Георги Хаджиев: Основи на безвластието

печат

Свободата е биологическа нужда, закон на живота; тя е самият живот. Всяко живо същество, дори най-низшето, се стреми, макар и най-често несъзнателно, към свобода. Дори в растителния свят стремежът към живот е равнозначен на стремеж към свобода. Кълнът, който излиза от зърното, натиска, повдига, отстранява пречки или се превива и огъва пред непреодолими препятствия и търси свободен простор. Малкото насекомо, ограничено в своето движение, хванато, настъпено, затворено, се дърпа, напира, неспирно търси да се освободи. То хапе, жили, бори се, за да извоюва своята свобода. Има диви животни, които дори при най-добрите материални условия и най-старателни грижи от страна на човека, неизбежно умират, когато бъдат лишени от свобода.

В историята на човешкото общество свободата, стремежът към свобода и борбата за свобода определят и характеризират цялото развитие на човечеството. Тя се явява главният фактор на прогреса. Човек никога не се е примирявал завинаги, когато свободата му е била отнета. Робството, колкото и продължително, колкото утвърдително и осигурено да е било за тези, които са погазвали свободата, винаги е свършвало със свобода или смърт за нейното придобиване. Колко усилия, колко кърви, колко жертви е струвало извоюването на свободата! Но никой никога не се е спирал пред жертвите, не е измервал предварително количеството кръв, която е трябвало да се пролива, защото свободата сама по себе си е най-високата цена на живота, за която често и самият живот става средство. Като фактор в социалните отношения, свободата винаги е означавала напредък, разцвет на културата и успех във всички области на знанието и човешката дейност. Епохите на свободата са най-светлите епохи в историята на човечеството. И до днес създаденото в областта на науката и изкуството през време на древногръцките републики, където свободата на гражданите е била високо ценена, е основа на всички научни дисциплини. Най-големите открития в науката и техниката водят началото си от средновековните свободни градове.

В човешкото общество, както в миналото, така и днес, най-характерният стремеж, присъщ на всички хора от всички класи и съсловия, е стремежът към свободата. Дори най-гнусните тирани, когато са се борили за свободата (за тяхната свобода, разбира се), са изглеждали истински борци и революционери и често са успявали да измамят народите. Нима гордият и смел Наполеон не бе символ на революцията и на борбата за свобода, преди да стане покорител на Европа? Не хленчеше ли същият този Наполеон за свободата. За своята свобода, когато се намери на Св. Елена? Не бяха ли най-смелите вестители и ратници на свободата онези, които по-късно провъзгласиха гилотината за чистилище и светиня? Ако можехме да знаем интимните преживявания на Мусолини в минутата, когато е трябвало да увисне с главата надолу, сигурно бихме открили същия хленч за свобода у този, който най-подло и най-безчестно я погазваше в продължение на много години, след като продаде всичко, което беше имал като социалист?

Да, човекът – тиранин или роб, знае да цени свободата, своята свобода. Единствено тогава той е мъдър, когато бъде засегната неговата свобода. А да достигне мъдростта, която му показва еднаквата стойност на неговата свобода и свободата на другите, значи да престане да бъде роб или тиранин и да стане човек, свободен човек – безвластник.

Същият стремеж към свобода характеризира не само отделната личност, а и групата от хора, обединени по материални или духовни интереси, свързани професионално, религиозно, чувствено, икономически, териториално, битово, етнографски, национално и пр. Групите и сдруженията се борят за своята свобода в селището, в общината; селището се бори за независимост, което означава свобода по отношение на по-висшата административна единица; общините се борят за автономия, което значи свобода по отношение на държавата; народите се борят за национална свобода; класи и съсловия се борят против други класи и съсловия за свобода; личности и граждани, организации и партии се борят за политическа свобода; хората на науката и изкуството търсят своята свобода да творят и изследват; ученици и студенти претендират за свобода; съвременните педагози издигат свободата на детето като най-важен принцип в обучението и възпитанието.

Ясно е следователно, че свободата е един принцип, който стои написан на много знамена. Той се издига като програмна цел от много обществени движения. Свободата е толкова всеобщо признат принцип, че без неговото приложение известни човешки дейности стават невъзможни и те се отъждествяват само със свободата. В концепцията на изкуството няма възпитание и няма изкуство без свобода и извън свободата.

Обаче не всички обществени движения, които са вписали свободата като принцип, са истински привърженици на свободата на дело. Истински привърженици на принципа на свободата не могат да бъдат онези, които приемат едновременно и принципа на властта, дори в най-ограничена форма. Власт и свобода са принципи несъвместими, непримирими. Всяка власт по дефиниция, по същност и по проявление е отрицание, ограничение на свободата. Следователно конфликтът и при най-добро и искрено желание е неизбежен.

В това отношение различието между властници и безвластници е качествено, основно, дълбоко. Единствено безвластническата концепция представлява пълен, цялостен изразител на свободата; само тя може да се счита като философия на свободата. Единствено безвластниците са истински, логически и пълни привърженици на свободата; само безвластниците са истински носители на свободата.

Затова не е случайно, че в латинските езици името „анархист” се отъждествява с термина „свободняк” – защитник или привърженик на свободата. Думата „либертар” на френски и „либертарио” на испански и италиански, която на български се превежда обикновено „свободняк”, във всички енциклопедии и речници на латинските езици се дава като синоним на „анархист”.

Ние сме далеч от намерението да твърдим, че между привържениците на властническия принцип няма искрено обичащи свободата. Различието между властници и безвластници тук не е в неискреността на намеренията и стремежите. То е много по-дълбоко и засяга същността на въпроса. Докато за привържениците на властническия принцип свободата в най-добрия случай е само ЦЕЛ, най-често съвсем крайна цел, за безвластниците тя е основен принцип, свободата е в същата степен и ЦЕЛ, и СРЕДСТВО, ЗАДАЧА и ПЪТ, ПРАВИЛО, КАКТО НА ВЪТРЕШНИ ВЗАИМНИ ОРГАНИЗАЦИОННИ ОТНОШЕНИЯ, ТАКА и НА ОТНОШЕНИЯ ИЗОБЩО В ЖИВОТА, КЪМ ХОРАТА, КЪМ ОБЩЕСТВОТО.

Историческият опит и всекидневната практика са доказали колко е илюзорно да се вярва, че като се ограничава или погазва свободата, може да се достигне до осъществяване на свободата. Само нейното пълно прилагане в живота и във взаимните отношения е гаранция, че ще се дойде до пълното осъществяване на свободата в обществото. Всякакво временно ограничаване, всякакво преходно отлагане на свободата на думи или като претекст, всякакво упражняване на власт, която заменя свободата, с какъвто и да било мотив, води до затвърдяване на ограничената свобода, на властта, на робството, на тиранията.

Свободата може да се осъществи само когато тя се практикува всеки ден и от всеки, който претендира, че е привърженик на свободата. До свободата се стига само по един път – пътят на свободата.

Свободата не приема, не признава и няма граници. Само неточността или бедността на човешкия език налагат да се говори за граници на свободата в определен смисъл. Но свободата не е единствен принцип на взаимните отношения. Тя не може да се разглежда изолирано и откъснато от другите принципи, които определят тези отношения. Следователно може да се говори за граници на свободата само дотолкова, доколкото става дума за цялостното, съвкупно и хармонично приложение на всички принципи, на които тя не противоречи, но от които действието никога не е изолирано и не може да се изолира. •

Статията е от книгата на Георги Хаджиев „Основи на безвластието”. Тази книга е издадена за пръв път през 1958 г. в Париж, когато авторът вече е емигрант, преследван от тоталитарния болшевишки режим в България. Книгата съдържа статии, публикувани в органа на Съюза на българските безвластници в чужбина (СББЧ) „Наш път” в периода 1955-1958 г. и дава представа за едно ново обществено устройство.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.