегашния тип икономика, отказ от печалбата като единствена мотивация за стопанска дейност, отказ от сегашните форми на управление, отказ от тези “морални ценности”, които спокойно допускат публични подигравки с човешките трагедии под форма на развлекателни представления.

Шаркан