Какво се случва в Украйна?

печат

За да наречем тамошните събития „революция“, ни липсват някои от нейните ключови белези. Обикновеният държавен преврат сваля едни политици и чучва други в креслата на старите, бизнес спонсорите на превратаджиите получават предимства пред икономическите си съперници, ако не и пълен монопол на пазара. „Класическата“ политическа революция решава въпроса за властта – кой управлява, при това по „нов начин“, често обаче вариант на предишния. „Класическата“ социална решава въпроса на собствеността, тоест кой я владее. Затова вече е крайно време да признаем, че истинската революция би била анархокомунистическата – тя премахва властта и отваря възможностите на свободното самоуправление.

Според тези строги изисквания събитията от декември до февруари 2014 в Киев и цяла Украйна трудно минават за революция. Приличат на преврат, а той – на по-бурно и кърваво протекли избори, каквито има в доста страни от Африка и Азия. Държавната машина е запазена, в нея просто влизат „нови лица“. Собствеността само на част от олигарсите и бюрократите е върната „на народа“. Основната част бедни остават на същия хал и нямат думата в политическата „кухня“, основната група богати остават все така богати и влиятелни.

В случая обаче има и особености, заради които заслужава да наречем ставащото „общодемократична революция“. В края на краищата, никоя революция не започва с моментален скок на качествено ново равнище, въпросът е как продължава във времето и докъде стига.

Първо, в нея участват наемни работници в държавния и частния сектор, дребни и средни предприемачи, известна подкрепа оказаха и някои олигарси. Жители на малки селища излизат да блокират наказателните подразделения на жандармерията, запътили се към столицата да смажат размириците.

Второ, Майданът в Киев и майданите в другите градове се осъзнават като самостоятелна политическа сила, като единствено легитимен „глас народен“. Доверието към опозиционните партии е почти същото като към доскоро управлявалата партия – тоест никакво, а дори и враждебно. Самоотбраната на Майдана отказва да демонтира барикадите, както и да предаде отнетото от полицията оръжие, а и призовава гражданите да създават квартални доброволни дружини за опазване на реда, които да бъдат подчинени… на самите себе си и да се координират чрез интернет-форуми. Автомайданът, израснал от движението „Дорожный контроль“ (Пътен контрол) заявява, че ще патрулира заедно с КАТ, за да следи както за пътните правила, така и самите ченгета да не се занимават с обичайното си изнудване.

Майданът се изявява като „непримиримо гражданско общество“, готово не просто да „партнира и коригира властта“, а да я принуждава.

Оптимизмът иде от факта, че украинците все повече свикват да се съпротивляват на властта като явление.

Състоянието на Украйна

Всеки капитализъм има своя собствена физиономия, да не речем зурла, но лесно се забелязват по-общи типажи. Украйна е типичен пример за страни от бившия „социалистически“ лагер. Страната притежава недоунищожена, силна индустрия, значителни природни ресурси (включително стратегическото положение за пренос на ресурси – тръбите на „Газпром“ към Европа) и все още професионално качествен човешки потенциал (по всички тези показатели Украйна се различава от арабските страни с тяхната масова неграмотност, което дава надежда, че няма да поеме по коловозите на „Арабската пролет“ – коловози, затворени в омагьосан кръг на смяна на една тирания с друга и обратно). Формално демократичните институции и закони прикриват фактическото привилегировано положение на олигархично-семейни кланове („обръчи от фирми“), подредени в пирамида на подчинение: най-отгоре е семейството и шуробаджанашкият кръг на президента Янукович, лежал по времето на СССР в затвора за изнасилване; по-долу следват едри и дребни чиновници, магистрати от съдебната система, репресивни органи, които рекетират по всякакъв начин наемните работници, дребния и средния бизнес. 0688b97ae19548176a3816f435ba9d28_optКонкуренцията в мутренската пирамида е не по-малко жестока от експлоатацията, която пирамидата упражнява спрямо народните маси. Така например наборната армия и вътрешни войски постоянно търпят лишения заради по-изгодното място на милицията и специалните части край бюджетната паница. Самата милиция на свой ред е ощетена заради по-елитните жандарми. Превивайки гръб пред горните етажи на мафията, „пазителите на закона“ мачкат и скубят безпощадно обикновените граждани с по-нисък социален статус. Всяко опълчване води до арест, осъждане от корумпиран съдия, затвор с безплатна работа в полза на надзирателите или побой, отвличане, гаври, смърт в някоя глуха провинциална горичка.

Разликата на украинската действителност от руската е единствено в това, че липсва окончателно победила бизнес групировка. Олигарсите в Украйна не са толкова опитомени, някои от тях са спонсори и на опозиционни партии – за всеки случай, нормална за системата бизнес стратегия да не се залага юнашки „само на един кон на хиподрума“. Така в пролуките на борбата между едрия бизнес с власт и държавната бюрокрация с одрани богатства остава място за нещо като демокрация, най-вече по отношение на относителната свобода на медиите.

Ситуацията

Европа и САЩ при полунеодобрение на Кремъл налагат съглашение между опозиционните партии и президента Янукович. Но закъсняват. Пролива се кръв, а режимът на Янукович се разпада – оредява неговата партия, министри и губернатори бягат в чужбина. Самоотбраната превзема резиденции и вили (със статут на „частна собственост“ на управниците!), демонстрира пред всички желаещи да посетят палатите в какъв безсрамен и просташки разкош са живеели „слугите народни“ – и върху какви златни тоалетни чинии се гласят да настанят задниците си доскоро опозиционните партийни лидери.

Западните „демокрации“ обаче не искат революцията да се разраства, стигайки до логичния си развой – удар срещу самата Система, вместо подмяната на едни политици с други. Затова „преминали на страната на народа“ полицаи са оръжието на вече господстващата в украинския парламент политическа опозиция. Тя ще използва това оръжие срещу „неконтролируемата“ радикална част от Самоотбраната на Майдана. При това, тази радикална част, въпреки пропагандата (включително тази в българските медии), не може да се нарече „фашистка“, дори и наполовина. За опозиционерите-политици революцията е приключила, те са постигнали своето.

Въстаналите украинци обаче не мислят така. За тях разликата да загинеш от куршум на жандармски снайперист или да умреш поради невъзможност да платиш болнична операция в „мирно време“ все е смърт. Само че първата може да доведе до промяна на обществото, докато втората е продължаване на агонията до безкрай.

Майданът от 2004 г. е употребен от олигархичните групировки и чуждестранните правителства за осъществяване на държавен преврат. Днешният Майдан има повече самочувствие, идейното му развитие продължава.

Поуките

Първо, Украйна, както и България, е страна на объркани понятия. Бездействието на анархисти и антиавторитарни леви става причина малобройният „Десен сектор“ да спечели точки. При това „националистите“ в Украйна са тези, които призовават за самоорганизация и самоуправление, за твърд контрол над властовите институции, изказват съмнения в държавността като начин за управление на обществото. Думата „интернационализъм“ на едно първично емоционално ниво се свързва с демагогията на Сталин и останалите съветски вождове да водят империалистическо завладяване, да третират Украйна като вътрешна колония. Същите чувства буди у българите думата „еничар“. Думата „комунизъм“ пък се свързва с дейността на тамошната Комунистическа партия през последните 20 години – същата като на нашенската БСП! – превръщането на партократите в едри бизнесмени. Затова с толкова настървение днес събарят паметниците на Ленин. Думата „ляво“ също предизвиква отвращения. В същото време „дясното“ вече покрива целия идеен спектър. В това отношение е показателен примерът на западноукраинската организация „Автономний Опiр“ – за последните 5 години тя еволюира от националсоциалистическа в напълно, поне според програмата й, анархокомунистическа формация. Наистина, смущава тяхното инфантилно нежелание да осъдят своите предшественици и вдъхновители бандеровците. Украинските националисти през 1941 г. посрещат германските войски с хляб и сол, формират две есесовски дивизии, но само след половин година вкусване на „прелестите“ на нацистката окупация, се разцепват и повеждат свирепа война помежду си, против Хитлер, против Сталин, против традиционните си врагове – Полша (партизаните от Армия Крайова) и унгарските войски. Съпротивата срещу Червената армия продължава до средата на 1950-те. В самата днешна Украйна призракът на Степан Бандера се използва като плашило на рускоезичните граждани от Изтока на страната, за разделяне на трудещите се, за мотивирането им да приемат Янукович и Путин като „по-малко зло“.

Стремежът да се избяга от омаскарените понятия води до залитания в обратната посока, включително към религията. Уви, това трябва да се превъзмогне, но не е работа за ден-два или даже няколко години. Налага се анархистите в Украйна да се съобразяват с терминологичната каша в главите на своите сънародници. Същото, мисля, се отнася и до нас. Нека гледаме отвъд думите, за да не патим от недоразумения.

1371501743_0072.1000x800_optВтора поука: десните въстаници (малобройни впрочем спрямо цялата маса активисти и помагали им граждани в столицата и провинцията), канонизирайки загиналите на барикадите протестиращи, вече не могат да разиграват тезиси за „чиста украинска нация“, понеже списъкът на героите на Майдана е чист интернационал – арменци, руснаци, представители на средноазиатските бивши съветски републики, евреи (някои даже ортодоксални), източни и западни украинци, кавказци, както и родени в черна Африка и арабските страни украински граждани. Обявените за „Небесна чета“ (Небесная сотня) барикадни бойци са православни, католици, мохамедани, атеисти. Още преди това немалка част от „десните“ формулират „нацията“ като „всички честни трудови хора на Украйна, които я смятат за своя родина, без паразитите експлоататори, без мутрите и корумпираните бюрократи“. Поука трета: тактически и технически бунтовниците допускат много грешки, следователно трябва да се мисли предварително, да се изучава военно дело, да се набавят екипировка, да изградят структура, да си изберат командири, командирите да изградят система за взаимодействие, да провеждат тренировки. Много от атаките и сблъсъците на Майдана са безсмислени, практически липсват наистина партизански удари по тила на противника. Революционната самоотбрана винаги е настъпателна, но в точните посоки и не бива да реагира със закъснение и колебания. Нужен е твърд отговор на всяко насилие от страна на държавата. Ако се залъгваме с приказки, че „и полицаите са хора“, ще забравим главното: „също хората“ бранят своето право да издевателстват и грабят, бранят и правото на властта да мачка и дере кожи. Ако се мъчим да действаме „в рамките на закона“, то тогава би трябвало да признаем пълната незаконност на Априлското въстание 1876, а Ботев и Левски да ги запишем като „терористи“ срещу легитимната власт на султана. На възраженията, че „навсякъде по света полицията бие“ да отговаряме: това означава, че „нормалните държави“ никак не са нормални и се нуждаят от основателно прочистване с огън и паве.

Украинските въстаници също така пропускат да работят с войниците от армията, която през горещите киевски седмици остава пасивна. Щом специалните полицейски части побягват от ловните пушки на майдановци, пред истински танкове биха подвили опашки още по-бързо, а жертвите щяха да бъдат по-малко.

На Майдана все още има чуден пример за самоорганизация. Украинците доказват, че могат да поддържат ред и чистота без полиция, да осигуряват (конституционно гарантираната!) безплатна медицинска помощ (при това и за жандармите и мобилизираните цивилни хулигани, които после прицелно отстрелват лекарите доброволци), да подсигурят снабдяване, да решават широк кръг въпроси по прякодемократичен начин. Поука четвърта: появят ли се такива форми на съпротива и самоуправление, трябва да се пазят като скъпоценност! На Майдана обаче се наблюдават небезуспешни мераци за партиен контрол над разпределението на получаваните от жителите на Киев средства и материали – заразата на централизма и йерархията плъзва и там, но не побеждава здравите солидарни практики.

Днес получилата от Майдана власт опозиция се опитва да разоръжи въстаниците, да „разчисти“ барикадите. Предлага „интегриране“ на Самоотбраната в „обновеното“ МВР. По този начин обществото ще види кои от борците са действали, за да се докопат до привилегии, вместо да ги разрушат за всеобщото благо. За щастие повечето украинци не бързат да предадат оръжията.

Поуката последна е, че трагедията на предишните смазани революции може да бъде избегната, като не се повтарят грешките им. Идеите на анархизма се възпроизвеждат и без анархисти – прякото самоуправление в политическо-административен и стопански (солидарна икономика) смисъл. Затова е крайно време анархистите да спрат да се занимават с глупости, а да се обърнат към смисъла на идеологията си: освобождаване на трудовите хора от всякаква тирания.

Колкото до Украйна – нещата там още не са приключили. Дано революционният процес продължи, за да пропука по-категорично омагьосания кръг, в който се въртят и Русия, и България, и целият свят. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.