„Нисшите“ слоеве и революцията

печат
Като говорим за „низшите слоеве“ като ариергард на революцията, не можем да разбираме онези хора, които получават по-малко от полагащия им се дял в икономиката. Сигурно 90% от световното население получава по-нисък доход, отколкото създава, и би трябвало да съжалява за текущото статукво и да се бори против него. В революциите обаче никога не участват всички онеправдани. За сметка на това обаче по-онеправданите вземат по-дейно участие. Искам да погледнем към онези хора, които материалните условия принуждават да рискуват настоящето си в името на бъдещето. Чието физическо съществуване в утрешния ден е поставено под въпрос.
Ако използваме наготово едно спорно понятие като „линията на бедността“ – с всички резерви, които логично би трябвало да имаме към държавната статистика, – за да изследваме социалното разслоение у нас „нисшите“ слоеве съдържат около 21% от населението или милион и половина души. В последната година всеки десети от хората, които е бил „над“ линията, е паднал „под“ нея. Бедните сред циганите са два пъти повече от бедните сред българите. Същото важи и за хората над 65-70 години. Една трета от семействата с повече от две деца са бедни.
Може да се спори доколко тези хора нямат физическа сигурност за утрешния си ден. Например 40% от пенсионерите получават пенсия под 200 лева, но някои работят, на други им помагат децата в чужбина, трети дават апартаменти под наем. Статистиката, дори по анкети, трудно може да ни даде реална представа за състоянието на хората. Например линията на бедността се определя основно спрямо доходите в съответната страна – едно е да си беден в Япония, друго – в България, трето – в Сомалия. Изкушавам се да отбележа, че щом хората у нас не протестират, значи не са дотам закъсали.
В света има близо един милиард гладуващи хора, но сигурно няма дори един милион бунтуващи се. Значи проблемът с материалното положение съвсем не е определящ за социалния бунт. Изглежда има психологически фактори, които сериозно влияят на поведението на масите, и които тепърва ще трябва да анализираме.

Неколкократно сме доказвали и сигурно тепърва ще се повтаряме, че без сериозни социални сътресения, без да се разтърсят основите на „световния ред“, богатите ще продължават да богатеят, а бедните – да стават все повече и все по-бедни. В момента, в който неравенството достигне някаква критична точка, бедните ще наберат достатъчно гняв, за да разтърсят устоите на системата и да извоюват поне частично преразпределение на благата.
Бунтът още не е революция, но дори и той не може да мине без участието на „нисшите“ слоеве на обществото. Защото те понасят най-тежко несправедливостта на социалното неравенство и ще могат най-лесно да прежалят битието си и да заложат живота си на карта, в името на по-добро бъдеще. Ако гладни и дрипави хора не са готови да се изправят срещу копоите на управляващите, едва ли можем да очакваме повече от онези, които имат поне някаква сигурност за днешния ден. „Нисшите слоеве“ са в предните редици още във Великата френска революция, а по-късно изнасят на гърба си Парижката комуна, руските революции от 1905, 1917, 1921 г., испанската от 1931 до 1939, китайската, унгарската от 1956 и десетмилионния полски синдикат „Солидарност“ от 1980 до 1989 г.
При все това, не можем да твърдим, че гневът на „нисшите“ класи е достатъчен сам по себе си. Според обобщението на Кропоткин в историята му върху Великата френска революция: „Нужно е било революционното действие, произлизащо от народа, да съвпадне с движението на революционната мисъл, дотогава шестващо обикновено сред образованите класи. Нужно е било в това време те да си подадат взаимно ръка.“
Нещо повече, дори при движение на революционната мисъл, дори при наличие на сериозно социално неравенство, може да не е дошъл моментът за революционното действие. Ключовата роля, която играят „нисшите“ класи в революцията, е в действието. За да даде това действие плодове, революционната мисъл трябва да проникне сред тях. „Ако отчаянието и нищетата тласкат народа към бунт, то надеждата за подобрение го води към революция“.
Днес в България отчаянието и нищетата не са достатъчни, за да отприщят бунт. Днес ние се опитваме да създадем международна революционна организация от хора, посветили поне част от живота си на работа, чиито плодове няма да видим в идните няколко години. Можем ли да търсим такива хора сред „нисшите“ слоеве?
Ако наистина градим революционна организация и ако тя наистина иска да създаде една актуална революционна програма, ни трябват определен тип хора. Личности, които, освен желание и талант, имат също познания и време, ресурси за проучване и анализи, които да впрегнат в употреба. Струва ми се много по-невероятно да намерим такива хора сред „нисшите“ слоеве, по-притиснати от проблемите на деня, по-беззащитни срещу манипулациите на масмедиите, по-“освободени“ от „паразита“ на самостоятелното мислене в системата на държавното образование. Най-силният аргумент в подкрепа на очакванията за помощ откъм „нисшите“ слоеве, че „имат най-малко за губене“, като че ли не издържа – явно имат достатъчно за губене, щом не са преминали към действие, па било то и не чак революционно.
Можем да се доверим на здравия разум на хората и то точно на „нисшите“ слоеве – щом не ни обръщат внимание, значи не сме актуални. Значи според тях това, което проповядваме, или е ненужно, или е невъзможно. Едва ли трябва да обръщаме внимание на загубените души, според които равенството е ненужно. Затова пък останалите, според които проповядваме невъзможното, сигурно са прави. Точно защото те познават по-добре силата и слабостта на „нисшите“ слоеве, тяхно право е да оценят нашите предложения и да преценят дали да заложат на тях.
Всичко това не значи, че не трябва да пропагандираме сред най-бедните хора. Напротив, за да градим революционна програма, ние имаме нужда от деен контакт с тях. За да черпим информация от първа ръка, да познаваме в дълбочина положението им. И за да пропагандираме идеите си сред онези, които най-вероятно ще бъдат в челните редици при едно революционно действие. Със сигурност революционери, които са произлезли от тези среди, биха били много по-полезни в една революционна ситуация. Но тези революционери не се създават с магическа пръчка, а с изграждане и проповядване на актуална революционна програма.
Затова не мисля, че можем да се насочим към циганските гета и пенсионерските клубове, в които е концентрирана, към момента, по-голямата част от „нисшите“ слоеве. Не виждам белези, които да сочат, че можем да им предложим една възможна революция. От друга страна трябва да отбележа, че промените, които по времето на Великата френска революция са се извършвали за 200 години, днес може да се извършат за 10 или за 20. Достъпът до информация расте, Интернет навлиза и в гетата, глобалната икономика е изключително динамична. Току виж се окаже, че „нисшите“ класи, които са относително пасивни днес, утре потърсят начин да решават проблемите си. За да можем да реагираме адекватно на такъв процес обаче, трябва да разберем какви са факторите, които му влияят, а това вече е друга статия. •
Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.