Интервю със Сакис Пападопулос от Антиавторитарно движение – Солун за бунтовете и перспективите за бъдещето

Как се развиха нещата в Солун след като научихте за убийството на Алексис в Атина? Как окупирахте театралното училище?

Веднага след като ни телефонираха от Атина някъде към 21:30 още на 6-ти вечерта се събрахме в клуба на Антиавторитарно движение около 40-50 души – не само от нашата организация, но и други хора, студенти и други анархистки групи от града. В 23:00 отидохме в университета, където студентите имаха събрание. Решихме съвсем нормално, че всеки ще прави това, което реши, но всичко ще бъде координирано.

Нямахте ли проблеми с хората, които поддържат сградата на театралното училище?

Не, нямахме проблеми. Освен това трябва да кажа, че в събота през нощта нямаше абсолютно никаква полиция по улиците на Солун – всички си бяха или вкъщи, или в полицейските управления. Нямаше проблем между различните групи, защото всички разбираха, че ситуацията е много сериозна. В полунощ успяхме да се съберем на централната улица и направихме демонстрация с около 300 участници. Всяка група имаше няколко минути време, за да реши какво точно смята да прави и след това много бързо числеността нарасна на 1000 души – цяла нощ бяхме навън и атакувах­ме различни сгради – само банки, Макдоналдс, държавни сгради и полиция, – но проблемът беше, че не можехме да намерим полицаи по улиците и затова отидохме до полицейското управление на площад „Аристотел“ – това е един от най-големите полицейски участъци в Солун – там полицията се опита да ни спре със сълзотворен газ. След около час различните анархистки групи – това бяхме Антиавторитарно движение (АД), Тера инкогнита, Ифанет и хора, които не са в някоя определена група – отидохме пред друго полицейско управление в Стария град на Солун, бяхме около 500 души по това време, въоръжени с молотовки, камъни и пр. Атакувахме участъка цели 20 минути – това е много време за атака, струва ти се няколко часа и вътре ченгетата бяха много изненадани, не можеха да повярват, че това се случва, защото мислеха, че всичко за тази нощ е в центъра, на главната улица и че всичко вече е свършило. Нямаше ченгета по улиците и затова и нямаше кой да им каже, че идваме – бяха напълно заспали вътре. На следващия ден от АД мислехме сами да направим окупация на сградата на театралната школа, защото тя е част от университета и следователно е защитена от полицията като „университетско убежище“ и освен това се намира на много централно място точно на същата главна улица „Егнатия“. Това е много удобно за информационен център за бъдещите акции. По онова време мислехме, че окупацията ще продължи само няколко дни – до погребението на Алексис в Атина. Също така си мислехме, че ще е много лесно, защото тази сграда е била окупирана няколко пъти преди време и защото е част от университета и полицията няма право да влиза.

Но при екстремни ситуации знаем, че ченгетата нарушават закона.

Не, това става само когато на територията на сградата има убийство например или пък някакво друго престъпление и това се е случвало в Гърция не повече от 10 пъти за 30 години. Обаче след това направихме грешка, защото се забавихме и докато си пушим втората цигара, дойдоха около 40 ченгета от специалните сили – всички имах­ме маски и коктейли Молотов, колкото за самозащита, но когато започна атаката, беше много тежко положението, защото когато вътре сме 50-тина души, става страшно тясно. Това означава, че ако влязат вътре ченгетата, можеше да има и смъртни случаи – можеха да счупят стъклата и да хвърлят газ вътре. Противогазите могат да те защитят, но докога? Можех­ме да измрем като плъхове. Атаката беше в неделя, на 7 декември и продължи около половин час. Говорихме по микрофона на хората по улицата, че ченгетата нямат право да влизат вътре, защото е университетска сграда – разбира се полицията не се вслуша в нашите думи и това, което ни спаси, беше ректорът на университета, който се обади на полицията и им каза „Вижте, аз не съм с анархистите, но точно тези дни със сигурност не съм на ваша страна“. Тогава най-после ченгетата спряха да атакуват и да се опитват да влязат вът­ре. И сега нямаме проблеми с хората в тази сграда, защото те са също студенти и ни казаха, че и те имат проблем с ченгетата, както и цялото общество.

Няколко думи за целта на тази окупация и защо сте още тук?

На третия ден от окупацията дойдоха студентите от това училище и ни казаха, че искат да се присъединят към нас, от Антиавторитарно движение, не защото сме супер, а защото огромната част от гръцките студенти мислят каквото и ние, анархистите, мислим – не само за полицията, но и за социално-икономическите проблеми като цяло. Всичко, което се случи и продължава да се случва в Гърция, е много сериозно – не само за вас в България, но и за нас тук. Защото това не е проблем на анархисткото движение, а на обществото като цяло. Тук ще кажа нещо, което е малко еретично за нас като анархисти, но по целия свят анархистите имат проблем с това, че хората не ги разбират добре и анархистите не разбират добре обикновените хора. Сега, в Гърция, голяма част от обществото ни подкрепя, същите тези хора, за които животът е бил само телевизионен екран, мобилни телефони и ваканции – днес една част от тях и особено младежта е на улицата. Изключиха си телевизорите и излязоха на улицата. И го правят всеки ден. Телевизията всекидневно се опитва да накара хората да забравят какво се е случило – „хайде, този полицай, който уби Алексис, беше лош, но сега трябва да забравим всичко това, защото идват празници“… Затова трябва да сме тук и да говорим по микрофона постоянно, че съпротивата трябва да продължи и че обществото има голям проблем. Затова ще останем тук колкото можем, но заедно със студентите – не защото се страхуваме да останем сами, а защото не искаме други да плащат за нашите грешки. Държавата мисли, че коледните и новогодишните празници са някакъв шанс всичко да свърши, но ние мислим, че точно обратното – че имаме шанс да провалим тържествата и да продължим съпротивата. Защото можем да излезем и на Нова година и да кажем, че новата година трябва да бъде вече наистина по-различна и по-добра, не като миналите години. Това е шанс за нас да продължим да говорим не само за полицейското насилие и за това, че убийствата могат да се случат на всяко едно дете, но и за икономическите проблеми. Затова, че нямаме същите икономически стандарти, каквито съществуват в страни като Великобритания и въобще всички страни с мощна промишленост. Но в България, в Гърция няма такова нещо и може би през май и юни 2009 година ще почувстваме това, което се нарича световна икономическа криза и тук. Ние, обикновените хора, ще разберем какво се случва чак тогава. Иначе шефовете и политиците знаят много добре – затова и гръцката държава дава 28 милиона евро на банките и то сега, когато всички гръцки банки казват, че в Гърция няма проблем и че имаме пари. Тогава защо искат от държавата още пари, които биха отишли иначе за здравеопазване, образование и други по-важни неща?

Като човек и анархист какво мислиш за тези процеси, които протичат в момента в окупираните кметства, за тези събрания с хората от кварталите?

По-добре да ти отговоря като човек, въпреки че и като анархист мога. Преди не бях много за тази идея, но повечето бяха съгласни и на мен ми остана само да помогна за това, което стана. Това, което видях вчера, не беше идеално, но беше хубаво. Тези неща не стават за първи път в Гърция, но за последните 10-20 години чак сега се случват. Хубаво е, че обикновените граждани идват и казват каквото искат – анархистите само им посочиха мястото – и те казаха, че всяка седмица ще идват тук и ще говорят за своите проблеми. И кметът на тази община беше там и чу това (става дума за община Сикес в Солун) и след това каза – сигурно е политическа игра, – но той каза, че от това събрание е научил много неща от обикновените хора.

Мислиш ли, че това може да се превърне в процес извън държавните структури – нещо като народна асамблея?

Надявам се, но това се случва седмица след убийството на Алексис. След празниците се страхувам, че хората пак могат да се върнат към телевизорите и да забравят всичко (сега положението е подобно – б. а.), да се върнат в магазините и да продължат да купуват неща, от които нямат нужда. Страхувам се за всичко това, но и се надявам. Това си е мое мнение, защото не искам да казвам кое е правилно и кое – не. Това, което можехме да направим, беше да кажем: „Елате да говорим“. Не какво ще говорим точно, но да говорим. Затова и днес нямаше някаква основна тема на разговор, само призив: елате да говорим всички заедно. И хората дойдоха и говориха повече от 4 часа и от всичко това можеш да разбереш, че хората имат какво да кажат. Нямат конкретна тема, но имат какво да кажат.

Мислиш ли, че бунтовете и въстанията ще продължат? Какво мислиш лично ти?

Да, мисля, че ще продължат. Може би не в същите размери като през последните седмици, но със сигурност ще продължат и със сигурност тези деца на 15-16 години ще продължат. Знаеш ли какво казваха в началото? Предимно говореха „пак тези анархисти“. Да, но къде са – в Атина, в Солун, в Корфу, в Патра, в Родос, в Крит – протести в близо 20 града. Ако анархистите бяхме толкова много, тогава наистина нямаше да имаме проблеми, държавата щеше да има проблеми. След това по медиите започнаха да анализират и да коментират „Какво е станало с нашите деца? Какво направихме?“ Ами, какво направихте – тези, които са на 15 години сега, може да не са политически ангажирани, защото не са големи, но те не са нито мързеливи, нито пък са идиоти. За такива ги мислят, но те не са такива и знаят какво правят. Ако аз например съм на 15 години и полицай убие мой връстник, никога няма да го забравя. Особено ако знам какво ме чака след това в живота – ще отида в университета или няма да отида, но след 10 години или няма да имам работа, или няма да имам дори и тези 700 евро, които няма да ми стигат нито да живея под наем, нито да ям и така нататък. Тези хлапета след 25 години може и да се променят, но за тях това, което са преживели, ще си остане същото – ченгето ще си остане ченге! Вярно, че имаше някои идиоти от учениците, които даже на втория ден от убийството на Алексис дадоха на полицаите цветя, обаче на следващия ден цялата политическа система и полицаите в частност ги биха същите тези ученици. И тогава същите ученици отидоха пред полицейските управления и ги замеряха с портокали, с камъни и ги нашариха с боя. И това бяха само ученици – 15-16-годишни деца срещу полицията! А полицаите биха децата. Не знам дали ще продължим – може би „всичко ще е нормално“, както са казвали през 1968-ма година във Франция, но със сигурност тази капиталистическа система няма да продължи в този вид – нито в Гърция, нито в България, нито в цяла Европа! Това е ставало преди и ще стане пак в Гърция със сигурност, защото това е вървяло досега, но не може да продължи още дълго. Вече няма пари – има въздух, всеки купува просто въздух – тези „пари“ не са произведени от никого. Ние живеем, купуваме нещо, което не е произведено никъде.

Може би и студентите ще поставят своите искания за университетите отново?

Да, разбира се – и студентите, и работниците. Но ще бъде грешка, ако се продължи както преди – ако студентите излизат на улицата например (и аз със тях, разбира се) за проблемите на висшето образование като цяло. В същото време работниците да излизат с техните проблеми отделно – това ще бъде грешка. Защото, когато имаш на улицата хора, които скандират само за техните проблеми, тогава никой външен няма да подкрепи нас или вас – ще ви каже: „Я си гледайте работата, бе, студенти“, примерно. Затова трябва да потърсим връзка и да променим живота си заедно. Това и правят студентите сега – те не поставят само своите искания за образованието, ами протестират заедно с другите срещу държавното насилие и за проблемите на всички отново. В момента не говоря като анархистичен оптимист и утопист, даже не говоря за революцията, бъди сигурен. Но затова пък говоря, че правителствата сега би трябвало да се страхуват. Защото те не уважават своите граждани по принцип, но сега трябва да се страхуват от тях, защото всички тези хора, които работят за тях – работниците – не усещат нищо друго освен несигурност и това не е добре и за работодателите, защото вещае бунтове. Затова може и да не искам да говоря за революция, но може би искам да говоря и да накарам правителствата да забавят целия този процес на социално унищожение, да ги спра, да сложа прът в колелото на техните планове.Това ще бъде победа. Следващото поколение може и да нап

print