Капутализмът на 21 век

печат
(продължава от предния брой)

ИЛИ КОЛКО ПЪТИ ИМАШ ПРАВО ДА ОТЛАГАШ СРЕЩАТА С РЕАЛНОСТТА

Робството през 21-ви век

През месец януари тази година името „Фокскон“ често се спрягаше в световните медии в заглавия като „Протест с „масово самоубийство“ във Фокскон – фабриката-производител на Епъл“, „1 милион работници, 90 милиона айфона, 17 самоубийства – кой е виновен?“, „В Китай човешката цена е калкулирана в един айпад“ и пр. Историята едва ли има нужда да се обяснява надълго и нашироко. Китайската фабрика, произвеждаща най-модерните „джаджи“ на пазара – „киндъли“, „плейстейшъни“, „айфони“, „айпади“, „ексбоксове“ и пр. – 1,2 милиона работници в общежития с по 8-10 койки от винкел в стая – най-често без да знаят дори имената на съквартирантите си – сглобяват на ръка – и на крак – по една дребна частица 5200 пъти на ден (понякога „денят“ е 35 часа без прекъсване), за 31 цента на час, без право да разговарят помежду си, без право да ходят до тоалетната без разрешение от надзирателя, а ако се опитат да организират синдикат, присъдата е 12 години затвор. Популярният американски телевизионен водещ Джон Стюарт запита: „Каква е разликата? В затвора поне няма да бачкаш в тази адска фабрика“. Разликата, разбира се, е че стотиците хиляди работници са отишли там, за да пращат трохите, които получават, обратно в селата, от които са дошли и където мизерията в годините на китайското икономическо чудо не е по-икономически чудна от мизерията през останалите хиляди години на поднебесни и всякакви други империи. По-големите оптимисти са се надявали, че със заплатите във високотехнологичните цехове ще могат да живеят един ден по-приличен живот. Разочарованието обаче неминуемо настъпва след като осъзнават задънената улица, в която са попаднали. Самоубийствата във фабриката зачестяват дотолкова, че собствениците опъват мрежи под прозорците в общежитията, за да улавят самоубийците. Въпреки това процентът на самоубийствата във Фокскон е под средния за Китай, както за градските, така и за селските райони. Разбира се – тези работници все пак имат „осигурени работни места във високотехнологичните отрасли“ – мечтата на съвременните икономики не само на изток, но и тъдява. Можем спокойно да си представим какво е положението в онези места, които не ни пускат по CNN.

Плющенето на парите

Никакви приказки за социални и икономически права не могат да заглушат шума на парите. Независимо кой е на власт – капиталистите отдясно на Тихия океан или „комунистите“ отляво. В нашия случай двата щама са „уважавани бизнес партньори“. Има ли власт и пари, винаги ще има плантации и роби. Щом „излиза сметката“. Капитализмът е просто последната рафинирана форма на робството. Рафинирането е онова, с което днешните индустриални робовладелци се надяват да отърват кожата, когато един ден бъдат наречени с истинските им имена – собствени и фамилни. Под „рафиниране“ изобщо не трябва да разбираме някакво подобряване на условията на труд, а просто преместване на индустриалните плантации на най-евтините за това места. По официалната статистика днес броят на робите – класически роби, в античния смисъл – в света е най-висок за цялата човешка история – между 12 и 27 милиона – разбира се, изнесени на удобни за целта райони като Южна Азия и Африка, в които журналистически крак рядко стъпва, без да бъде настъпен. Когато Азия стане „неудобна“ и робските фабрики се изнесат в Африка, „цикълът“ ще бъде затворен и географски – първите свидетелства за робството все пак идват именно от Африка отпреди 10 хиляди години, когато някакво либийско племе в Долен Египет поробило бушменските си съседи.

Таблетите и робството

На английски думата „таблет“ се използва както за модерните преносими компютри със сензорен екран като „айпада“ на Епъл, така и за глинените плочки, на които във Вавилон са били написани законите, осъж­дащи на смърт всеки помагач на избягал роб.

Както по времето на памучните и тютюневите плантации в Страната на свободата, така и днес робският труд се оправдава с „икономическата логика“. Памукът и тютюнът били „трудоемки“, та затова „трябвало“ да има роби в Америка. Днешните електронни гъзни не са толкова „трудоемки“, но все пак законите на печалбата диктували те да бъдат произвеждани в страните „с евтина работна ръка“. Тези „пазарни аксиоми“ се тиражират под път и над път и често с тях се укротява и без друго зомбираното население на нашия просветен Запад. Просто казано, ако нещата се произвеждали в „западни“ условия, щели да струват непостижимо скъпо за обикновения човек. Радвай се на евтиното и целувай ръка на държавата, че още „забранява“ робството в твоя избирателен окръг.

През май миналата година, в статия в месечника „Атлантик“ Дерек Томсън решава да изчисли колко точно печелим от робството или, по-културно казано, колко по-скъпи щяха да бъдат нещата, ако се произвеждаха в Щатите, а не в китайската промишлена преизподня. Като използва калкулациите на станалия нарицателен „айпад 2“, Томсън изчислява, че разходите за труд за един „айпад 2“ в Китай са около 10 долара (9 часа труд при ставка 1,1 долара на час), докато в Щатите щяха да бъдат около 293 долара (при ставка 32,5 долара на час). Съответно, себестойността на един такъв таблет (труд плюс материали) ще „скочи“ от 335 долара (325 долара за части, 10 долара за труд) на 618 долара, ако бъде произведен в „белия свят“. При цена на дребно от 729 долара това ще „свие“ брутната печалба на Епъл от 54% за китайския айпад на 15% за американския. Ако все пак приемем, че Епъл заслужава 54% брутна печалба за това безценно чудо на техниката, цената му просто ще бъде 1144 долара вместо 729. По-късно Джон Бригс, друг изследовател, посветил се на същия проблем, уточнява, че цената на труда в САЩ дори няма да бъде толкова висока, защото за елементарните операции по сглобяването, които работниците извършват в Китай, американската ставка е 13,3, а не 32,5 долара на час. С други думи, ако произвеждаше таблетите си в САЩ и ги продаваше на същата цена, брутната печалба на Епъл щеше да бъде не 54%, а 39%. Чистата печалба на Епъл за 2011 г. е малко над 13 милиарда долара. „Блумбърг“ отбелязва, че с тези цифри фирмата се перчи гордо до петролните и газови гиганти Ексон Мобил и Газпром. Финансовите анализатори на Уол Стрийт се подмокрят при всяко обявяване на печалбите на Епъл – „не ни останаха суперлативи“ изплаква един от тях. Разбира се, всеки процедил се репортаж за адските условия на труд, в които се произвеждат тези „страхотни продукти“, е удавен в изказвания на лъскави и самодоволни костюми, които баламосват американците, че всичко е от розово по-розово, щом шефовете на американците стават все по-дебели, а таблетите им – все по-тънки.

А дали е така?

Не. За хората, които предпочитат да четат книги, вместо да гледат телевизия, нещата с богатството на богатите не изглеждат никак розови и то именно от книгите, писани от същите тези богати или техните придворни книгописци. Автори от типично десния до умерения, но неизменно прокапиталистически спектър, постоянно издават книги с фаталистични заглавия и сценарии за надвисналия капут на капитализма. Шефове на огромни фирми от Уол Стрийт къде по-завоалирано, къде по-директно задават интересни и крайно неудобни въпроси без отговор. Мохамед Ел Ериан е генерален директор на финансовия гигант Пимко, който управлява над 1,3 трилиона долара. Преди това той работи 15 години в Международния валутен фонд – ако в енциклопедията имаше място за илюстрация под „капиталистът през 21 век“, неговата физиономия щеше да заспи там. В свой материал за Файненшъл Таймс, озаглавен „Кризата повдига закономерни въпроси за самия капитализъм“ от януари тази година, той пише: „Вече четири години след началото на кризата, твърде малко е сторено за смисленото и последователно поправяне на нанесените вреди и за предпазването на реалните жертви, да не говорим за отстраняването на риска от нови скъпо струващи сътресения. Докато това не бъде направено, трудно ще бъде светът да се убеди, че проблемът не е в самия капитализъм“. Ел Ериан говори за друг свят. В нашия свят се изливат стотици милиарди долари в „говорещи глави“ по телевизията, които идеално си вършат работата да го убедят, че проблемът не е в капитализма.

Частичната информация

Една от причините за провалите на институциите на капитализма според Ел Ериан е… „частичната информация“ (в същата статия).

Проблемът за „необходимото и достатъчно“ количество информация, която трябва да се дава на населението, е ключов за всяка диктатура, но в днешната „информационна икономика“ той придобива още по-голямо значение. Затова и проблясъците на такива автори са сравнително достоверни – те могат да си позволят лукса да казват истината, дори „публично“, след като плащат на толкова хора да тиражират лъжата. Тяхната аудитория в „правилния свят“ – читатели на Файненшъл Таймс, Уол Стрийт Джърнъл, Бизнес Уийк, Икономист и пр. – „е наясно с далаверата“ и знае, че телевизията си върши работата по баламосването на нисшите касти. Помежду си обаче те – по презумпция – имат класовата солидарност да си разменят достоверната информация, защото от това, което реално ще стане, зависят техните парички. Трябва да се знае къде започва да пІри, за да се изнесат бързичко кинтите, преди да са изгорели. Затова и „частичната информация“, за която говори Ел Ериан, едва ли визира „99-те процента“. Проблемът на съвременния капитал – „единият процент“ – е, че продължава да се доверява на собствената си класова солидарност. Десетки хиляди капиталисти по света разчитаха на рейтинговите агенции и брокерите от Уол Стрийт да им дават „зърното“, а да ръсят „плявата“ на неподозиращата широка общественост, но останаха изиграни. По-равните сред тях просто решиха да ги ошушкат, като ги водят за носа с купчина измислени или грубо фалшифицирани цифри за ипотечните облигации в САЩ, дълговете на Гърция, цените на недвижимите имоти в Исландия и Ирландия, дефицита на Испания и т. н. Затова автори като Крейг Робъртс, Ел Ериан, Джефри Сакс („Личният интерес без морал води до самоубийство на капитализма“, Файненшъл Таймс, 18 януари 2012 г.) и десетки подобни напоследък пишат повече или по-малко песимистични сценарии за „капитализма“, „демокрацията“ или просто „Америка“, но, разбира се, не търсят тяхната замяна с някаква справедлива система на всеобщото равноправие. Те просто се опитват да намерят „посткапиталистическия“ начин да запазват богатството и начините за неговото натрупване. Човешката история им предлага изобилие от гадни варианти, описани достатъчно добре от Прудон в „Що е собственост?“, но по-амбициозните от тях търсят и свои. •

А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *