Безсилие

Какво стана с работниците от мините „Горубсо“-Мадан и ОЦК „Кърджали“? Стачкуваха, блокираха междуградски пътища, дойдоха чак до жълтите павета между паметника на убития от собствения си народ руски цар, погребал мечтата на Левски за „свята и чиста република“, и препълненото с лапачи на народни пари Народно събрание, което през цялата си история усърдно продължи гробарското дело на Александър II, заплашваха да се борят докрай – какво постигнаха?

Синдикалните функционери, оглавили недоволството им, категорично твърдяха, че протестите няма да спрат, докато не бъдат удовлетворени три искания:

1) възможно най-скорошно изплащане на дължимите възнаграждения;

2) запазване на работните места;

3) смяна на мениджърския екип на дружеството.

Появиха се дори настояване за национализация на Оловно-цинковата машина за ракови заболявания и Маданския развъдник на силикоза. Сякаш държавното управление може да бъде по-читаво от деребейството на чорбаджията Захариев. Та нали с мълчаливото покровителство на чиновниците мерзавецът точеше през помпите на пак негови фирми средствата и продукцията на комбината и рудниците. Държавата пристигна по едно време в лицето на генерал-лейтенанта доктор хонорис кауза министър-председател и каза: пари няма. После отпусна по 325 лева еднократна помощ, раздавана срещу подписана молба. Толкоз.

Първата точка – за заплатите – опря до обяснението, че „пари няма“.

Втората точка – за работните места – остана забутана в десета глуха – нямало как да се гарантира.

Трета точка – за шефовете – излезе на най-преден план – търсенето на нов чорбаджия. Новият обаче е от същото котило като предишния, синдикатите и институциите гледат да не изтъкват този факт, пък работниците се мъчат да го забравят.

Краят на тези протести беше жалък. Отново пристигна Бойко Борисов – този път с хеликоптер – и „донесе“ на гладните пролетарии по една заплата и половина. Царски щедро. Ако не беше се возил с вертолет, щеше сигурно да има по още една заплата, защото хеликоптерите гълтат много – през 1985 г. питах един летец колко, на което той се засмя: „600 лева на час!“ (4 тогавашни заплати).

Навярно и ако не бяха пращали самолет до Йерусалим, за да вземе „благодатния огън“ за утеха на оглупяваното простолюдие, биха спестили още – не само парите за керосин, но и командировъчните на „църковно-правителствената делегация“, летищната такса, захранването на радари, заплатите на техници и диспечери. Докарването на религиозна мъгла обаче е много по-важно за държавата – всяка една религия учи на покорство. Работниците от Кърджали и Мадан като че ли прекрасно са усвоили урока. Малцина от тях смътно заподозряха, че с добро и молби не става, но преглътнаха.

Защо?

Поне три са причините за това робско покорство.

В този край населението е разделено. „Възродителният процес“ от споменатата вече 1985 г., когато в къщите нахлуваха надъхани с омраза хлапаци с униформи на Вътрешни войски, трайно взе страха на турците. Четири години по-късно покрай „Голямата екскурзия“ с имоти и покъщнина се облажиха доста техни съседи българи – сега национализмът им е извинение и имунитет срещу мародерското им поведение. От реалния страх на едните и от гузната (на теория) съвест на другите умело се възползваха различни партии. Официални лица призовават за „единство“ и „етнически мир“, но разбират единството като общо покорство пред законите, създадени да съхранят привилегиите на политическата и стопанска върхушка. Фактическото разделение обаче остава. Двете етнически групи се гледат с недоверие и взаимно си подливат вода.

Няма го Ботев с неговите позиви „Топрак кардашлар“ към турците от онова време да въстанат срещу султана и чорбаджиите заедно с българите. Не се чуват и думите му, че законите са за робовете, а правителството – съзаклятие против свободата на човечеството.

Втората причина е култивираната от държавата и синдикатите илюзия, че всичко може да се оправи „по легален път“. Проблемите не са от вчера. Първо беше съвсем легалното ограбване с РМД, а още преди година и повече заплатите не са били давани редовно, независимо от многобройните административни инспекции. Хората са чакали резултати, но резултати няма – изкараха самите тях виновни, че „не са си търсели правата“ навреме. Третият фактор е социалното невежество – отново „заслуга“ на държавата, както и на медиите – а техни стопани са работодатели, финансисти, политици. Насаждат ни, че „пазарната икономика“ е безалтернативно благо. Лъжат ни, че „по-добро от буржоазната демокрация не е измислено“. Поставят ни в шах с фраза „няма безплатен обяд“. Невежеството се задълбочава и с подмяна на понятия – „държавата е наша“, например. Институциите не са „наши“. Те са „техни“ – на политиците, на чиновниците, на бизнеса и отчасти – на копоите на властта, на скъпо платените слуги на бизнеса, снабдени с началнически пълномощия.

Заклинанията от сорта „социален мир“ имат за цел да изтласкат критичното и логично мислене от главите на хората. Що за социален мир е положението, при което във влаковете и градския транспорт почти всеки е с развалени зъби. Една коронка струва колкото една минимална работна заплата. Какво му е мирното и социалното, когато за петел или откраднати 45 лева се влиза в затвора, докато чиновници си раздават бонуси, политици пилеят средства, а работодатели не се чувстват задължени поне от кумова срама към хората, чийто труд им дава благосъстояние? Какво му е мирното и социалното на преследването на неплащане на задължения към данъчните и монополистите, при което не остават средства за задоволяване на елементарни нужди?

Изпълняващият стриктно законите гражданин умира бавно и мъчително. Малцина могат да се издължат на по-силните в социалната пирамида, така че да им остава и за живеене. Ако това е мир, то в него шансовете за оцеляване са по-малки, отколкото в една гражданска война. На война човек се е престрашил да се отбранява – или ще загине, или ще победи. В условията на днешния „мир“ обаче безропотно се оставя да го водят към кланицата, където изборът му е само да мре. •

Васил Арапов