[НОВО ИЗДАНИЕ НА ФАБ] Биографията на Ботев от Евгений Волков

печат
Христо Ботев
Христо Ботев

Обесването на Христо Ботев

из предговора към новото издание

…може би щастие е за него [Ботев], че е умрял, без да дочака времето, когато по думите на самия Ст. Стамболов, той би могъл в родна България да бъде обесен за крайните си убеждения и за своята революционна смелост.

Редно е тази книга днес да започне така, със своето заключение. Дължим го на нейния автор, защото в това вижда самият той смисъла на своя труд. Волков започва своя предговор с надеждата неговото изследване да постави едно начало на разговора за Ботев, за Ботевите идеи и Ботевата епоха. Без претенции за последна инстанция, руският биограф на Ботев пише: „ние направихме всичко, което можехме; нека направи повече този, който може, и нека нашият труд да му послужи поне за материал“. Евгений Волков се надява краят на неговото произведение да бъде начало на други, но през последвалите 93 години това не става. Книгата е на практика погребана, а дори първото ѝ, пролежало 14 години, издание според автора е поразено от множество произволни съкращения, които „грубо извращават и обезценяват цели глави от книгата, а на някои места даже съвършено лишават моето произведение от яснота и логическа последователност“. С надеждата, че за явление като Христо Ботев сто години не са много и не е късно истинският разговор да започне и днес, издаваме тази книга и затова започваме нейното второ издание с последното изречение на първото.

На мнозина може да се стори пресилено твърдението, че сто години Ботев не е истински обсъждан. Да си припомним обаче един друг дълго погребван текст, „Писмото до Христо Ботев“ на писателя-емигрант Георги Марков, писано на стогодишнината от смъртта на поета-революционер, 2 юни 1976 г.:

„Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят. …

…от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец.“

Тази книга не е посветена на легендата, на портрета в министерския кабинет, на щампата на фанелката или на значката Ботев. Тя помага да започнем да разбираме Ботев, неговото време и неговите приятели – дяволите и грешниците, за които пише Георги Марков, макар те да не са се наричали така. Тези негови приятели от „по-интересната част на човечеството“ са се наричали революционери анархисти и това изобщо и ни най-малко не се подразбира, поне от последните две-три, ако не и повече поколения, защото никой никога и никъде не им го е казвал или писал. Въжето, с което всяка година, е бесен Ботев, не е въжето на словоизлиянията, а въжето на мълчанието.

Логичен е въпросът защо, ако анархистите и анархизмът са толкова интересни, за тях почти нищо не се е говорило през изминалото столетие. Отговорът е също толкова логичен и прост – било е забранено, много забранено. Спокойно може да се твърди, че анархизмът е най-големият обединител на държавите още от края на ХIХ и началото на ХХ век. През 1898 година в Рим се свиква „Международна Римска конференция за обществена защита срещу анархистите“, която продължава близо месец (24 ноември-21 декември). На нея присъстват 54 представители на 21 европейски правителства. В нейния заключителен протокол се взимат решения участващите държави да гласуват закони, забраняващи членуването в анархистки организации, разпространението на анархистка пропаганда, оказването на помощ на анархисти и най-вече ограничаващи отразяването на анархистки акции в пресата. Мнозина изследователи сочат тази конференция като начало на днешния Интерпол. Отзвукът от другата страна на океана – „в страната на свободата“ – не закъснява. Още в първото си обръщение към Конгреса през декември 1901 г. новоизбраният президент Тиъдър Рузвелт обявява анархиз­ма за най-тежко престъпление и настоява за най-строги законови мерки. Президентът нарежда анархистите до джебчиите, разбойниците, мъжете, които пребиват жените си, и – забележете – дори търгов­ците на роби, като обявява, че анархистите са най-страшни от всичките и призовава цялото човечество да се обедини срещу тях. В крайна сметка през 1902 г. е приет федерален закон, действащ и до днес, който забранява в САЩ да влизат лица, изповядващи или защитаващи анархизма. Руската тайна полиция изпраща в САЩ списъци с известни на нея имигранти анархисти. Така се стига до ново междудържавно съвещание през май 1904 г. в Санкт Петербург, на което е подписан „Таен протокол за международната война срещу анархизма“ от правителствата на Германия, Австро-Унгария, Дания, Швеция и Норвегия, Русия, Румъния, Сърбия, България и Османската империя. В България този „Таен протокол“ е законодателно ратифициран със „Закона за анархистите и престъпниците против държавата и обществената сигурност“ от 1907 г. Страховитите античовешки деяния на тези ужасни чудовища анархистите, провокирали такава забележителна солидарност между велики и не дотам велики държави, всъщност са четири атентата, извършени от анархисти срещу държавни глави в рамките на седем години – френският президент Мари-Франсоаз Сади Карно, убит от Санте Джеронимо Касерио през 1894 г., австрийската императрица Елизабет Баварска, съпруга на Франц Йосиф, убита от Луиджи Лукени през 1898, италианският крал Умберто I, убит от Гаетано Бреши през 1900 и американският президент Уилям Маккинли, убит от Леон Чолгош през 1901 г. В България формален повод за закона от 1907 г. е убийството на министър председателя Димитър Петков, макар българските анархисти да нямат нищо общо с него. Въпреки това те са считани за толкова опасни, че гласуваният закон против тях има даже обратна сила в разрез с гръмко разтръбяваните „принципи на правото“. Основната цел на междудържавното полицейско споразумение „за война срещу анархизма“ е защитата на държавните глави, а не на човечеството. Само няколко години след това същите тези държавни глави в кървавата касапница на Първата световна война избиват 20 милиона души и осакатяват още толкова от същото това човечество, което призовават да мрази убийците на своите убийци.

В такава антианархическа обстановка много неща могат да се кажат само ако се премълчат много други. Това е времето, в което Евгений Захарович Волков пише своето изследване за връзките на Ботев и българските революционери с „грешниците“ и „дяволите“ на световната революция. Самият Волков е принуден да емигрира от Русия за активната си революционна дейност. Дипломира се в Мюнхен като строителен инженер, където се запознава с учещите там български студенти. С помощта на Асен Златаров се преселва в България и се установява във Варна със съпругата си Олга и сина си Юрий, починал от тиф на шестгодишна възраст, през 1913 г. В морския град Волков работи като старши техник към общината. Освен че обикаля България и педантично издирва материали и свидетелства на съвременници за Ботев, помага и на съидейниците си в Русия, като издава във Варна и изпраща оттам в Русия революционния вестник „Моряк“ от 1911 до 1913 г. През 1915 г., малко след като предава в Българската академия на науките готовия си труд, придружен с внушителен документален материал, Волков е уволнен и изгонен от България заради революционната си дейност. В Румъния продължава да работи по историята на българското революционно движение, а след Февруарската революция през 1917 г. се завръща в Русия. През 1920 г. постъпва в болшевишката партия. Работи в различни планови и статистически учреждения, става старши научен сътрудник на Академията на науките на СССР.

Учен с многостранни интереси, професор Евгений Волков е известен в Русия предимно със своята „Демография на народонаселението на СССР за осемдесет години (1850-1930)“, издадена в Ленинград през 1930 г.

Още докато „Демографията“ се печата, започват болшевишките „чистки“ в Академията на науките. През 1937-1938 година една трета от „славистите“ са разстреляни, други получават огромни присъди и са заточени или хвърлени в лагери. По тези „дела“ „протича“ и приятелят на Волков академик Н. С. Державин, тогава директор на Института по славянознание към АН на СССР, заедно с когото Волков работи в редакционната колегия на Речника на руския език. В края на 1937 г. самият Волков е изключен от партията, уволнен от всички академични длъжности, а на 8 март 1838 г. е арестуван от НКВД по обвинение в „контрареволюционна клевета срещу руския народ, партията и съветската власт“. След повече от година, на 9 май 1939 г., е освободен „без всякакви последствия“ и делото му е прекратено. Към този момент академичното славянознание е фактически разгромено от Сталин.

След като Хитлеровата армия окупира Чехословакия, Полша, Югославия и България, нахлува в Съветския съюз на 22 юни 1941 г., завзема балтийските републики, Украйна и Белорусия и към края на юли същата година покрива две трети от разстоянието до Москва, оцелелите „слависти“ стават отново полезни и са призовани от партията да служат на внезапно превърналия се в панславист (разбирай „панически славист“) Сталин. На 29 юли 1941 г. Н. С. Державин и Е. Волков излизат с инициатива за създаването на Международно бюро за помощ на славянските народи в борбата за освобождение от фашисткото робство. „Съветският съюз може открито пред целия свят да протегне ръка на братска помощ на по-младите си братя – славяните, да ги обедини около себе си и така да създаде от всички славянски народи под свое ръководство в Централна Европа и на Балканите естествен и мощен бастион против фашизма и възможните му бъдещи наследници“ пише във възванието.

Е. Волков, за разлика от Н. С. Державин, не доживява да се порадва на осъщественото си възвание и на „братската помощ“ на големия брат към славянските народи. Умира през 1942 г. по време на блокадата на Ленинград, а неговите български временни съпартийци продължават да обесват Ботев всяка година и да не издават „неудобната“ му биография. В откъслечните сведения, публикувани в българската болшевишка преса през 70-те и 80-те години на ХХ век за съществуването на тази книга, имената на Бакунин и Нечаев се споменават рядко, в някои статии – нито веднъж, а забранената дума „анархисти“ – никога. Българските историци и публицисти „ботевоведи“ са уникални в света с това, че могат да публикуват толкова текстове, в които присъства името на Прудон, без да присъства думата „анархизъм“.

Александър Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.