Насилието и революцията

печат
Саша Шнайдер, „Анархистът“, 1984 г.Приписват на революционерите всякакви мерзости. „Вечно са недоволни от живота!“ „Не могат да си намерят мястото сред хората!“ „Не знаят какво искат!“ „Готови са да прежалят народа, за да стане на тяхното!“ Може би най-гнусното обаче е, че са „жадни за кръв“, че „раздават правосъдие“. След което обикновено се цитират милионите жертви на болшевизма, „изядените деца“ на революцията и всевъзможните убийства „с добри намерения“, с които е пълна историята.

Лаещите подобни обвинения са забележими с две изключителни качества – липсват им всякакви преки познания върху социалната революция, липсва им и всякакво желание да ги придобият. „Аргументите“ обикновено се изчерпват с повтаряни до втръсване клишета, които чудесно изпълняват ролята си да приспиват гузната съвест на заключилите се у дома еснафи. Няма смисъл да бъдат убеждавани подобни хора – с убеждаване не можеш да изкараш никого на борба. Но надеждата ни не е в тях.

Има и други хора – които слушат, мислят и се учат. Техните глави също са пълни с клишета. Те също са научени да бъдат еснафи. Но те биха прочели нещо за революционерите, преди да започнат „спор“. На тях казваме – не, революционерите не искат кръв! Не искат насилие! Искат нещо много просто – самоуправление.

Работата е там, че самоуправлението пречи на бандитите. Когато окупираме фабрика, властта отвръща с насилие. Когато бойкотираме монопола, властта отвръща с насилие. Когато не плащаме данъци, властта отвръща с насилие. Когато обаче анархистите се изправят срещу насилието с оръжие в ръка, властта ги нарича „терористи“, „бандити“, „разбойници“, само не и борци за справедливост.

Разбира се, няма борба без жертви – едва ли някой си мисли, че може да се извърши революция, без да се пролее кръв. Анархистите не искат кръв и нямат никаква вина за нея. Вината е на онези, които пазят властта си с цената на всичко. Пред закона всяко самоуправление е престъпление, а всяко престъпление подлежи на законно насилие. Заключените в домовете си еснафи имат „солидни“ аргументи в подкрепа на насилието, стига то да е законно. Някои от присъдите са неправилни („Стават грешки!“). Обикновено присъдите са в полза на властта („Да изберем по-честни политици!“). Пазителите на „реда“ са разпасани („Годините са такива!“), бият когато намерят за добре („Престарали са се!“) и не се интересуват от закона („Така е, като няма ред, само диктатура ни оправя!“). При всичкото това насилие от страна на държавата обаче, те биха заплюли онзи, който вдигне ръка да се пази („Ако не слушаме полицаите, те как ще въдворяват ред?!“).

Богатството на богатите, властта на управниците, цялата хранителна пирамида, в която е натъпкано човечеството, се крепи на изкусни лъжи и насилие. Когато лъжите се изтъркат и когато насилието започва да прозира под тях, тогава на помощ на полицейските палки идват и пистолетите, за да върнат човеците обратно в подножието на пирамидата. Тогава революционерите, изобличили лъжите, паднали първи в жертва за истината, излизат виновни! А онези, които получават пари, за да бият и убиват по заповед, излиза че просто са си свършили работата и са възстановили реда. Поне в очите на заключените еснафи.

Тук и сега няма да се случи революция. Дори само думите за нея дразнят уморените умове на хората – по-удобно е да забравиш за насилието. Някой ден обаче насилието ще стигне и до тях. Лъжите няма да изтраят, маските ще паднат и срещу техните искания за малко по-нормален живот, за кратка почивка от машинния труд, ще застанат палки и пистолети. Тогава и те ще бъдат „виновни“. Заключените еснафи ще кажат „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“ и ще си купят по-голям телевизор. Докато не дойде и техният ред.

Март 1923 г., Ямбол

Управлява правителството на БЗНС. Войната е отминала, правителството плаща репарации на други правителства, хората са обеднели. „Оранжевите“ активисти са в силата си, кръговете около едрите капиталисти и „царското величество“ точат зъби да си върнат властта, а в страната върлуват всякакви „разбойници“.

От 1917 г. оръжието стои у хората – според Ньойския договор армията е силно ограничена. Стамболийски взема „гениалното“ решение да „прибере“ оръжието (няколко месеца по-късно, заедно с много други хора, ще плати за тази глупост). Анархистите, разбира се, са недоволни.

Тогава не е имало понятие „законен протест“. Ямболските анархисти разхвърлят позиви, говорят с познатите си и свикват митинг. Военните излизат в защита „на законността и реда“. Предупреждават чрез вестниците (те нямат нужда да хвърлят позиви), че „кръв ще се лее“, ако има митинг. Въпреки това анархистите дръзват да протестират, даже един от тях се качва на маса да говори на хората.

Военните стрелят. Разбира се, само предупредително – във въздуха, няма да нарушат закона я. Предупредително се стреля, за да знаят „разбойниците“, че ако не се разпръснат с добро, ще се стреля и на месо – съвсем законно и в името „на реда“ (или може би тогава са му казвали „на Царя и Отечеството“). За да се научат хората, че не може да се правят митинги без разрешението на околийския началник, явно трябва да се произведат няколко трупа с възпитателна цел.

Анархистите обаче са виновни за труповете, защото не стоят като добитък на заколение. Не чакат да проверят дали следващият изстрел няма да бъде в тълпата. Не правят комисия за разследване дали военните наистина са стреляли във въздуха. Не пишат петиция до арменския поп, с оплакване от полицейския произвол. Те „бъркат под дрехите си и вадят пистолети“. Започва престрелка, която продължава из града до късно вечерта.

Според тогавашните вестници резултатът е един убит и десетки ранени войници, един убит търговец и неизвестно колко случайно ранени „мирни граждани“ – всичко това е записано на сметката на „разбойниците“. Самите „разбойници“ са преследвани по улиците, по домовете им, в околностите на града като бесни кучета. На другия ден жандармерията официално е „спасила гражданите“ от 11 „бандити“ (единият е 14-годишно дете, завинаги излекувано от „недоволството“ си). За няколко месеца „излекуваните“ стават 32.

„Хак им е!“ ще кажат еснафите. „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Удобно ще забравят, че точно така са говорели, когато през април 1876 г. „лудите глави“ са тръгнали да събарят трона на падишаха. Днешните еснафи кичат „учрежденията“ с портретите им, за да преглъщат по-леко собствената си низост. На тези портрети от „лудите глави“ са останали само „главите“. Всяка „лудост“ е неудобна, вредна и… „незаконна“.

Какво трябваше да направят анархистите в Ямбол? Да не излизат на митинг и да си гледат телевизора? Или да излязат на митинг, но като дойдат полицаите, да си се приберат по къщите и да си гледат телевизора? Или да си правят митинга, докато полицията започне да стреля, тогава да се приберат по къщите (който убит – убит, такъв му бил късметът) и да си гледат телевизора (докато дойдат да ги приберат в участъка „за проверка“)? Или като почне армията да стреля, да проверят дали наистина е стреляно във въздуха, дали няма някой убит, пък ако няма, да се приберат да си гледат телевизора? Пък ако има убит, ако жандармите са си „превишили правата“, едва тогава да почнат да стрелят? Тогава вече спокойно ли ще ви бъде? Ще ги оправдаете ли за „насилието“? Ще им закичите ли портретите по стените на „учрежденията“ си?

Те нямат нужда от вашето оправдание. Те са хора, които са вярвали, че постъпват правилно и са платили за вярата си. Не са тръгнали да убиват никого. Искали са хората да запазят оръжието си, за да се пазят от изстъпленията на войската (както става ясно съвсем скоро същата година – имали са пълно право). Не са виновни за насилието, чиито жертви са предимно те. Били са поставени в ситуация, в която е трябвало да бранят живота и принципите си или да плюят на вярата си и да се оставят на милостта на един враг, който е показал неведнъж, че е безмилостен.

В тази ситуация ги поставя властта. Днешната държава претендира, че е носител на божествена справедливост и всеки, който се изправи срещу нея, е представен като дявол. Всички мерки срещу него са морални, стига да са законни (одобрени от държавата), а неговите действия са неморални, когато са незаконни (неодобрени от държавата). В рамките на този фалшив морал, властта може да оправдае всяко насилие срещу „престъпниците“ и дори да им припише вина, задето са дръзнали да я предизвикат.

Но „не е луд който яде зелника, а който му го дава“. Така „мъдруват“ еснафите, заключени по домовете си, мечтаещи да се наместят на по-топло местенце около държавната софра. Насилието на властта е насочено срещу тях – смачква ги, парализира ума им, убеждава ги, че нямат друг изход, освен да се примирят. Кара ги да намразят всеки, който открито ги призовава към борба. Пречупени, лишени от достойнство и вяра в хората, те са истинската причина за насилието. Защото, ако преодолеят страха си, ако се изправят дружно, не би имало кой да излезе да защитава властта с насилие.

Историята е пълна с епизоди на насилие, за което, разбира се, „виновни“ са бунтовниците.

73 г. пр. Хр., Капуагрупа гладиатори начело със Спартак въстават (според тогавашните медии – „опустошават и плячкосват“), в което загиват десетки хиляди техни събратя, без да броим „мирните римски граждани“. Заловените 6000 роби са разпънати на кръстове, задето са предпочели да воюват за свободата си, вместо да се колят взаимно.

1936 г., Барселонавоенната хунта кротко си прави държавен преврат, докато анархистите „разпалват гражданска война“, за да я спрат. Оръжието е в казармите. За да го вземат, анархистите влизат вътре. Разбира се, кръвта на младежите, които са се престарали „в защитата на Царя и Отечеството (а в Испания сигурно и на Църквата)“, е писана на сметката на организираните работници.

1994 г., Чиапассапатистите вдигат оръжие, за да изгонят корпорациите, съсипващи земята им. Кротки чиновници с бяла или синя якичка се оказват попаднали на грешното място в грешното време. „Вина“ за това носят, разбира се, бунтовните индианци и техните „подстрекатели“, а не правителството, което ги е докарало дотам да заложат живота за земята си.

2008 г., Нигерияместни „пирати“ отвличат петролни танкери, за да „просят пари“. Причината – в страна, която е на 8-мо място в света по износ на петрол, 70% от хората официално живеят под линията на бедността (за сравнение, в България те са 22%). Но корпорациите, които ограбват страната, и правителството, което им служи за бухалка, не може да бъдат виновни. Виновни са онези, които са рекли „Стига!“

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *