Не искаме олимпиади, искаме революция

печат

„¡No queremos olimpiadas, queremos revolución!“ – „Не искаме олимпиади, искаме революция“ – е викът, с който хиляди мексикански студенти огласят улиците на Мексико през бурната в световен мащаб 1968 г. През същата година, режимът на ПРИ (партия, управлявала страната 70 години) организира олимпийски игри въпреки огромното социално напрежение и неравенство в страната и отделя за тях 150 милиона долара, което днес би било равно на почти 8 милиарда в същата валута. Студентското движение е жестоко репресирано и съпротивата се засилва – несъответствието между дневния ред на мексиканските политици от една страна и мексиканския народ от друга става безмилостно явно. Десет дни преди игрите правителството на Мексико решава да смаже движението и военни и полицейски части откриват огън по протестиращи на площада на трите култури в Тлателолко, Мексико сити. Убити са стотици, движението е смазано, а медиите услужливо предават, че въоръжена провокация от тълпата е довела до клането. Години по-късно разследването показва, че „въоръжената провокация“ е дошла от снайперисти, разположени от властта по близките покриви, за да предизвикат сблъсъка и да дадат повод за стрелба срещу протестиращите. Случаят се потулва, властта подсигурява „законовия ред“, а целта – Олимпийските игри да бъдат проведени безпроблемно – е изпълнена.

Клането в Тлателолко обаче не е изключение. То е по-скоро закон за олимпийските игри, които, отвъд клишетата за „мирно съревнование на народите“, много често се провеждат с цената на милиарди обществени средства, похарчени за няколкодневен цирк, репресии, демонстрация на сила от страна на корпоративния свят и мощните държави. За огромно съжаление Олимпийските игри са сами по себе си отрицание на принципите, върху които би трябвало да се градят, и това не е ново явление.

„Олимпийските игри обединяват хората в духа на мира и затова олимпийският огън никога няма да угасне“ отбелязва Адолф Хитлер през 1936 година по повод XI олимпийски игри в Берлин. През същото време войници и полицаи ловят роми по улиците на града, за да ги изпратят в концентрационния лагер Берлин-Марцан. Спонсорите на олимпиадата не се различават много от днешните. Кока кола издава плакати с лозунга „Един народ, един райх, една напитка“ (Ein volk, ein reich, ein getränk). Разбира се, тогава протестът срещу случващото се е заглушен с обичайното лицемерие, че политиката няма място в спорта, световните лидери си затварят очите, а стотици хиляди се нареждат по трибуните на олимпийския стадион в Берлин под веещите се знамена със свастики. Този сценарий се повтаря многократно, а в ново време прехласването по тоновете фойерверки, хореографиите и сцените по откриването на игрите напълно заглушават опита за всеки протест срещу несправедливостта, извършвана зад сцената на поредното „грандиозно шоу“. Така например олимпийските игри в Пекин, организирани, за да може новоизгряващата имперска сила да заяви своето място на световната сцена, са предавани със същия скудоумен апломб от хиляди журналисти, възхвалявани и удостоени с присъствието на целия световен елит и украсени със запазените марки на глобалния капитализъм, докато Китай смазва „решително“ бунтовете в Тибет, арестува масово борци за човешки права по цялата страна и налага ограничения на пристигащите от цял свят журналисти.

Игрите в Лондон 2012 не правят изключение. Неслучайно откриването на олимпиадата премина под знака на 150 пръскани със сълзотворен газ и арестувани велосипедисти, дръзнали да направят традиционния си петъчен велопоход в район, отцепен заради игрите. По ирония полицията бие и арестува спортисти, за да „опази“ обществения ред на най-голямото спортно събитие в света. Под призива „Да си върнем града“, използван от движението „Окупирай лондонската борса“, застават велосипедистите от „Критична маса“, за които въпросът е принципен – чий е този град? – с ясното съзнание, че ще предизвикат репресии от страна на лондонската полиция.

Още на следващия ден хора от източен Лондон, където се провеждат игрите, излизат на протест срещу това, в което е превърнат градът им – военизирана крепост на корпоративния елит. Картината в източен Лондон наистина е страховита – ракетни установки, картечни гнезда, няколкометрови стени с високо напрежение, изтребители и хеликоптери, десетки полицейски екипи с бойни кучета, 17 хиляди войници, 13 хиляди частни охранители, 40 хиляди полицаи. Неслучайно американският журналист Марк Сапенфилд отбелязва, че това, което Лондон ще покаже на света, е как една страна може да се превърне в жестока полицейска държава без особена съпротива на населението. С инсталирането на няколко хиляди нови камери по улиците на Лондон Великобритания постави нов рекорд от 1 камера на всеки 14 души. Нов софтуер, използван в Китай за потушаване на политически протести, разпознаващ чертите на лицето за стотни от секундата, допълва придобивките, които британският народ ще наследи след игрите. Историята показва, че тези „придобивки“ няма да останат неизползвани. Гръцката полиция например се възползва максимално от инсталираните наблюдателни системи за олимпиадата през 2004, за да смаже протестното движение, заляло страната поради драстичните съкращения в публичния сектор под натиска на Световната банка, Европейската централна банка и Европейския съюз. Когато на гръцкия народ беше натрапен за министър-председател човек на гореспоменатите институции и народът излезе по улиците, за да защити елементарните си демократични права, системите са наблюдение се оказаха чудесно оръжие в ръцете на диктатурата. Примерите от последните години сочат, че британската полиция не се свени да използва репресии срещу протестните движения в страната, няма да се поколебае и следващия път, когато студенти, лекари или работници излязат на улиците. Неслучайно, когато полицията започне да бие протестиращите, британските студенти скандират: „Така изглежда демокрацията!“

Проблемът не е само в милитаризма и репресиите, с които ще бъдат запомнени игрите в Лондон.

Корпоративният интерес на основните спонсори на събитието всъщност е основният охраняван. Поради тази причина полицейски екипи обикалят малките заведения и магазинчета в района на олимпийското село, които нямат право да използват емблемата на игрите, за да не конкурират официалните спонсори. Ако кафене в района на игрите сложи на пържените си картофки петте кръга символ на игрите, може да му бъде наложена глоба от 20 хиляди лири. Причината – само и единствено Макдоналдс има право да продава пържени картофки с логото на олимпиадата. Покрай игрите се появяват и пътища, достъпни само за спонсорите на игрите и политиците, което предизвиква гнева на лондонските шофьори. Правителството стига до там, че да забрани официално определени художници на графити в района на олимпиадата. Така най-известният автор на графити в света – Банкси – може да бъде преследван и арестуван, ако нарисува графит против олимпиадата в района около олимпийското село.

Липсата на абсолютно всякакви етични и морални принципи водят до ситуация, в която Лондонските олимпийски игри се превръщат в корпоративен парад, легитимиращ в очите на стотици милиони зрители по света корпорации с ужасяваща история на експлоатация, убийства, репресии и унищожаване на околната среда в името на печалбата. Така например, стратегическият партньор на олимпиадата Дау Кемикълс е собственик на химическия завод за пестициди в Бопал, Индия, където през 1984 експлозия причинява смъртта на над 10 хиляди души, а пострадалите от трагедията, която се смята за една от най-големите промишлени аварии в историята, са над 500 хиляди. Дау Кемикълс, собственик на завода от 2001 г., продължава да го експлоатира, да замърсява околната среда в района и да отказва всякакви обезщетения на пострадалите. Друг главен партньор на игрите, охранителната фирма G4S (работеща и в България!) също предизвиква остри реакции в британското общество. G4S е натоварена с охраната на игрите със своите 13 000 частни охранители и поглъща огромна сума за тази операция. Корпорацията обаче е известна с участието си във военни престъпления в Палестина, където държи затвори, пропускателни пунктове, охранява военни обекти и др. Едно от най-шокиращите престъпления на компанията са задържанията и нечовешкото отношение, граничещо с изтезание, на деца в окупираните палестински територии. Разбира се, не можем да поставяме под въпрос етиката на олимпийските игри заради някакви си деца в Палестина, нали? Бърза справка с чудовищните посегателства срещу околната среда и човешките права на корпорации като Рио Тинто, Бритиш Петролиъм, Адидас и Кока Кола могат само да допълнят мрачната картина около игрите.

Проблемите не спират дотук. В статията си „Зад олимпийския блясък ние сме нация с проблеми“, публикувана в Гардиън, журналистът Поли Тойнби разкрива социалната катастрофа, пред която Великобритания се изправя, докато неолибералният ѝ премиер Дейвид Камерън се упражнява в олимпийско-корпоративен „патриотизъм“. Въпросът доколко страна, която още не е излязла от рецесията, може да си позволи разхищението на милиарди за игрите, наистина звучи логично. Крайно дясната неолиберална политика на консервативната партия задълбочава социалните проблеми в страната и разширява още повече пропастта между бедни и богати, превръща висшето образование в лукс, заплашва да стори същото с Националната здравна система, като се готви да съкрати 50 хиляди медицински сестри и лекари, да увеличи безработицата и да лиши хиляди хора от дом и социални помощи. Всичко това се случва в атмосфера на строг полицейски контрол върху всяка форма на протест и решително използване на сила при всяко по-силно гражданско неподчинение. Същевременно недоволството през последните няколко години буквално избухва със засилващото се студентско движение, масови стачки и особено с раждането на „Окупирай лондонската борса“, след като стотици милиарди от парите на данъкоплатците бяха налени в предизвикалия кризата банков сектор, без да бъде потърсена никаква отговорност на виновниците, а вместо това бяха пожертвани образованието, здравеопазването и публичния сектор.

„Не искаме олимпиади, искаме революция“ продължава да звучи актуално и през 2012 г., когато мирното съревнование на народите се превръща за пореден път в парад на корпоративната и имперска мощ, в който емблемите на компании, унищожаващи околната среда, държащи работниците си в робски условия, виновни за смъртта на хиляди или извършващи военни престъпления, гордо се издигат над петте олимпийски кръга под охраната на ракети, картечници, бодлива тел и изтребители. Игрите сами по себе си не са причина, те са симптом на жестоката и безнаказана несправедливост, превърнала се в неоспорим принцип на неолибералния капитализъм. След олимпийското пиянство обаче ще настъпи и нашият час. Пък ако ще да свършим като студентите в Мексико през 1968. •

Петър Станчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *