Кой и как разделя работническата класа?

Преди всичко да уточним – традиционната работническа класа се е свила до едното нищо. Разделението на трудещи се и печелещи от труда им обаче остава. Разделението по ниво на доходи и по начина за получаването им не подрежда населението по плавна математическа крива, а го насича на отделни групи с пропасти между тях. Как да наречем тези групи другояче, освен „класи“?

Ама не е ли марксизъм това? Не е ли опростяване на разнообразието на живота? Не е. Маркс не е измислил класите, те изобщо не са измислени, те са реално явление. Маркс е взел назаем това понятие и го е използвал в своята лъжереволюционна доктрина за усъвършенстване на капитализма. Дори и да са негово „изобретение“ – какво от това? Имаме свободата да вземем всичко ценно, ако то може да помогне на хората да живеят по-добре и затова са ни нужни схеми за анализ защо сега живеят зле, как това би могло да се промени. Законите на Нютон във физиката също „опростяват“ света, но при все това достатъчно точно могат да опишат явления от живия живот.

Толкоз като встъпление, да минем на главното, а то е, че революционните анархисти и социалисти имат проблем. Проблемът им е с „общите фронтове срещу капитализма“, съставени от групирани по чудати признаци хора.

Апологетите на тази, с извинение, „тактика“ твърдят, че класовият подход е минало, марксизъм, „не е яко“, „не кефи“. Ще премълчим, че борбата против капитализма не е забавление, защото е хубаво все пак хората да намират празника дори на бойното поле, дори изправени пред стената за разстрел да имат сили да запеят. Да видим какви са тия „модерни мотиви“ за обединение в уж споени по-здраво от класовата им принадлежност групи. Какво е това „лепило“, дето ги прави по-близко?

Извънкласовата идентичност, казват апологетите. Била по-силна. Моля? Вярно, че предизвиква повече емоции, ама емоциите се менят като вятъра. Докато фактическата принадлежност към дадена социална класа остава, даже и да не е съпроводена с класово съзнание, даже да е повод за срам и да е голямо желанието „да успееш да се издигнеш“. Хубаво, ще се издигне един от хиляда. Другите в Северния ледовит океан ли да ги удавим? Сибирската тайга ли пак ще наторим с тях?

Този проблем не е от вчера, но наскоро отново получи тласък в левичарски настроените среди на руското общество (но важи и за българското – бел. прев.). Влачи се от времето на провалената революция от 1968 г. От нейните развалини, върху които започнаха да гният и да се разлагат в идейно-теоретично отношение нейните паднали духом деца.

Извънкласовите идентичности и основаните върху тях идеологии правят нещо неприемливо за всеки истински революционер – те „омекотяват“ противоречията между социалните класи, опитват се да примирят реалните им антагонистични интереси. Мисия невъзможна даже за холивудеца Том Круз, на когото казват, че съм бил приличал. Сигурно приличам – в ролята му в „Роден на 4 юли“. И щом „приличам“, казвам ви от негово име: не става. Ярък пример за провала на такова „обединение“ са националноосвободителните движения, които, постигайки независимост от поробителите под знамената на „народната свобода“, строят държава с богати и бедни в нея, ама уж „единни“ и „свободни“. Тази свобода не струва колкото употребена тоалетна хартия.

Вярно, днешните левичари, привърженици на „модерните идентичности“, са опарени от обединения по национален признак, но не виждат нищо опасно в обединение по пол, сексуална ориентация, загрижеността за животните и други подобни. Лошото е, че и определящи себе си като анархисти хора не се стряскат от това. Очевидно е, че един „чистокръвен“ руснак може да се бори за индивидуалистични частно-собственически интереси, но може и да заема позицията на защитник на трудещите се. Обаче защо и една жена да не може да постъпва и мисли по същия начин? Съвременните леви феминистки изпадат в шок от такъв въпрос. Не, викат, жените трябва да се болят за „женски права“. Моля? Правилно ли чух? А мъжете – за мъжки права, така ли? И какви са тия „права“? Мъжкарят бизнесмен и мъжагата от работническия квартал трябва направо да се прегърнат и да настояват за правото си навсякъде да ги посреща гора от вирнати женски крака. Само че, господ да ме убие, ако виждам в това някакво решение на проблема, че бизнесменът ще пръска пари, а работникът ще брои копейки (стотинки) и само ще се облизва на по-лъскавото дамско бельо. Очевидно е, че издигането на символите на извънкласовите идентичности само разделя трудещите се и потиснатите, набива им егоистично съзнание. Това ако не е саботаж на борбата против неравенството, ако не е изгодно за управляващата паплач, значи наистина съм Том Круз и след снимките ще изприпкам от инвалидната количка.

А инвалидността също е идентичност, нали? Само че някои мои „събратя по нещастие“ имат цяла свита от асистенти и високотехнологични помощни средства, а аз се оправям сам със сто пъти поправяна количка, открадната от една московска болница преди 50 години, когато едва прохождах на тогава здравите си крачета. Не е ли ясно, че инвалидите нямаме много общо помежду си?

Или например гей-движенията, към които нямам нито отношение, нито принадлежност, нито омраза, нито симпатия. Това сексуално малцинство поде икономическо движение против дискриминацията при приемане на работа. Правилно, одобряваме това. После залитна и в левичарството, към социалното, но сега какво толкова искат? Искат право на официален брак. Право да бъдат свещеници. Право да служат в армията и полицията. Брак? Църква? Армия?! Полиция?!! Няма що, все „анархически“ ценности. Безумие. Макар че при тях „единението“ между бедняци и богаташи по-върви – във вида на отношенията „сутеньор – проститутка“. За кого такива отношения са идеал?!

Та могат ли социалните революционери да се съгласят с подхода на „извънкласовите идентичности“? Могат, защо не – като престанат да бъдат революционери, още по-малко социални. А тия, които оставаме с „отживелите класификации“, заявяваме, че в капиталистическия свят съществуват цели ермитажи от различни видове потисничество, които ние искаме да унищожим до последния „експонат“. Тези видове имат един общ корен – фактическата класова структура на обществото, класовото разделение на труда на изпълнители и ръководители, икономическата експлоатация, частната собственост. Затова всичките видове ще загинат само ако унищожим корена. Ако режем всяка глава на чудовището отделно, няма да ни стигне животът, поне моят със сигурност, но подозирам, че и животът на много поколения в бъдещето ще се попилее в това „кастрене“ – просто понеже ще никнат нови и нови глави.

Именно затова на превърнатия в жалък хепънинг 1 май излязохме с черно-червените знамена на безкомпромисната борба за освобождаване на трудещите се класи, за лишаване на паразитните от възможностите да паразитират – все пак и сред тях има хора с недоубита съвест и скромно минало. •

Вячеслав Арбатский

превод от руски:

Николай Теллалов

За себе си Арбатский казва: роден съм анархист, осъзнах се като такъв в началото на Перестройката на Горбачов, но от неопитност цопнах в блатото на либертарианците, обожателите на „абсолютно свободния пазар“. Потроших си здравето, докато не се преродих в анархокомунист, така че поне ще си отида „праведен“ от тоя свят, за да фрасна Господ по муцуната, задето си играе така с руския народ и всички други братя-човеци по целия свят.