Из спомените на Стоян Цолов:

печат

Сложиха ми железни белезници на извитите зад гърба ръце. Преди това часове наред ме държаха прав с лице към стената и опрени върху нея пръсти под наклон. Започнаха денонощен разпит. Шестима различни последователно се изреждаха през четири часа, за да ми задават едни и същи въпроси, на които давах едни и същи отговори. Почивката траеше броени минути, докато изпивах голия чай сутрин и изяждах обедната и вечерната чорба с парче хляб. Ясно ми беше, че целта е да ме доведат до пълно изтощение на нервната система и да отговоря на въпросите им, както те желаят…

Както през дните, така и през нощите белезниците не се сваляха от ръцете ми. Имаше моменти, когато ме оставяха да преспивам на голия под с вързани отзад ръце. Белезниците, тип „змийчета“, при всяко разпъване се впиваха в китките на ръцете и нерядко от тях потичаше кръв. Белегът, като следа от онова време, още личи на ръката ми…

Из спомените на Христо Колев Йорданов:

Във влака силно впечатление ми направи едно бебе, което родилката отвеждаше от болницата у дома си в Пернишко. Бебето беше увито в лигнин. Бедна цъфтяща България!

Докараха ни в „Куциян“. Изправиха ни пред една кокетна къщичка, заградена с една много хубаво обработена зеленчукова градина. От следващите влакове дойдоха още няколко групи и пред входа на управлението се събрахме около 15 души. На входа пишеше: „Възпитател“. Имаше и лозунг: „Човек – това звучи гордо!“ Смрачаваше се и ни накараха да влезем в мазето под канцелариите, което се препълни. Пълна тишина. Часовете се нижеха бавно, бавно. На един от арестантите се доходи по голяма нужда. Той все да се превива от болки, срамуваше се да извърши това. Трябваше дълго да го уверяваме да се свие в едно кюше и да се облекчи. Дойде полунощ. Чуха се стъпки, влязоха хора и извикаха един от арестуваните. Горе в канцеларията се чуха стонове, тропане, скачане, биеха някого. След свършването на операцията същата топурдия се повтори, потрети и така до късно след полунощ. На заранта останалите ни откараха и аз се срещнах с групата около 20-25 души от моите най-близки приятели-съидейници, които бяха тук отпреди 6-7 месеца. Между тях бяха Васил Тодоров, Георги Карамихайлов, Славейко Павлов, Коце Захаринов, Михаил Миндов, Желязко Петков, Желязко Маланов и др.

Когато вечерта през първия работен ден се върнахме от работа, докато разговарях с група приятели в трапезарията, мина Гершанов и пътьом ми каза:

– Ние с теб познаваме ли се?

– Да, познаваме се – отговорих аз.

– Бил ли съм те тебе?

– Да, били сте ме.

–Пак ще те бия.

Васил Тодоров ми каза:

– Тази нощ ще те бие.

– Какво мога да направя?

Отведоха ни в помещението да спим. В полунощ милиционер ме подири и ме отведе в канцеларията на Гершанов. Милиционерът застана срещу вратата с шмайзера. Гершанов ми зададе въпроса:

– Къде са парите на федерацията?

– По този въпрос в ДС София съм дал нужния отговор.

Гершанов ми нанесе жесток побой, отначало с плесници, след това ме накара да легна по очи, качи се на масата, рипва много пъти, колкото може и многократно скача по гърба ми докато се умори.

– Стани!

Ако можех да направя това, изтощен крайно, след 48 денонощия глад, които бях прекарал в ДС София… Все пак дойдоха ми сили, станах пребит и едвам се довлякох до помещението. Смазан, легнах на нара в плен на милиони дървеници. Беше ми трудно да лежа на лявата и дясната страна, по гръб или по очи, а на заранта трябваше с групата с маршова песен да отида на работа. Следващата вечер по същия начин бях извикан от милиционера и отведен в канцеларията. Освен милиционерът с шмайзера и Гершанов с бича и ботушите си, на едно легло лежеше по очи, държейки в ръка бич, Петър Гогов. Гершанов повтори побоя с плесници и скачане върху мене. В един момент Петър Гогов стана. Нанесе ми няколко удара с бича и скача многократно връз мен с единия си крак, след което ме остави. Прибрах се в помещението с впечатението, че едва ли вече ще мога да стана. Обаче можех. На заранта влязох в строя и тръгнах на работа с неприятните ни маршови песни, които задължително ни караха да пеем. На другия ден се образува дисциплинарна група от трима души: аз, Йордан Тодоров Вълчев и Стефан Траянов Костов. Членовете на групата бяхме натоварени със задължението веднага след вечерната проверка до късно да носим с тарги въглища за нуждите на кухнята. В този момент вече не вярвах, че организмът ми ще издържи и очаквах най-лошото. Скоро обаче ми наложиха ново наказание. След работа ме чакаше милиционер, който отново ме подкарваше към рудника и ме предаваше на милиционера от втора смяна. Като се върнех от втора смяна, след вечеря, друг милиционер ме вземаше и ме завеждаше при трета смяна. Така беше от събота вечерта и в неделя; бях оставен на почивка в понеделник. Този „сеанс“ продължи около един месец. Винаги съм се учудвал как успях да издържа терора, упражняван върху мен…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *