Пънк и автономия

1. Въведение

През 1978 г. членовете на пънк-групата Crass отпечатаха постер: “В Германия беше Баадер-Майнхоф, в Англия — пънка, но него не трябва да убием”. Но в духа на пънка по-силно би звучало: “В Италия имаше Автономия…”
1977 г. е година на експлозивна творческа активност на английските и италианските младежи. В Германия това е година на репресии и закрити центрове. Това съвпадение във времето предизвиква въпроси за потенциалните сходства, но също така маскира огромната разлика между италианските движения от 1977 и възникването на пънк-рока в Британия. Възникването на пънка в сърцето на англо-американската музикална индустрия гарантира бързо разпространение на неговите идеи и практики като повсеместно влияние. Корените на автономистките движения лежат в много по-сложната и противоречива политическа обстановка в Италия. Комунистическата партия в Италия (КПИ) през 1970-те години е най-голямата в некомунистическия блок и сферата на нейното влияние в страната се разпростира далеч извън собствените редици.

Намираща се под влияние на съчиненията на Антонио Грамши, тя разработва определено сложна политическа култура. Развитието на автономни идеи в тази култура и въпреки нея води до “детайлно преосмисляне на марксистската теория и систематично създаване на нови теоретични парадигми” (Де Анджелис, 1993). Това движение с висока теоретична подготовка разработва обширен анализ на автономните борби, появили се на повърхността в хода на съпротивата през шейсетте. Но е важно да отбележим и основополагащата роля, която оказва ортодоксалният италиански марксизъм върху развитието на културния анализ като отделна дисциплина. Това наследство, преди всичко теоретичното наследство на Антонио Грамши, все още е различимо и днес. Политиката, разработена в рамките на тази влиятелна политическа култура и против нея, притежава потенциал, заслужаващ нещо повече от празно любопитство.
Във втория раздел съм описал основните идеи на автономния марксизъм по отношение на социалните борби, от които той произлиза.
В трети раздел се спирам на това как тези идеи ни помагат да разберем пънка.
2. Италия и автономисткия марксизъм.

Историята на политическите и социалните борби в Италия в течение на 60-те и 70-те е малко известна в англоезичния свят — независимо от своя размах, интензивност и продължителност. “Някои казват, че докато събитията от 1968 г. във Франция продължиха едва няколко месеца, в Италия те продължиха десет години”. (Hardt, Vianno, 1996, p. 2). За разлика от останалите страни в Европа движението не стихва след взрива от 1968 г., а става още по-интензивно: със завземане на университети, фабрики, работни места и “горящата есен” на 1969 г. През първата половина на 1970 г. избухва автономна борба, независима от профсъюзите и авангардните групи, както във фабриките, с показателното за това завземане на Фиат през март 1973 г., така и извън работните места със завземането на домове и самостоятелни понижения на цените на комуналните услуги. Тази борба, заедно с възникването на феминисткото движение, предизвиква криза сред марксистко-ленинистките групи “новите леви”, които доминират в движението след 1968 г. Тази криза води до това, че някои групи разпускат своите организации. Най-известната сред тях е групата Potere Operaia (Власт на работниците), сред чиито интелектуални лидери e Тони Негри. След това следва Автономия или “област на автономия”, свободно обединение на групи, като правило по местен признак, с различни възгледи, но с обща преданност към автономистката борба и идеите на операизма (ориентация на работническата класа и нейната борба) (Berardi, 1980).
Когато новото движение добива масови мащаби в университетите през 1977 г., автономистите придобиват в него огромно влияние. Кулминация на акциите от 1977-ма е месец март, когато в течение на няколко дни бойното движение завзема голяма част от Рим и Болоня. Към този момент автономистките идеи и практики стават главни действащи лица в извънпарламентарната италианска левица. Това не продължава дълго. Репресиите през втората половина на 70-те и началото на 80-те са безпрецедентни в съвременната история на западна Европа. Масови арести, най-известните от които са арестите на девет интелектуалци на 7 април, включително и Тони Негри. Според Негри (1988, p.252) към 1980 г. в затворите с особен режим се намират 3000 активисти. Това се допълва от нарастващ списък на хора, застреляни от полицията, което тогава е легализирано чрез закона Legge Reale. Попадайки между насилието на държавата и насилието на “Червените бригади”, пространството, създадено от движението, се свива под присъдите за тъмничен затвор, душевни заболявания и нелепото героизиране.
Корените на автономистката теория лежат в кризата, развила се в политиката на Италианската комунистическа партия (ИКП) и Италианската социалистическа партия (ИСП). Тази криза е факт както на вътрешно, така и на международно равнище. Сталинските танкове, нахлули в Унгария през 1956 г., окончателно подкопават вярата в сталинизма по целия свят. В Италия това се усложнява и от ултра-реформисткото лидерство на Палмиро Толияти в ИКП. Предпочитанията, които той отдава на електоралната политика, все по-малко съответства на бойната активност на работниците от 50-те и 60-те години. (Lumley, 1990). Символ на това несъответствие става окупацията през 1962 г. на офиса на социал-демократическия профсъюз на Пияца Стауто от разбунтувалите се работници от Фиат (Red Notes, 1979).
Изправени пред примерите за това как борбата излизал извън контрола и разбиранията на сталинистките и реформистки ръководства на ИКП и ИСП, интелектуалците от двете партии започват да променят своето мислене в опити да намерят теоретична основа за нова автономна борба. Това мислене придобива форма на течение, известно под името операизъм (от думата операйо — работник) формирало се около списанията “Червени тетрадки” и по-късно “Работническа класа”. Основни теоретици са Раниеро Панцери, Марио Тронти, Романо Алкуати и Антонио Негри. Те са вдъхновени от новата бойна активност на работниците въпреки ИКП, а така също от преосмислянето на марксизма, предприето от движението около Джонсън Форест в САЩ [2] и групата “Социализъм и варварство” (водещи теоретици Корнелиус Касториадис и Клод Лефорт) във Франция (Wright, 2001).
Идеите на операизма, по-късно развити в автономията, са организирани около централната концепция за “работническа автономия”, като потенциална автономия на труда от капитала и ударението върху “dal punto di vista operaio” (гледната точка на работническата класа). Ортодоксалният марксизъм, срещу който операизмът теоретизира, се разглежда като преоценка на властта на капитала и приетите за неизбежни закони на неговото функциониране. Операизмът, в това, което Ив Муле нарича “коперниковска инверсия” (Dyer-Witherford, 1999, p. 65), утвърждава приемането на борбата и оставя за капитала единствено реакционна роля. Според думите на Марио Тронти: “Ние също така работехме с концепция, поставяща на първи план капиталистическото развитие, а работещите на второ, в това се заключава нейната грешка. Сега ние сме длъжни да поставим проблема с краката на земята… и отново да започнем отначало: а началото е класовата борба на работническата класа. На нивото на социалното развитие капиталът, капиталистическото развитие идват след самата борба”. (Lumeley, 1990, p. 37). Акцентът пада върху на автономията на труда и присъщата опасност да разглеждаме капитала като външен фактор. Едно от фундаменталните прозрения на Маркс по отношение на капитала са неговите социални отношения със съдържащия се в него труд. Ето как характеризира работещите Маркс: “Тяхното сътрудничество започва само в трудовия процес, но към този момент те вече не принадлежат на самите себе си. С встъпването в трудовия процес те се интегрират с капитала. В качеството на сътрудници, част от работния механизъм, те формират особена форма за съществуването на капитала. Оттук производствената сила, изработвана от трудещите се в социален профил е производствена сила на капитала”.
При Маркс капиталът се състои в повишаване на собствената цена чрез използване на работна сила. Зад капиталистическото развитие стои социално производство с колективен труд. От друга страна за стимулиране на съвместното производство капиталът е длъжен да концентрира големи маси работници (Marx, 1976), което “неминуемо създава условия, при които работниците могат да установят социално единство, явяващо се фундаментално опозиционно на капитала” (Surin, 1996, p. 197). Трудът никога няма да може да стане автономен от капитала, ако не се стреми постоянно да утвърди своята независимост чрез постоянно неподчинение. В противоположност на това капиталът постоянно се стреми да сведе работническата класа до обикновена работна сила (Negri, 1991). За операизма това формира фундаменталния цикъл на класовия състав. Автономната борба на труда провокира капитала за преструктуриране на производственния процес и разделението на труда, за да възстанови своя контрол. Това на свой ред води към развитие на нови антагонистични субекти, към изменение на състава на работническата класа, основано на нови производственни отношения. Единственият изход от този цикъл е структурната асиметрия на тези взаимоотношения: когато капиталът се нуждае от труда, трудът не се нуждае от капитал. Вместо обичайния самоуверен и монолитен капитализъм, пред нас се разкрива картина на слаб капитализъм, който е длъжен постоянно да се видоизменя, за да интегрира, пренасочва и оглавява творческата аморфност на човешката дейност. (Negri, 1991).
За операизма непокорността на работещата класа се явява движещата сила на капиталистическото развитие. Не толкова наивността и творческата сила на обществения труд е източник на капиталистическото развитие, но и преструктурирането на капитала е отговор на постоянните опити на труда да избегне капиталистическата дисциплина. “Историята на капиталистическите форми винаги ще остава реакционна история: капиталът, оставен със своите собствени средства, никога няма да изостави режима на растеж. С други думи, капитализмът провежда системна трансформация само тогава, когато е принуден и когато неговият текущ режим престава да бъде устойчив” (Hardt, Negri, 2000, p.268).
Автономистите, сред които и Негри, разглеждат борбата на работническата класа и развитието на нови антагонистични субективности като прототип на бъдещето развитие на капитала. “На практика пролетариатът изобретява обществените и производствени форми, които на капитала ще се наложи да прилага за в бъдеще” (Hardt, Negri, 2000 p. 268). Реструктурирането разбира се е свързано с технологични изменения. “Както казва нашия приятел Маркс, машини устремени към стачки” (Negri, 1988, p. 206). •
(със съкращения, продължава в следващия брой)