Донорството по презумпция – добре дошли в ада

печат
» » » продължава от миналия брой

„Свободните медии”, т. нар. „четвърта власт”, чрез функционирането си като система за индоктриниране и пропаганда провеждат войната на елита за контрол над мислите и чувствата на масите, внушавайки им, че всеки отделен акт е изпълнение именно на техните, макар неосъзнати, воля и избор. Функционирането на плутоцентрична олигокрация предопределя медийната сервилност и нейната двойна превенция за наложения обществен макет: от една страна – да прикрива истинските управленски цели и да маскира средствата за постигането им, а от друга – да неутрализира възникването и разгарянето на социалното напрежение.
Критерият за благонадеждност, прилаган от елита спрямо “официалните медии” – т. е. механизма за умствен контрол, – анализиран от безспорния гений на Ноам Чомски, е изпълняването на зададената цел, и тази цел е: „в рамките на господстващия обществен ред широката публика трябва да остане обект на манипулиране, а не участник в обмислянето, обсъждането и вземането на решенията” (Ноам Чомски, „Необходими илюзии”, изд. Бард, 2005 г., с. 193).
Налагането на закона на презумпцията е пример, достоен за всеки учебник по манипулации.
Няколко месеца преди зловещия спектакъл по неговото гласуване, в едно блицинтервю на доктор Любомир Спасов четем буквално следното: „Надявам се, преди да излезе в лятна ваканция, Народното събрание да приеме промени в Закона за трансплантациите – формулировката „От информирано съгласие” за донорство след констатирана мозъчна смърт в „Информирано несъгласие”, какъвто е принципът във всички европейски държави” (Аида Паникян, „Човешки чудеса”, в. „Дума”, 25 април 2006 г.).
За какви държави смятате Великобритания, Германия, Ирландия, Холандия и Дания, доктор Спасов?
И пак в същия вестник: „Впрочем принципът на информираното съгласие, както се нарича случаят, в който донор става всеки, който изрично не е декларирал приживе отказ, не се приема за пръв път с нормативен документ” (Силвия Николова, „Консерватизмът – спасител или погубител на човешки живот”, в „Дума”, 17 август 2006 г.).
Когато нормативно се приема, че всички са съгласни да бъдат донори, а несъгласните трябва да го декларират изрично, принципът се нарича „презюмирано съгласие” или „информирано несъгласие”. В случая вестник „Дума” размени местата на понятията „съгласие” и „несъгласие”, казано още по-ясно – не успя да различи „да” от „не”.
Вестник „Сега” се справя успешно с последното, но само дотам: “С поправките за първи път в българското законодателство се въвежда принципът на „информираното несъгласие“ (Галя Горанова, „Всички българи – донори до доказване на противното”, в. „Сега”, 17 август 2006 г.).
Същият принцип, въведен за „първи път” според вестник „Сега”, е действал в България до 1 януари 2004 г. Дебатите при разискванията бяха ожесточени не защото принципът се въвежда „за първи път”, а защото малцинството отстояваше морални ценности, чието потъпкване целґ да направи българската медицина фабрика за донори.
„Моралът не може да ни помогне за приемането на отговор без доза цинизъм” (Емил Йотовски, „Трансплантациите – между морала и медицината”, в. „Новинар”, 13 септември 2007 г.).
Не спазването на моралните ценности, а тяхното нарушаване, се нарича цинизъм. Противопоставянето на морала и медицината – това е истинският цинизъм.
В цялата манипулативна кампания блестят неподправените шедьоври на нейните флагмани:
„Да не би да са глупаци белгийците, французите, немците, че да прилагат подобни закони?” (Мира Радева, „Докога партийни битки за донорите?”, в. „Труд”, 18 август 2006 г.).
Да не би германският ВАЦ да забрави, че донорството в Германия е на принципа „съзнателно съгласие”?
В свое интервю на въпрос на същия вестник проф. Христо Куманов, директор на Изпълнителната агенция по трансплантации, дава странен отговор:
„Целта на приетите нови текстове беше да се уточни, щом човек приживе не е изявил изрично нежелание за донорство, след кончината му неговите органи да се ползват за присаждане. Разбира се, само след съгласие на близките” (Диана Тенчева, „Българинът е фаталист и не става донор”, в. „Труд”, 11 октомври 2007 г.).
По какъв критерий проф. Куманов обявява липсата на „представен писмен отказ в разумно кратък срок” за взето „съгласие на близките”, когато за всички е ясно, че тяхното съгласие също е презюмирано, както и на самия донор? От един специалист, професор по медицина, много добре съзнаващ смисъла на понятията, това в никакъв случай не може да се приеме за „случайна грешка”.
По официално оповестени данни в периода 2003 – 2006 г. Остеоцентър България е изнесъл от страната 17 077 кг биоматериали с човешки произход (в. „Труд”, 14 юли 2007 г.). Днес този процес е достигнал още по-висок рекорд и вече се говори за „21 тона” (в. „Експрес”, 5 март 2008 г.). Договорът на Остеотех Инк. и Бултрансплант (понастоящем Изпълнителна агенция по транплантациите) е сключен на 7 февруари 2002 г. от правителството на Симеон Сакс-Кобург-Гота и в същия ден същото правителство на същия споменат одобрява законопроект на Закон за трансплантации на органи, тъкани и клетки на принципа „презюмирано съгласие”. Дали връзката между двете събития е само в съвпадението на датата нека всеки да реши сам за себе си.
И така, когато идеалът е печалбата, медицината – индустрия, моралът – целесъобразност, а човешката смърт – суровина, не ни остава нищо друго, освен да се поздравим с “добре дошли в Ада”.

Владимир Петров

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.