Големият банков обир очаквайте скоро и по нашите екрани

печат
Не слушайте телевизора, радиото, не четете вестниците – това, което ще научите от там, няма нищо общо с това, което всъщност става. Ако в купешките медии се процеди частица от истината, тя ще е дълбоко заровена между рекламите и писъците на мозъците, които продължават да леят мрачни прокоби и изветряла мъдрост от екрана и първите страници. Сривът на индекса Дау Джоунс на 29 септември 2008 – 778 пункта – е най-голям като цифра в цялата история на Уол Стрийт и най-голям като процент от 20 години насам (от „черния понеделник” на 19 октомври 1987). Това ще да е водещата тема, но тя е безкрайно безинтересна, освен ако не сте купешки журналист, който се чуди кой материал от западната преса да препише. Най-интересните цифри са съвсем другаде.
Малко преди фалита на Леман Брадърс висшето ръководство на инвестиционната банка в САЩ си заделя 2,5 милиарда долара в брой за премии – очевидно за добре свършената работа. Цената за целия американски бизнес на Леман Брадърс, платена от английската банка Барклис, е 1,75 милиарда долара – тоест цялата фирма струва много по-малко, отколкото премиалните на шефовете ґ, заделени точно преди фалита. Дни преди формалното обявяване на банкрут, 8 милиарда долара в брой са преведени от европейските сметки на Леман в нюйоркския офис, където потъват. Макар че мнозина от европейските служители на Леман намират това за „скандално”, новият собственик потвърждава, че милиардите премиални ще бъдат изплатени.
Смешният плач и скърцане със зъби в световните финансови столици бяха уж формално предизвикани от отказа на конгреса на САЩ да даде 700 милиарда долара от държавната хазна на фалиращите една след друга банки, за да си оправят изсмуканите от пръстите баланси, според които довчера преизпълняваха петилетните си планове с възторга на социалистически стопански ръководители.
Неприлични „други” цифри
За тези 700 милиарда сегашният финансов министър на САЩ Хенри Поулсън моли на колене шефовете на американския конгрес – сърцераздирателна сценка. Загриженият за родната икономика финансов министър е готов по корем да се влачи, но да я спаси. Щеше да е трогателно, ако не беше нагло. Само допреди три години същият гологлав юначага Хенри Поулсън не беше финансов министър на САЩ, а директор на Голдман Сакс – друга инвестиционна банка, участвала мощно в надуването на кредитния балон през десетте години, в които Поулсън седеше на трона ґ. Докато балонът се надува, надува, надува, заплатите в Голдман Сакс се надуват, но не с въздух, а със съвсем реални пари – средната заплата достига 521 000 долара на година, а самият „Ханк” Поулсън прибира само за 2005 г. космическата сума от 38 милиона гущера (3,2 милиона на месец) под формата на заплата и разни награди като първенец в капиталистическото съревнование. Шест месеца по-късно става финансов министър, което тогава изглежда направо благотворителност – от 38 милиона на година на една държавна, макар и министерска заплата, човекът е направо майка Тереза… Само че година след това осиротялата му фирма започва да бере душа и драпа за държавни пари, за да не баталяса съвсем.
Великият финансист Поулсън обаче е далеч от Рот­шилд и Морган като биография. Той е типичен пример за новата капиталистическа номенклатура на Уол Стрийт, която мигрира постоянно между бизнеса и правителството. Връстник на все още президента Джордж У. Буш, Поулсън също като него получава своята магистърска степен по бизнес от университета в Харвард – явно там магистратурите по бизнес ги връщат вместо ресто в лавката (ако татко ти купи мнооооого голяма баничка). Също като Буш, бакалавърската му степен е далеч от бизнеса и правото – английска филология (Буш завършва история).
От Уотъргейт на Уол Стрийт
Кариерата на младия Ханк не започва в бизнеса, а – каква изненада – в кабинета на зам. министъра на отбраната. След две години в Пентагона 26-годишният Поулсън се прехвърля в кабинета на съветника на Никсън Джон Ерлихман, но след аферата Уотъргейт и опандизването на шефа му Ерлихман по същата, младежът скоропостижно напуска Белия дом и става изгряваща звезда на Уол Стрийт в Голдман Сакс. Шефското място в Голдман заема след като предишният голям бос Джон Корзайн напуска Голдман, за да стане сенатор и впоследствие губернатор на Ню Джързи, само че от демократическата партия, защото все пак тогава са годините на Клинтън, при когото поста финансов министър заема Робърт Рубин – дотогава съдиректор на … Голдман Сакс, заедно с Корзайн.
Това е положението – ако Белият дом премести офисите си в Голдман Сакс на Уол Стрийт и обратно, едва ли някой ще забележи разликата. Затова и няма нищо учудващо, че така нареченият „бизнес” смята държавната хазна за бащиния. Тя е точно такава и приказките за национализация са смешни. Дали капитализмът ще ни граби чрез данъците, или чрез цените и ще ни лъже, че ни „осигурява” заплати или социални помощи – като теглим чертата, ние сме винаги многоуважаемата такована страна, а те са винаги на плюс.
За няколко долара повече
Да се върнем към цифрите, които няма да видим на първите страници и водещите новини. Ясно е, че издънката на Уол Стрийт не е дело нито на Ал Кайда (поради тройното поскъпване на самолетния бензин сриването на акциите се оказа по-рентабилно от сриването на небостъргачите), нито на нелегалните имигранти, нито на глобалното затопляне, нито на птичия грип, а именно на финансово-политическата номенклатура, която взима и има милиони, за да не допуска такива неща – уж.  700-те милиарда, които искат богатите, за да си оправят сметките, изглеждат огромна сума, но само за нас. Състоянието на самия Поулсън възлиза на около 700 милиона долара. Тоест той и хилядите негови другарчета могат да кихнат и да оправят работата за нула време, без да пълзят на колене пред разни конгресмени. По данни на Мерил Линч и Кап Джемини само в Северна Америка има над 3 милиона милионери, в чиито ръчички се въргалят над 11,3 трилиона долара или шестнайсет пъти повече от поискания от Поулсън „спасителен пакет”. Само за една година (2006) северноамериканските богаташи са забогатели с 1,1 трилион долара – нека да снесат от тях 700 пикливи милиарда, за да спасят любимия си Уол Стрийт, та ще им останат още 400 милиона за дъвка. Ако пък наистина кризата е глобална и наистина „по-бед­ните” милионери са сериозно застрашени от нея, само най-богатите могат да я оправят, без изобщо да им мигне окото – в света според същото изследване има 95 хиляди сладурчета като Поулсън, чието състояние надхвърля 30 милиона долара. Те държат 13 трилиона долара, като само през 2006 са изкарали с пот на челото над 2 трилиона от тях. Разбира се, че имат и могат да дадат, обаче мултимилионер не се става като си бъркаш в собствения джоб, при положение, че има шест милиарда чужди. Частната собственост е неприкосновена, от което автоматично следва, че нечастната е прикосновена.
Дори „спасителният” пакет да се закучи в конгреса, вече се работи по план Б – Голдман Сакс и Морган Стенли са подали документи да станат „обикновени” банки (а не изцяло спекулативни борсови фирми, както досега), след което държавата ще бъде длъжна да гарантира влоговете на техните вложители.
Богатите никога не плачат
Ясно е, че свръхбогатите могат да „оправят” финансовия крах само с една мизерна част от личното си състояние, без изобщо да говорим за капиталите на контролираните от тях корпорации. Ако имаше някакъв финансов смисъл, това щеше да бъде точно така – милионерите в света държат над 37 трилиона долара и ако бяха снесли не 700 милиарда, ами трилион и 700 милиарда, за да „успокоят” пазара, това щеше да бъде по-малко от 5% от тяхното богатство. Само за един ден – 29 септември – на всички борси по света те привидно изгубиха много повече от срива на индексите. Математически правилно, но всъщност наивно. Свръхбогатите почти никога не губят и тук няма нужда от разследваща журналистика – цифрите са пред очите на всички, стига да знаеш къде да гледаш. Докато Леман Брадърс, Беар Стърнс, Уошингтън Мючуъл, Мерил Линч и прочее „ужилени” банки говореха за изненадващо стоварилия се върху главите им кредитен удар, бегъл поглед върху разпределението на инвестициите на любимите ни свръхбогати показва нещо съвсем друго – още през 2006 година свръхбогатите – разбирай шефовете на фалиралите банки – рязко намаляват личните си вложения в така наречените „алтернативни инвестиции” – в тях са включени и така наречените „структурирани кредити” – тези лошите неща, дето докараха краха. През 2005 година в портфейла на средния милионер има 20% „алтернативни”, докато през 2006 година те са вече 10%. Като се има предвид, че освен „структурираните” щуротии, в „алтернативните” се включват и валути, стоки и суровини, диаманти, картини, футболни отбори плюс разни други финансови измислици, съвсем логично е да се предположи, че дебелаците са изчистили всички „смърдящи” инвестиции (тези 10%) от сметките си още година и половина преди прословутото изпражнение да удари вентилатора. Данните за това какво богатите вече не купуват вървят надолу по хранителната верига и към края на 2007 година и на най-залюхания селски брокер е ясно, че миналогодишният хит на борсата е всъщност пробит мехур, който големите вече не искат да купуват, а щом борсата разбере, че големите не купуват нещо, вече никой не иска да го купи. Следва паническо разпродаване – сривове, крахове, това вече можем да го гледаме по новините. Какво обаче следва след това? Медийната шумотевица набива ден след ден в главите ни думи като „криза”, „рецесия”, „затягане на коланите”, „тежки времена”, след което изгубваме работата си, прибират ни ипотекираната къща, но ти вече си убеден, че това е природно бедствие и псуваш безрадостната съдба, заедно със стотиците други като теб – поне е сигурно, че ще имаш компания. Съкратеното ти работно място обаче е плюс за твоите началници – чиста печалба. Взетата ти на безценица ипотекирана къща е плюс за банката или оня, който ти я е взел, защото той знае как да ти я продаде пак на тройна цена след някоя друга година, ако се съвземеш, а ако не се съвземеш – ще я купи някой друг. Но крокодилите не плачат – очите им сълзят, ако останат на сухо, но тези, за които говорим, не остават.
А у нас? Иде ли?
Иде. Капиталистите са най-големите интернационалисти, когато има за цицане. Жилищният кредитен бум в САЩ беше последван от подобни такива в почти всички страни, чиито икономики се контролират от евроамериканския финансов картел. Европейските банки също започнаха да скимтят и държавите им да ги „избавят” – Нордърн Рок, HBOS, Фортис. В Европа броят на милионерите и техните трилиони е същият като в САЩ – около три милиона богати с общо състояние над 10 трилиона. Сред тях са и нашата шепа гъзници, които на последния търг за суперлуксозни яхти, хеликоптери и резиденции през август в Созопол похарчиха 50 милиона лева за няколко часа. Българските банки (всъщност филиали на европейски такива) развързаха кредитните кесии и населението задлъжня с близо 10 милиарда лева през последните няколко години. Тези милиарди обаче не са у населението, защото то ги похарчи за сума ти неща от първа до сто и първа необходимост, които му продадоха пряко или за комисионна българските милионери и мултимилионери. Парите си останаха в банките, но напълниха сметките на най-богатите и опразниха сметките на останалите, които, освен високите лихви, имат да плащат и все по-високи сметки, защото си били направили лошо сметката също като сметкаджиите от Уол Стрийт (извинения за несметните повторения). Нашата държава обаче няма да ги спаси, защото те не са ґ финансови министри, а и нямат 700 заделени милиона за черни дни. Напротив – също както с „Топлофикация” – виновни ще бъдат онези, които са били тъй неразумни да теглят кредити, защото са повярвали на политиците за високия ръст и ниската инфлация. Новите управляващи, които са днешната опозиция, ще си измият ръцете с приказките, че са ни предупреждавали, че старите управляващи лъжат. След което ще ни казват, че при тях всичко ще бъде цункано и спокойно можем да си теглим кредити, стига да има откъде. Всичко е изпипано и обслужва идеално властта. След първите няколкостотин фалирали семейства, чието имущество ще бъде конфискувано от нашите и чужди лихвари, останалите няколко хиляди или ще си траят, защото колкото повече шаваш, нали…, или ще търсят втора и трета работа, защото „ония мръсни комунисти”… До болка познато и сърбано.
Има ли изход?
Досега всеки се изхожда поединично и още известно време ще бъде така. Броят на поединичните изходи обаче намалява главоломно – все по-малко добре платени работни места, все по-ниско качество на стоки, услуги, жилища и изобщо живот за хората с доходи под горните 5%. Остава единствено големият колективен изход и той започва, когато хората си отговорят на няколко прости въпроса: защо нещата постоянно се скапват? Защо все нашият живот се скапва, а техният постоянно се урежда? Такава ли е човешката природа – за да се урежда една класа, трябва да скапе живота на друга? Добре, нека са прави, нека бъде така, щом това е техният отговор. Значи ще скапем техния живот, за да уредим своя. Това се нарича класово осъзнаване и когато прерасне в класово действие, то слага началото на всички хубави неща.
А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *