АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(продължава от предния брой)

В Китай още от времето на „великия кормчия“ Мао, проблемът с намаляване броя на „излишните“ се решава по-експедитивно: родители, позволили си повече от едно дете, са заплашени с куршум в тила „за назидание“ или „с еднопосочен билет“ за китайския ГУЛАГ. Някой да е чул добрите филантропи и техните медии да заговорят на тази тема?

„Излишните“ са тези, от които (в условията на разгръщащата се РР) капиталът не може да извлича повече печалби. Те са „бреме“ за бюджетите на пазарните демокрации, които са ги „отлъчили“. Както личи от очебийните и оправдани страхове на ситите, това са хората, които по много и по различни начини заплашват устоите на днешната политическа и социаликономическа система с едно ново „велико преселение на народите“. Това са огромните, опасни и гладни маси в „Първия“, през руините на „Втория“ до „Третия свят“, които, ако днешното социално и интернационално статукво се съхрани, въпреки цялата му абсурдност, със сигурност ще потеглят от своя „Юг“ към земите на „златния милиард“. Затова господстващите класи от „Севера“ искат да ги „съкратят“ с помощта на науката и филантропията, вместо с… Циклон Б.

Тази високоблагородна задача и „доказателствата“ за ненужността, вредността и опасността на мизерстващите милиарди представители на рода Homo Sapiens, са предоставени на професорите от университетските катедри по фармакология, агрогенетика, социална „екология“, народопсихология, социология, политология, полит-“икономикс“ и на „научните“ сътрудници от многобройните институти, занимаващи се с „изследвания“, лабораторни и мащабни експериментирания, с чиято помощ търсят “окончателното решение“ на здравните, демографски, генетични, витални и пр. проблеми на „излишните“, вместо с… армиите на НАТО и със „сините каски“.

ПРОЛЕТАРИАТЪТ

Понятието е въведено от женевския икономист и историк Сисмонди по време на Великата френска революция. Към пролетариата той е отнасял всички бедни, лишени от средства и собственост, живеещи ден за ден.

Маркс, следвайки Родбертус, добавя към определението „доброволната“ и „свободна“ покупко-продажба на работната сила на лишените от средства за съществувание и производство пролетарии. С екстраполация на данни за ръста на английските работници през ХIХ век той стига до заключение, че те ще се превърнат в болшинството от населението на всяка страна, поела по пътя на капитализма, виждайки в тяхно лице неговите „гробокопачи“ и „строители на научния социализъм“.

Маркс твърди, че централизацията на средствата за производство (в ръцете на капиталистите) и обобществяването на труда (на пролетариите) ще достигнат до точка на несъвместимост с капиталистическата им обвивка и тя ще експлодира. В определен момент капиталът ще изчерпи възможностите си за „развитие на материалните производителни сили, те ще влязат в противоречие със съществуващите производствени отношения между капитал и наемен труд, в резултат на което ще настъпи епохата на социалната революция“. „Класовата борба, която не е мое откритие, ще завърши с установяване на диктатурата на пролетариата, която – уверява Маркс – е преход към премахване на всякакви класи и към общество без класи“, тоест към трансформация на буржоазното общество в социалистическо, в което държавата ще „отмре“, за да „скочим… в царството на свободата“ – го допълва Енгелс. В края на своя живот последният легитимира „легалния марксизъм“, обявявайки, че „скокът“ ще се извърши по мирен начин – с изборната победа на социалдемократическите партии от II Интернационал и реализирането на 10-те точки от програмата на „Манифеста на компартиите“. До сюблимния момент социалдемократическите вождове трябва да пропагандират, да агитират и да организират пролетариите, като избират сред тях и възпитават бъдещите… „офицери на революцията“, които „по никакъв начин не трябва да отведат пролетариата на барикадите, по правите улици на големите градове, където тълпите ще бъдат уязвими като мишени за артилерията на врага…“

В резултат на „епичните политически и изборни борби“ на социалдемократическите партии преди, по време на и след Първата световна война последва тяхното абсолютно корумпиране от участието им във властта, както беше предсказал Михаил Бакунин. Вождовете и партиите се превръщат в контрареволюционна сила, която участва в смазването на всеки революционен опит на пролетариата. Те се интегрират напълно в буржоазния елит, което дава основание на Роза Люксембург да заключи с погнуса: „Социалдемокрацията е вонящ политически труп“.

Не по-блестящи се оказват и резултатите от „революционното завземане на властта“ в Русия през 1917 г. Победите на Ленин, Троцки, Джугашвили-Сталин и компания водят до още по-силното вмирисване на марксизма. „Диктатурата на секретариата“ ражда и утвърждава „новата“ експлоататорска класа на държавните капиталисти, бюрократи или номенклатурчици. След дълги и мъчителни перипетии този процес приключва с капитулацията им в Студената война през 1989 г. и последвалите я мутации и метаморфози на партийните дегенерати в социалдемократи и червени буржоа.

Когато е в апогея си, пролетариатът пропуска неповторими възможности, като позволява на двете по-важни разновидности на марксизма да го отклонят от пътя на социалната революция и така катастрофира исторически. Той не успява да премахне държавната организация, нито частният и държавен капитализъм, за да еманципира себе си и да освободи човечеството. Да се твърди, че работническата класа не носи своята отговорност за всички тези резултати, е плитка демагогия, а да се повтаря, като четвъртите интернационалисти до видиотяване, след всичко което историята им сервира, че проблемът е в „кризата на ръководството на пролетариата“, тоест в победата на Сталин над Троцки във фракционните борби между болшевиките през 20-те години на ХХ век, е свидетелство за… мозъчна недостатъчност или идеологическо безсрамие. Сталин и епигоните му са продукт на създадената от Ленин партийна и държавна бюрокрация, утвърдена от Червената армия на Троцки и от палачите на Дзержински. Потиснатите и експлоатираните създават или позволяват да бъдат „представлявани“ от такива организации, каквито заслужават, и в замяна получават „харизматични“ овни, които са си избрали сами, оставяйки се да бъдат предадени от тях, измамени и впрегнати в нов ярем или отведени в кланицата.

За изтеклите 150 години от времето на Международната асоциация на труда (МАТ) или на Първия Интернационал, събитията доказват несъстоятелността на повтаряната до втръсване фраза от „Статутите на МАТ“: “Освобождението на работническата класа ще бъде дело на самите работници“. Те показват неспособността си да се организират, за да се освободят. (Испанската работническа класа е донякъде изключение, но „една лястовица пролет не прави“!) По всяка вероятност пролетариатът, въпреки няколкото свои героични, но безуспешни опита да сложи нейния край, ще слезе от сцената на социалната и политическа история на човечеството (както робите и селяните), без да постави своя печат върху нея. Днес е повече от ясно, че в перспективата на ускоряваща се роботронна или научно-техническа революция, ангажираните в наемния труд няма да бъдат „възходящата исторически класа на мнозинството“. Статистиката сочи обратни тенденции. В САЩ преди близо три десетилетия държавното чиновничество надхвърля по брой работниците от индустрията, а „апокрифните“ и неомарксистки теоретици заговарят за „когнитариата“ като заместител. Вместо пролетарии днес в „Първия свят“ расте неудържимо броят на лумпен-пролетариите, а в „Третия“ – и на париите.

Обобщени данни за количествените и качествени промени и тенденции в развитието на „същинския пролетариат“ в страните с икономики, определящи физиономията на съвременния капитализъм, липсват или са изкривени от произволни амалгами между работници, чиновници и всевъзможни други „нисши слоеве“ на разлагащата се социална тъкан. Съществуват „статистически“ късчета, най-често противоречиви или фалшиви за някои страни, сектори, години или периоди, с които е много трудно, ако ли не и невъзможно, да се построи „пъзелът“ на тази някога „опасна класа“. Издирването, групирането и анализирането на данните, с оглед конструирането на таблици и графики на кривите на извършващите се промени в нейните среди, предполага сериозна колективна работа, за чието финансиране няма да се намерят „фондации“. Роботронната революция води наемния труд, а с него и капитала към сублимацията им. (Вижте сборника “Краят на държавата и капитала“, Издателство Шрапнел, 2000.) Освен с развитието на РР, броят на „същинската работническа класа“ в Първия свят намалява поради „делокализацията“ на предприятия и на цели сектори от производството в бедните страни от „третия“ и бившия „втори“ светове, където работната сила е много по-евтина, а печалбите – много по-големи.

Въпреки намаляващите по брой наемни работници, те са и ще останат поне до средата на настоящия век важен сектор от общия фронт на революционните сили срещу капитала и държавността, но трябва да се отчита реалната им роля и тегло сред останалите негови компоненти и да се отхвърли всякаква марксистка демагогия, схоластика и елитарни претенции за хегемония, авангардизъм, вождове, партии ръководителки и т. п. „теоретични“ тези, които са абсолютно несъстоятелни и несъвместими със свободата, равенството и братството между хората и народите.

С не по-малка сила казаното важи за бедните, безимотните и безработните селяни в Африка, Азия и Латинска Америка, които все още са половината от световното население и образуват над 50% от трудовите ресурси. Включването им в революционния фронт на „опасните класи“ трябва да бъде една от стратегическите ни цели.

БЕЗРАБОТНИТЕ

Според Международната организация на труда (МОТ) безработни са всички над 15-годишна възраст, без работа, но търсещи активно и готови незабавно да започнат да работят. Те са спътник на капиталистическата социаликономическа система, на нейните неизбежни хронически и структурни кризи, на неутолимата алчност на собствениците за максимални печалби, оправдаващи я с неумолимия закон на конкуренцията, който господства в създадените от тях джунгли.

Днешният повсеместно и все по-бързо увеличаващ се брой на безработните е резултат от глобализацията, миграцията и делокализацията на производствените мощности и техните опустошителни последици – както за страните от „първия“, така и за тези от „третия“ свят – и най-вече следствие от роботронната революция, която обхваща постепенно всички сфери на световната икономика.

Статистическите данни за тази категория на „опасните класи“ позволяват да се установи (по косвен път) числеността на работническата класа, процент от която са безработните. Тук също обаче се натъкваме на редица „странности“ в статистиката. Например, според доклад на МОТ от 2008 г., броят на безработните е нараснал за 10 години (от 1995 до 2005) с 25%, като само младите безработни в света (от 15 до 24 години) са 88 милиона, тоест близо половината от всички, макар че те са само 1/4 от общото население. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *