Неограничени ли са човешките потребности?

печат
Икономистът Томас Малтус смятал, че населението расте в геометрична прогресия, докато материалните блага – най-вече храната – се произвеждат в аритметична. Ето защо в самия край на 18 век той предрича световна продоволствена катастрофа след 50 години. Времето, наред с по-точните наблюдения, опровергава сметките му, но идеята, че болестите, гладът и войните вършат „полезна“ демографска работа, се оказва привлекателна за апологетите на неравенството. От десетилетия, ако не векове, ехти претендиращата за научност „истина“: икономиката е изкуството за балансиране между ограничените природни ресурси и неограничените човешки потребности. Оттук се вади изводът, че никакви алтернативи на сегашния стопански модел няма и не може да има.

Но дали наистина теоремата е доказана? Не, тя се състои от два постулата, приети за очевидни: крайни ресурси, безкрайни нужди.

Всеки ресурс може да се употреби само веднъж с минимум енергия за извличането и оползотворяването му. Същият ресурс обаче подлежи на рециклиране или синтезиране – при наличие на достатъчно енергия. Ограничена ли е енергията на човечеството? Засега – да, въпреки че се къпем в нея – секундната мощност на Слънцето възлиза на трудната за осмисляне стойност 383 трилиона теравата. Ограничена е от технологиите за нейния добив, а те от своя страна изпитват осакатяващите ограничения на господстващите обществени отношения.

Сигурно ограничен ресурс е самата територия? 60 на сто от сегашното население на света обитава 29% от площта на земните континенти – крайно неравномерно разпределение с всичките проблеми от този факт, отново следствие на социалната организация на човечеството. Тук не включваме ресурсите на Космоса – обеми пространство, площи на планети, луни и астероиди. Всичко това са ресурси, възможни за усвояване благодарение на науката и техниката, но не и при бакалския подход на капитализма, не и в рамките на политическите игри за надмощие, в хода на които хората сами си пречат да живеят.

Все пак, населението нима не расте главоломно? От 1989 г. темповете на нарастване се забавят. Населението продължава да се увеличава предимно в изостаналите и мизерстващи райони на света, сред причините за това е и липсата или забраната на противозачатъчни средства. В развитите страни наблюдаваме точно обратното – застаряване и стопяване. Отново капитализмът, отново властническите традиции и разпоредби (като криминализирането на абортите например, независимо от обстоятелствата на забременяването) носят пълната отговорност за изоставането и мизерията.

Следователно „безкрайността“ на потребностите поради чисто механичното увеличение на населението все пак си има таван. Имат ли таван потребностите на отделния човек и за потребности или за лакомия става дума?

През първото десетилетие на 21-ви век световното производство успява да осигури годишно на всеки човек (от новородено бебе до грохнал старец) минимум по 120 кг царевица, 100 кг ориз, 90 кг жито, 55 кг картофи, 20 л мляко, 85 кокоши яйца (без да броим други продукти), 288 кг цимент, 192 кг стомана и повече от половин тон петрол. Въпреки това стотици милиони страдат от преяждане, а двойно повече – от недохранване и глад. Това се дължи на капиталистическия начин на производство и разпределяне на благата. Именно пазарната икономика се нуждае от неограничено нарастващо и платежоспособно потребление. Когато някаква потребност достигне естествените си предели (не може да се спи в повече от едно легло едновременно, както казват старите хора, като добавят накрая: нито да се легне в повече от един гроб), веднага се създава и натрапва нова „потребност“ чрез реклама (100 канала кабелна телевизия) или нормативна принуда (например ползването на „услугите“ на държавната администрация). Обосновката е все една и съща: човекът е алчен по природа. Всеки иска черен хайвер с шампанско всяка вечер, вила на тропически остров, личен самолет, яхта, лъскави дрешки, диаманти, перли… Хората искат да са богати и то не просто богати, а по-богати от другите!

От години, завържа ли приказка с познати и непознати, току се сетя за „неограничените потребности“. И питам хората: ти искаш ли яхта? Тузарско имение? Лимузина? Диаманти? Кюфтета и хайвер до пръсване всеки ден? Отначало реагират със смях: искам, как да не искам! После се замислят и казват: абе, две стаи с кухня и баня ми стигат. А тази къща на три ката дето си я построил? – питам. Тя е за децата, за да не бъхтят като мен цял живот – следва отговорът. – Здраве да има! И добри съседи, верни приятели. Друго в повече – само нерви и главоболия! Мразя да робувам на вещите! Ама се налага… – отсичат и въздъхват в края на разговора поне седем-осем души от всеки десетина разпитани.

Така на практика осмислените потребности на обикновените хора се оказват доста скромни. Лакомията се оказва привнесена от волята на малцинството богати. Който не богатее, той задължително е побит в мизерия. Надпревара за оцеляване, не и естествена потребност.

Следва обаче да се признае, че съществуват поне три вида потребности, които наистина нямат насищане. Жаждата за знания, крастата да вършиш нещо смислено, нуждата от общуване със себеподобни. С една дума, потребността да бъдеш свободен – единствената реално неограничена потребност.

От какви и колко ресурси се нуждае тя? •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.