Кой печели от делегиран бюджет

печат

„Финансовата самостоятелност на училищата и ефективното управление на средствата са в интерес на децата, родителите и учителите.“

Това беше отговорът на правителството, когато, недоволни от ниските заплати, учителите се вдигнаха през ноември 2007 г. Концепцията съвсем не е нова, тя беше подсказана на високо равнище още от Лисабонската конвенция и Болонския процес, които, макар и неофициално, изискват приватизиране на висшето образование. Като по-напредничава страна България де факто приватизира и останалата част от образованието си.

В момента бюджетът на едно училище се оформя основно от броя деца, които го посещават. Съответно от това зависи и заплатата на служителите в него. Директорите разполагат с правомощия, съизмерими с тези на собственици на фирми– уволняват, назначават и определят заплатата на учителите, имат право на използване на училищната база за реализиране на финансови приходи. Реално е създаден един вид „свободен пазар“, на който образованието на децата се продава срещу парите, отпускани от държавата. Играчите на пазара са няколко вида – директорите като собственици, учителите като пролетариат и родителите на децата като потребители на услугата.

Според както сочи науката на неолиберализма, конкуренцията между агентите ще повиши качеството на образованието на децата и ще изчисти некадърните елементи от училищата. Но тази наука рядко работи на практика.

Образователната база у нас не се променяше достатъчно динамично и не е адекватна на демографските и икономическите промени. Като резултат от това, ситуацията след въвеждането на делегираните бюджети е коренно различна в големите градове и в провинцията. В големите градове, където броят на децата се запази пред последните години, конкуренцията не е толкова изострена и заплатите на някои учители се повишиха след въвеждането на делегираните бюджети. За сметка на това качеството на образованието едва ли се е променило значително. В малките градове ситуацията обаче е коренно различна.

Повечето от учителите там са сравнително възрастни, много са завършили и започнали работа още по времето, когато не съществуваше проблемът с липсата на ученици. Тоест, това са статични хора, които нито могат лесно да се преквалифицират, нито лесно да се преместят в някой голям град, където се намира повече работа. Същевременно университетите не спират да бълват нови кадри, някои от които наистина избират учителското поприще. Пазарът обаче се стеснява с всяка изминала година, това изостря конкуренцията, както между училищата, така и между учителите. Казано с прости думи, това обръща хората едни срещу други. Директорите си подливат взаимно вода под и над масата. Учителите в едно и също училище се надпреварват да се докарат пред директора и пред родителите, а тази борба не носи нищо добро на децата.

Всъщност, зависи от критерия. Родителите са като златни кокошки, които всеки гледа да привлече. А самите родители често притежават консуматорско съзнание и нямат нищо против да търгуват с децата си. Учителите не могат да посегнат на едно разглезено дете, всъщност, не могат да го респектират по никакъв начин и като резултат не могат да създадат дисциплината – в смисъл на спокойна и стабилна обстановка на възприемане и общуване, а не на казарма, което по-често им се удава. Това позволява на тези ученици, чиито родители ги пращат на училище, просто за да им намерят занимание през деня, не само да не учат, но и да пречат на останалите в класа. От друга страна оценките на учениците се превръщат в разменна монета, повечето родители предпочитат учителите, които пишат високи оценки, а не тези, които оценяват децата им реално. Предпочитат също учители, които ги молят на колене да запишат децата си при тях. Предпочитат училища, в които се дават пари за сокове, а не за учебници. По този начин колкото по-нехаен е един родител към образованието на детето си, колкото по-готов е да смени училището заради по-широката реклама, по-ниските изисквания към детето или повече материални облаги, толкова по-силно влияе той на пазара на образованието. Качеството на образованието като цяло спада и то рязко, защото проблемите се наслагват – скапаното обучение от трети клас не се изчиства в началото на четвърти, а се натрупва с това в четвърти, пети и чак до абитуриентската дезодорирана дандания. Уволняват се учители и се затварят училища, които не успяват да угодят на този тип родители. Според властта това е „в интерес на децата, родителите и учителите“.

Разбира се, този процес е толкова по-силно изразен, колкото по-малки са децата. Началните учители обикалят като амбулантни търговци от врата на врата, за да обяснят на родителите, че тяхното училище е с нещо по-добро от останалите. Стига се дотам, че детските градини сключват неофициални споразумения с дадено училище, което да се рекламира пред родителите и децата с приоритет. Съответно, когато учителите от съседното училище дойдат, за да го представят, директорите си вдигат взаимно скандал. Да, положението е точно толкова гадно и абсурдно. Всичко това вгорчава живота и на учителите, и на директорите, а в края на краищата – и на децата, които в голяма чест от детството си „научават“ много неща с подражание.

Печалба от делегираните бюджети има. Тя не се вижда лесно, нито може да бъде приписана на отделен човек. Крайният резултат е окончателно приватизиране на образованието и стабилизиране на привилегированата класа. Качеството на масовото образование постепенно ще западне дотам, че за да бъдеш на ниво, ще трябва да плащаш, а ако не си на ниво, няма да има с какво. Така класите на учени и неуки, на управляващи и управлявани ще бъдат по-стабилни. Ще става все по-трудно да „тръгнеш от нищото и да успееш“, защото тръгващите от „нищото“ ще знаят много по-малко от „успелите“. Целта на всички управляващи е да оставят управлението за своите внуци, а днешните наши такива успяват да я постигнат блестящо.

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *