Активни борци против екстремизма и здравия разум

Съдът е един от видовете държавен произвол над гражданите. Доказателството е просто: законите се съставят с оглед защита на интересите на управляващата класа и нейното близко обкръжение, както делово, така и роднинско. Случаите, когато законът брани обикновения гражданин, са страничен ефект от основното им предназначение. Законът пък се прилага от изпълнителната политическо-бюрократична администрация – и тук виждаме малцинство, което отстоява своите привилегии, което върти параграфи и алинеи така, както му изнася в момента, което не се спира и да нарушава нормативите, стига да му е изгодно. Тези нарушения минават метър, както се изразяват любителите на белота. За всички останали нарушители, тоест за „простолюдието“, на сцената се появява съдът. Съдът се състои от назначени от управляващата класа, самите съдии принадлежат към привилегированите групи от обществото. Оттук и поговорката „за кокошка няма прошка“. Ясно е каква справедливост могат да раздават. Това, че дори тази си работа вършат небрежно, е отделен въпрос. Във всеки случай делата, засягащи жизнените, реалните, а не декларираните интереси на управляващите, не събират много прах и се решават еднозначно в тяхна полза.

Някой защитник на така описаната система ще възрази, че избирателите са дали своето доверие на управляващата политическа групировка, а значи са съгласни и с нейните действия в администрирането, законотворчеството и законоприлагането. Без извинения – глупости. В живота ние дори с най-близките си хора, за които главите си на дръвника бихме сложили, имаме разногласия и спорове по какви ли не въпроси. Според каква логика тогава мандатът на властниците следва да бъде толкова тотален? И нужно ли е на обществото да съществува подобно делегиране на пълномощия – еднократно и за всякакви магарии от страна на овластените? Ето защо анархизмът отрича властническата схема на организация на обществото, ето защо предлага нейна алтернатива: федеративно самоуправление на хората чрез доброволни асоциации за решаване на текущите проблеми и задачи.

Но засега – и докога?! – живеем в рамките на държавността, а значи и в условия на произвол, прикрит с „легитимност“ и уж „всеобщи“ правила.

Ето защо съдебната разправа с дяволската дузина ислямски проповедници от „нелегалната религиозна организация“ в Пазарджик не може да има нищо общо нито със здравия смисъл, нито със справедливостта. За обвинените се казва, че изповядват салафизъм, с други думи те отричат светската държава и нейните закони. По този повод верноподаните журналисти вдигнаха вой под надслов „не може да имаш вяра против държавата“. Оттук се натрапват два извода: че вяра „за държавата“ е нещо допустимо и дори задължително; че самото отричане на държавността докарва масовите дезинформатори до истерия, бледо отражение на чувствата на самите държавници. Уловката обаче е: салафитите не въстават против държавата изобщо, не отричат законността. Просто те искат друга държава – религиозна, както и закони – според светото им писание. „Салафи“ всъщност означава първите три „поколения“ на исляма, най-чистите, предците – някъде до края на VIII, началото на IX век, когато е и най-голямата експанзия на ислямската държава. Затова сегашната държава е враждебна спрямо тях, привържениците на теокрацията са техни конкуренти, нищо повече. За никаква защита на обикновените граждани от „фундаментализъм“ не става дума. Разправия между настоящи властници и кандидати за власт.

В същото време държавата нехае за безобразните деяния на „свещено“служители от други секти, сред които и най-голямата, най-охранената – българската православна църква. Значително по-охранена и по-имотна от пазарджишката „нелегална антидемократична организация“, но също толкова антидемократична. С какво се обяснява подобна снизходителност? Ами, понеже поповете не претендират, поне не толкова откровено, да изместят държавните чиновници и грабналите електоралния вот политици, нито да заменят конституцията с вехтите божи заповеди, написани преди хиляди години. БПЦ постоянно показва своята лоялност към властта. Въпреки това, мераци за поемане на лостовете за управление има, те се виждат. Напъването за влизане в системата на държавното образование. Налагане на лицемерните норми на религиозния морал в законите – специално по въпроса за съжителството без брак, евтаназията, формите на творческа изява. Поповете искат същото, каквото искат и имамите, само леко „по-умерено“, „по-традиционно“, а и разполагат вече с привилегии, които не биха искали да загубят. Каква е съществената разлика между православните попове и ислямските проповедници? Никаква. Освен че няма да ги съдят, защото са съюзници и храненици на тази държава. Съдът над ислямските „екстремисти“ ще внесе допълнително напрежение между етносите в страната, нищо повече. Което пак е изгодно на управниците, в съгласие със старата рецепта „разделяй и владей“. •

Хасан Девринджи

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Ако ставаше с учебници

Срещу половин милион пари от „европейски субсидии“ властта ще пише учебник за съдебните чиновници как да се борят с организираната престъпност. Ако властта, чисто хипотетично, от областта на научната фантастика, би желала да се справи с „организираната престъпност“, без да пише учебници, просто би приравнила саморазправата с мутрите (наркоразпространители, сутеньори и друга паплач) към дребно хулиганство. Очевидно няма да го направи, защото самата тя ще попадне под ударите на прякото действие на ощетените и пострадали хора, тъй като на всички нива закриля, че и организира същата тази „организирана престъпност“. •