Капаните на ниското заплащане

печат
България е страната с най-ниски заплати в Европейския съюз, българите са най-нещастни и не виждат никаква социална перспектива пред себе си. Ако направим един бегъл преглед на данните от Евростат, ще видим каква е стряскащата реалност. Средната за ЕС минимална заплата за 2010 г. е 713,52 евро, като най-висока е в Люксембург – 1724,81 евро, а най-ниска, естествено, в България – 122,71 евро. Тя е такава от 2009 година без изменение. Разликата е близо 6 пъти по-ниска минимална заплата за България от средната за ЕС и повече от 14 пъти по-ниска от тази в Люксембург! Като илюстрация може да се отбележи фактът, че минималната заплата в любимия на българските работодатели Китай за 2010 г. е 148,27 евро.
Не по-различно, разбира се, е положението със средната заплата. Според данните на Евростат за 2009 г. средната годишна заплата за в ЕС е 16 352,43 евро, срещу 2 133,68 евро за България. Данните говорят сами за себе си.
Но защо се стига до такива фрапиращи разлики в заплащането на труда?
Стандартното оправдание от страна на работодателите е, че нивото на заплатите се определя от производителността на труда. Така е според дебелите книги, но по учебникарската формула „количество вложен труд за единица продукция“ можем само да изчислим колко труд ще се изразходва за изкопаването на една дупка 1х1 м, ако използваме кирка и лопата, и колко, ако използваме багер. Всеки може да прецени, че трудът като обем ще е различен и че ако копаем с ръчни инструменти, производителността ще e много по-ниска.
Но виновен ли е работникът за това? Или причината за ниското заплащане е просто алчността и икономическата неграмотност на т. нар. предприемачи и оплетените с тях управници…
Ниските заплати са проблем за работещите, но те са проблем и за цялото общество.
За нашия живот на ръба на оцеляването, който сме принудени да водим 90% от българите, е говорено достатъчно. Това е нашето нерадостно ежедневие, трудната , Европейски съюзни борба за оцеляване, разпънати между изхранването на семейството и ежемесечно нарастващите задължения към монополистите от Топлофикация, Електроснабдяваене, Водоснабдяване, банките и прочие лапачи.
Но как губи обществото от ниските заплати?
Губи и то много. И губи не само обществото като цяло, но и т. нар. работодатели, колкото и изненадващо да е за тях:
• Работещите са потребители. Малките заплати означават малко потребление. Когато активните потребители са не повече от 200 хиляди, цените неминуемо тръгват нагоре, тъй като търговците се опитват да компенсират намаленото потребление с по-високи цени, просто за да могат да си покрият разходите;
• Примитивното производство, обусловено от ниската цена на труда, като цяло е нискоефективно, енергоемко, нехигиенично и неекологично. Това обрича страната в дългосрочен план на сериозни проблеми поради забавяне на технологичното преоборудване, изключва ни от кръга на модерните държави и ни запраща в едно съмнително състезание с държави, в които хората живеят с 2 долара на ден;
• Ниските заплати предопределят ниско качество на образованието. Един път поради демотивирането на призваните да ни образоват и квалифицират, втори път поради това, че младите хора не виждат смисъл да повишават своите знания и квалификация. За вложените за образование усилия и време те няма да получат нищо като работещи, а направените разходи може би няма да бъдат върнати никога;
• Ниските заплати на практика унищожиха системата на здравеопазване в България. Поради лошото заплащане и отвратителните условия на труд работещите в здравеопазването масово напускат страната в търсене на по-добър живот и професионална реализация. От друга страна здравните осигуровки, дори да бъдат върху реалните заплати, не достигат за нормалното функциониране на системата на здравеопазване;
Днес се присъединих към каузата на Георги Георгиев „Трудът ни НЕ Е БЕЗПЛАТЕН!“ Естествено не можех да не подкрепя такова действие в Интернет. Но тук бих изразил и несъгласие с него. Лого на каузата е „минимална заплата 800 лв“. Да, към момента 800 лв минимална заплата звучи добре, но ми се струва, че трябва да използваме за основа при определянето на нашите искания осреднените заплати на Европейския съюз. Както писах по-горе – минимална заплата 713,52 евро! Естествено, няма да е лесно да постигнем своите искания. Срещу нас ще се изправи една глутница от работодатели, управници, казионни синдикалисти. Ще бъдем хулени, обиждани и гонени.
Единственото оръжие, което имаме и което трябва твърдо и последователно да използваме, е нашата солидарност и вярата в собствените сили. Трябва на всички да стане безмилостно ясно, че сме сами сред вълци, че можем и трябва да разчитаме единствено на себе си. И именно създаването на Автономен работнически синдикат е доброто начало и крачка в правилната посока. Трябва да разясняваме, да убеждаваме, непрекъснато да обясняваме, че можем да разчитаме само на себе си. Никой от никъде няма да дойде и да ни подобри условията на труд и на живот. Просто няма кой да дойде и да каже: „Е, много са ниски заплатите в България, защо не ги повишите?“ За тези 20 години на преход се нагледахме на какво ли не, вървяхме зад кого ли не, вярвахме на кого ли не и единственото, което не направихме, е да повярваме в самите себе си. Време е да го направим.
Людмил Милков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *