Гео Милев и Георги Шейтанов Или нови записки по исторически наивизъм

печат
"Георги Шейтанов. Целунат от смъртта."
"Георги Шейтанов. Целунат от смъртта."

В началото на тази година издателство „Захари Стоянов“ издаде книгата „Георги Шейтанов. Целунат от смъртта“. Повод да си спомним за едно от най-светлите имена в историята на българския революционен анархизъм и българското свободно слово със статията на ямболския писател, поет и драматург Христо Карастоянов.

Братът на Георги Шейтанов е бил, госпожи и господа, обезкуражаващо категоричен. „Дълбоко съм убеден – казва – от разговорите, които имах с брат си преди заминаването му за София, че организирането и излизането на списание „Пламък“ е негово дело, на Георги. Също съм убеден, че Гео Милев под влияние на брат ми се ориентира към революционни позиции.“

И това още нищо не е, защото той продължава още по-убедено: „Немалка заслуга има и за написването на поемата „Септември“. Това се потвърждава и от изказванията на някои другари, между които и съпругата на поета.“

Последното е вярно, понеже го има написано в съществуващ текст – всички тук знаем за онова писмо, от което ни докосва дъхът на едно друго време, с едни други думи и с друго значение на думите, и в което действително се съдържат намеци за влияние на Шейтанов над Гео Милев, включително и в творческо отношение. Всичко останало обаче е твърде стъписващо, за да го приемем докрай. Всъщност, категоричният тон и категоричните твърдения са си естествени: става дума все пак за оня особен вид спомени, които се поръчваха от окръжните исторически музеи, депозираха се там и най-често там си и оставаха. Помним, че целта на тази специална книжнина никога не е била да се попълват белите петна в историографията. Целта беше максималното героизиране на човека от спомена и това обикновено се постигаше посредством прикачването му към други имена и събития, разбира се, вече приети за героични. Ако все пак някога тия папки излизаха от хранилищата, те биваха внимателно редактирани и прецедени в зависимост от това на кой етап от социалистическото развитие се случваше евентуалното им публикуване и чак подир туй се предлагаха като достъпно четиво или в брошури, или направо в изданията на Партиздат, за да ни служат в рамките на политическите ни учебни години.

Пак тъй категоричен е и Кирил Кръстев, светла му памет. Като ни разказва как е запознал през есента на 1923 Гео Милев и Георги Шейтанов, слисвайки ни с подробности за това как Шейтанов му обадил по пътя, че носи бомба и пистолет, но как самият той не изпитал обаче никакъв страх, цитирайки безпогрешно какво е казал после Шейтанов, а какво му е отвърнал – „с повишена пламенност!“ – Гео Милев, той приключва епизода така: „Тази вечер се уговори сътрудничеството на Георги Шейтанов като неофициален съредактор по идейно-политическата част под бащиното му име Георги Василев.“ И пак само по последните думи спор няма: точно тъй се е подписвал Шейтанов в „Пламък“. Тези редове са от излязлата през 1988 година в „Български писател“ книга „Спомени за културния живот между двете световни войни“ – четиво, доставящо инак голямо удоволствие, сегиз-тогиз каращо по-внимателния читател да избухва в смях, но тъй или инак четиво-мемоар. Човешката памет е нещо твърде услужливо, за да си позволим да я използваме като доказателствен материал. Тъй че в мемоарите често срещаме симптомите на онова мнемоническо явление, познато на историците-наивисти като „Синдром на Мюнхаузен“.

На другия край обаче е Георги Марков. От средата на шейсетте именно този професор неясно как иззе всички права да ни учи на Гео Милев от най-последна (разбира се, партийна или поне партийно-издържана) инстанция. При него се получаваше тъкмо обратното. От предговор, а после вече и от студия в студия, той лесно и безпроблемно ни преразказваше съдържанието на „Пламък“, пълнеше си томовете и вразумително ни разясняваше като на кретени кой точно е организирал и списвал списанието: Гео Милев. И точка. Никой друг. Слуховете за някакво съучастие на Георги Шейтанов в тая работа не се приемаха дори за сведение. Това беше здравословно, но и досадно, защото излизаше, че поетът въобще не е имал ни литературни приятели, ни съмишленици и да се неначуди човек защо в такъв случай изобщо го е издавал тоя „Пламък“. Самото „Пламък“ съществуваше в литературните пространства само като представено от професора, а инак беше проблем да го видиш с очите си и да го прелистиш със собствените си ръце. Специално за мен този проблем се разреши с бележка, че пиша дипломна работа за Матвей Вълев, пък той нали божем също е печатал в „Пламък“ (все още като Матвей Босяка), та тъй се уредих. Не казвам, че беше забранено издание или да го четеш беше въпрос на дисидентска храброст. Просто го нямаше. Препечатваше се, но го нямаше. Георги Шейтанов обаче си беше нещо наистина забранено. Когато през 1986 година в Ямбол се разреши да се проведе научна конференция по повод деветдесетгодишнината от рождението му, научният ръководител Иван Сарандев каза едно към едно, че е вълнуващо да се участва в това събитие, защото дотогава самото споменаване на името на Шейтанов беше доказателство за неблагонадеждност.

През същата 1986 година обаче нещо вече се беше променило и сам Георги Марков точно се беше съобразил с тая и видима, и шумна промяна. Тъкмо тогава „Български писател“ издаде фототипно целия „Пламък“ и просто вече нямаше мърдане: списанието беше в ръцете ни – истинско и живо, мисля, че се казва „автентично“, а не пре-пре-преправено от недосегаеми редколегии, в смисъл най-малкото нормализирано като език, според както веднага се оказа. Безценното издание си беше все още под редакцията на Георги Марков, предговорът и той беше негов, а там вече присъстваше Георги Шейтанов.

Беше невъзможно да не присъства, но пък и Георги Марков не се предаваше!

Слушайте сега какво става.

Като ни посочва „характерни идейни тенденции“ в „Пламък“, професорът ги изброява тия тенденции до три. За първата казва, че бихме я обозначили като демократично-антифашистка, третата според него е комунистическата тенденция, а втората, казва, е анархистическата. На нея той е отделил най-много място – сигурно, защото е било нещо ново и е трябвало да ни бъде обяснено максимално правилно. И той го прави. И ето как го прави: „Трябва определено да се каже, че тя (тенденцията де, анархистическата дето била) не влиза в платформата на списанието. Тя е резултат от факта, че сътрудници на „Пламък“ са известни български анархисти и те със своето мислене внасят идеи и постановки на анархизма. Несъмнено Г. Василев ще да е причината, за да видим на страниците на „Пламък“ отбелязани с рецензии такива книги като „Етика“ от П. Кропоткин, „Анархизмът“ от проф. Хектор Цоколи, „Психология на анархиста“ от проф. Амон, а в книгописа – „Анархистическата нравственост“ от П. Кропоткин, „Към младите“ от П. Кропоткин.“ После, малко така учуден и недоверчив, той ни обяснява, че като поставял в центъра на социалния живот личността, Шейтанов „…вижда развитието и усъвършенствуването на обществения живот преди всичко през призмата на нравственото и духовно извисяване на личността,“ но светкавично предупреждава, че „Влиянието на анархистическите идеи в списание „Пламък“ обаче не бива нито да се надценява, нито тълкува в абстрактен план.“ Сиреч брани издателя нямам представа от кого, и въобще гласността си е гласност, но доктринерството в литературната историография си беше живо, радваше се на добро здраве, понеже си беше все още партийна и държавна политика и понеже беше въпрос на прехрана за мнозина.

Толкоз по въпроса за инак жаркия като тема на отличник предговор. Аз лично толкоз го и четох тогава, защото по-важното беше, че в ръцете ни беше самото списание и всички ние, щем не щем, изумени видяхме, че изучаваната като гарантирано (доказано) авторска (на Гео Милев) програмна статия „И свет во тме светится“ просто са ни я пробутвали дотогава ей така, а ние сме я приемали като такава на юнашко доверие. А то са ни лъгали още с първото ѝ изречение. В издаваните преди съчинения на Гео Милев то неизменно гласеше: „Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки.“ А пък фототипното издание ни посочи нещо различно: „Кулата от слонова кост, в която живеят КОСТИТЕ, рухва“ – и нататък за уломките вече е същото. Не е нужно да си професор, за да отбележиш тая очевидна грешка на незнайния печатар-словослагател поне под линия. Нали? Ако въобще е само механична грешка в собствения смисъл на думата… Защото по един съвсем друг, разбира се, повод Габриел Гарсия Маркес, разказвайки в интервю за „Огоньок“ как ако на последния ред допусне ПРАВОПИСНА ГРЕШКА, веднага захвърлял цялата готова страница в коша и я почвал отново; той, според думите му, години наред не можел да се начуди защо прави така и като мислил, мислил, мислил, разбрал отговора: все не можел да се отърве от усещането, че правописната грешка всъщност не е стилистична грешка. Толкоз. Държавните професори обаче не обръщаха внимание на тия неща. За тях грешката е само нещо там за поправяне и те го поправяха, и напълно правилно го поправяха, но според мен е потресаващо, че никъде не се казваше: вижте, тука имаше една грешка, печатарят е виновен, ама вече е оправена, не берете кахър! Дори не и в академичните издания! Вижте, в тия издания априори се нормализираше въобще правописът, а това е вече страшно. Имам предвид, че всичкото онова безумие от фантастични тирета, точки и запетаи, многоточия, разхвърляни из печатните текстове от ония времена, е било преднамерено безумие. •

(продължава в

следващия брой)

Христо Карастоянов

Остави коментар

  • Ангел Николов, историк

    Това, което споделя братът на Шейтанов се потвърждава и от анализа на биографията на Милев. Според мен Шейтанов е нещо повече от автор на идеята за поемата „Септември“ . Анализът на творчеството на Милев навява на мисълта, че тази поема не отговаря нито на лутанията му от фашизъм до болшевизъм и обратно, нито на анемичния му поетически талант. Милев е сноб, който се чуди как да позабогатее и да направи административна кариера в Народния театър, в него няма нищо революционно. Той е позьор и книжен плъх – кариерист. Дори в Германия, където пребивава по време на главоломни революционни събития той се вре из изложбички и театри, опитва се да завърже полезни за издателските му бизнес-планове, довлича от там футуристични възглавнички, в София оплюва конкурентите си и пр. Според мен Шейтанов е истинският автор на „Септември“ , а Милев само е редактирал сръчно поемата, при което е заимствал готови форми както от любимия на Мусолини поет Маринети, така и от любимия поет на Сталин Маяковский. Сравнете – всичко друго написано от Милев е блудкаво, посредствено, бездарно и увяхнало, освен изплагиатстваното от тук от там. Никакво новаторство у Милев няма – той е обикновен, бездарен шарлатанин. Никой обаче не смее да каже тази очевадна истина, за да не го вдигне на вилиците си комунистическия агитпроп. Използвал е Шейтанов, може и да го е заблудил че е негов съмишленик, но у Милев няма никаква друга идеология освен личния му интерес.

    • Да оставим аудиторията да прецени… Но за мен Гео съвсем не е „позьор и книжен плъх – кариерист“ и това се потвърждава точно от биографията му. Поетичните му способности вече са обект на субективна преценика.

  • Ангел Николов

    Напротив. Точно биографията на Милев потвърждава това, което твърдя. Посочете коя негова проява говори за друго – стига да не е пропагандна измислица естествено.

    • Никой „позьор и книжен плъх – кариерист“ не застава открито срещу властта. Но всеки, разбира се, може да вярва в каквото си иска :).

  • Ангел Николов

    Гео Милев застава срещу властта единствено за да си направи реклама. Той е абсолютно убеден че не го заплашва нищо. Брат му е областен управител назначен от новия режим и познат с повечето министри на новото правителство. И какво го заплашва когато се прави на бунтар пред съда – мижава условна присъда и още по-мижава глоба, които ще паднат на втора инстанция. Да не би да искаш да кажеш че Милев са го убили заради поемата? Ами това не смее да го твърди вече и агитпропа на Позитано. Или пък да не би да искаш да кажеш че е герой от войната, защото по случайност го е нацелила граната в дъното на бетонния немски бункер? Ами къде е този бунтар, когато Германия кипи от революции и бунтове, а той ходи по културни мероприятия и дори не ги забелязва? Абсолютен сноб, егоист и кариерист – докарва баща си до фалит и бедност без да му пука, напада толкова грозно Иван Вазов, който просто защитава Народния театър от нападките му. А той го атакува защото не го назначават там за главен режисьор. И оплюва колегите си със същите дрънканици като Гьобелс – срещу чужденците, които са в пъти по-кадърни от него и вдигат нивото на татъра, и създават операта и т.н. Прочети му поезията на Милев и ще видиш, че в нея никога не е имало нищо стойностно, нито бунтарско. Само бла-бла-бла. Септември не е на Милев, а на Шейтанов. Милев най-много да е редактирал поемата като форма, но не и като съдържание. И е добавил онези там антични изгъзици – ни в клин, ни в ръкав. Аз не си падам по анархизма, за да защитавам от политическа гледна точка Шейтанов. Но Шейтанов е идеалист, емоционален, смел, жертвоготовен, поемата отговаря на амплоато му. И напротив – няма нищо общо с разглезения и вманячен да се прави на модерен и на разбиращ от всичко – даже от музика от която хал хабер си няма – Милев. Милев е посредствен сноб и това е! Всичи факти говорят, че е такъв. Той е едно кухо комунистическо клише, което няма нищо общо с реално съществувалия Георги Касабов – онзи който манкира от фронта и се тъпче с мекици като прасе в школата, когато фронтоваците не си дояждат. Онзи който се скатава докато Димчо Дебелянов отива доброволец и загива. Кажи ми само едно нещо от всичко това за което не съм прав. Ето ми и адреса inter-idea@mail.bg. Аз съм историк, и за мен няма фалшиви кумири – истината над всичко. Сега поне не пращат в Белене, ако кажеш нещо против комунистическите фалшви икони, нали. Е, чакам обратни доказателства, а не от ония „моята вяра е бронирана здраво в сърцето“ и т.н. Факти и доказателства, моля!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.