Къде са парите?

печат

„Хората ще спрат да ограбват банките, когато банките спрат да ограбват хората“ – този графит (вдясно) от лондонските протести в началото на месеца е кратък и ясен.

Вече няма нужда човек да се боричка с марксовите тухли като прасе с тиква, за да проумее капиталния грабеж. Няма нужда от формули, графики, общи и частни теории. С типичното за всеки обирджия „дайте парите, че ще стане лошо“ световните банкери бръкнаха в джоба на две поколения и измъкнаха няколко трилиона, изнесени на тепсия от политическите момчета за поръчки. Получиха ги в края на един период, за който съвсем доскоро твърдяха, че ще приключи с реки от злато, извиращи от печалбите на глобализацията. В края на историята за глобализацията обаче сейфовете зейнаха празни и се наложи да ги пълнят с прясно отпечатани банкноти. Имаше ли изоб­що пари и кой ги цуна? Разликата между себестойността на стоките, произвеждани в мръсни фабрики от зле платени работници, и цените в западните магазини наистина беше голяма и на хартия сметката излизаше – трябваше да се печели яко. За да печелят обаче не само на хартия, някой трябваше да изкупи цялото това скоп­ление на боклуци. Този някой беше западният потребител, но той не забогатя през последните 30 години. Напротив, разполагаемият доход на западните домакинства реално се свива някъде от 70-те години насам. Уволнените работници от големите цехове в САЩ и Западна Европа не станаха борсови магнати. Те изгубиха стабилни работни места, с мощни профсъюзи, за да се хванат на работа колкото да си плащат сметките, без синдикати, без възможности за развитие, пред постоянна заплаха от съкращения, с нарастващи сметки за лечение (най-вече), за образование, осветление, отопление и транспорт. Ако западният работник през 70-те години е имал примерно два свободни долара за боклуци, трийсет години по-късно, той вече има един. И независимо колко контейнера джунджурии пристигнат от Китай, той пак ще има един долар за харч и толкоз и ще влезе като приход при настървения за глобална далавера търговец. Други няма откъде да дойдат.

Печалби имаше, но в пъти по-малко от разтръбяваните. Костюмарите го усетиха още при първия колапс на „новата икономика“ и решиха да се награбят, докато истината не е лъснала. Заедно с приятелчетата от Уол Стрийт, те измислиха куп „инвестиционни инструменти“, чиято единствена цел беше да раздуват техните „резултати“ с абсолютно изсмукани от пръстите цифри, което да им позволи да си гласуват всяка година огромни премии. Нямаше как иначе костюмите от Леман Брадърс да си гласуват годишни премии за два милиарда долара, които получиха в жълтици, а не в менте „ценни книжа“, ако не бяха помогнали на директорите на корпорациите – техни „вложители“ – да си измислят фалшименто печалби и да си гласуват подобни огромни премии. Даже след получаването на десетки милиарди „държавна помощ“, висшите бюрократи на AIG са си разпределили стотици милиони долари „награди“. Цифрите, прибрани в личните сметки на банково-корпоративните крадци, често надвишаваха нормалните годишни печалби на промишлени предприятия от среден до голям мащаб дори за индустриалния Запад. Нищо сложно и икономически засукано няма – реалните постъпили пари са в личните сметки на шефовете, а „парите от въздуха“ останаха за духащите понастоящем същия този въздух замечтани кандидат-капиталисти. •

А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.