Пепи Отпечатъка: пациентите като престъпници и здравеопазването като стока
Снемането на пръстови отпечатъци от пациентите при посещението им в болница няма да реши проблема с източването на здравната каса. Нито ще подобри обслужването. Нито качеството. Това е пределно ясно както на лекари и на пациенти, така и на реформаторската клика покрай Москов.
Основен аргумент за прилагането на оруелската мярка са подозренията на Министерството на здравеопазването, че в болниците се извършват фиктивни прегледи, фиктивни хоспитализации и т. н. И докато няма спор относно състоятелността на тези „подозрения“, то предлаганият инструмент за справяне с тях е меко казано спорен. Според адв. Мария Шаркова, специалист по здравно законодателство, всяко от тези нарушения и злоупотреби може лесно да бъде доказано чрез проверки на НЗОК, чрез провеждане на анкети сред пациентите, както и от самите пациенти, тъй като те могат да проверят онлайн дали не са им били надписани процедури, на които те не са подлагани.
НЗОК обаче не обмисля тези варианти. Вместо това, от министерството предлагат събиране на пръстови отпечатъци от всеки, който прекрачи болница, аптека или друга медицинска структура. Грубо погазване на човешките права на гражданите, което звучи по-скоро като някаква крайна мярка, в случай че всички други опити за контрол над злоупотребите са се провалили. Другите методи обаче не само не са се провалили, на тях никога не е бил даден шанс. Вместо това се преминава директно към „окончателното решение“ на Москов.
Подробностите относно мерките за контрол не са толкова важни. По-важно е, че полицейщината замислена от министерството не адресира по никакъв начин причините за проблемите в здравеопазването, а просто разширява дисциплинарните механизми за справянето с техните последствия. За всеки запознат с реформата в сектора, този факт не би трябвало да бъде изненадващ, тъй като същите „реформаторски“ решения са в корена на кризата на българското здравеопазване. Комерсиализацията, клиничните пътеки, „здравеопазването като бизнес“, бюрокрацията, бумащината и пазарните експерименти в здравеопазването ни докараха до положение, при което голяма част от медицинските работници са принудени да преживяват чрез жалки схеми и кражби, напълно неподхождащи на статута на една от най-достойните професии.
Бумащината, създадена от десните бюрократи и стоварена върху главите на практикуващите лекари, успя да ги отврати не само от системата, но и от собствената им работа. Все по-голяма част от работния ден на лекарите преминава в попълване на документи за сметка на реалната им лекарска дейност, което, в комбинация с лошото заплащане и рухващата материална база, успя да направи част от лекарите безразлични към високата етика и морал, присъщи на професията. Въпреки всичко това, въпреки отчайващите условия, мизерното заплащане, смазващата бюрокрация и вилнеещото безхаберие, голяма част от българските лекари успяват да запазят морала на призванието си и да се водят от човеколюбивите принципи на професията, макар и те да са в противоречие с пазарната логика на управляващите. Именно затова, те са обидени от мерките на следене, налагани от правителството чрез пръстовите отпечатъци – символ на пълната липса на доверие между лекари, здравна каса и реформатори.
Опитът за защита на „реформистката мярка“ от страна на министър Москов е комичен. Той дава за пример авторитарния режим на Ердоган в съседна Турция, където е в сила система за следене на пациентите чрез отпечатъци от дланта. Няма защо реформаторите да се претоварват с черпене на опит отвън. В българската политическа традиция има практика здравеопазването да е към МВР – направо да обединят двете министерства. Едните толкова борят престъпността, колкото и другите се грижат за здравето.
Освен свидетелство за идейна импотентност, отпечатъците са опит на управляващите да приложат авторитарна мярка за събиране на данни и контрол над населението, възползвайки се и оправдавайки я с хаоса в здравеопазването. „Така и така грешим, защо да не печелим от грешките си?“ В проблемите на българското здравеопазване те виждат възможности. Огромните масиви от лични данни на хората, които ще бъдат изсмукани чрез новата система на следене чрез пръстови отпечатъци, с лекота могат да бъдат използвани както от неетични бизнеси, с които властта доказано е в близки отношения, от чисто криминални структури, които също се ползват с влияние в държавния апарат, но и от самия държавен апарат, който има дългогодишни традиции в злоупотребите срещу народа. Това обаче е в перспектива. Краткосрочните облаги вече потекоха, като очаквано здравната каса избра четири пъти по-скъпа оферта за реализацията на системата за следене.
Докато има обществен консенсус, че българското здравеопазване е в колапс, а всички краткосрочни и дългосрочни прогнози вещаят задълбочаване на катастрофата, то целият политически капацитет, мобилизиран със задачата да „реформира“ здравеопазването, няма понятие как ситуацията би могла да се промени в положителна насока. Това не се дължи единствено на липсата на експертни познания, опит и административен капацитет у управляващата върхушка. Фундаменталната причина за неспособността – и на практика отказа – на управляващите партии да начертаят положителна траектория за общественото здравеопазване е чисто идеологическа, независимо дали говорим за десните „реформатори“, или така наречената „левица“ в лицето на столетницата, също реформаторстваща и напълно възприела дясната реторика и практика.
Според неолибералната доктрина, доминираща сред парламентарно представените партии, общественото здравеопазване е „лоша практика“. „Здравеопазването не е право, а привилегия – твърди тя. – Здравето на пациентите не е цел, а стока“. Затова и реформите в здравеопазването не целят подобряване на услугата, по-качествено и по-достъпно здравеопазване, а напротив – правят здравеопазването все по-скъпо и все по-недостъпно. Защото самите реформатори целят именно унищожаването на общественото здравеопазване, те искат неговата приватизация и искат това по чисто идеологически и класови причини.
Политическата клика, техните семейства, техните спонсори и приятелски кръгове не разчитат на общественото здравеопазване. Те лекуват себе си и децата си в скъпи частни болници, оборудвани с модерна техника, където докторите са доволни от работата си, защото получават нормални заплати, медицинските сестри не малтретират бебетата, защото работят на нормални смени и т. н. В същото време, класата на имащите (представлявана от реформаторите и колегите им) се считат ощетени от общественото здравеопазване, защото то се финансира отчасти и с техни пари, взети чрез данъци. Те не виждат смисъл да финансират нещо, което не използват, пък дори и да спасява живота на стотици хиляди хора.
Унищожаването на общественото здравеопазване, неговата приватизация и преминаването към частно здравеопазване е крайната цел на дясното управление, следващо идеологията на неолибералния капитализъм. Тя проповядва икономически тоталитаризъм, при който обществото е строго йерархизирано и всеки негов член е оценяван според своя доход и частни притежания. На имащите – олигарсите, политическият и икономическият елит – трябва да бъде гарантирано най-качественото здравеопазване, докато широките обществени слоеве – работниците, бившата (или поне имащата се за такава) средна класа, пенсионери, студенти и пр., които не могат да си го позволят – трябва да бъдат изхвърлени на милостта на благотворителните организации и SMS кампаниите.
Никола Петканов
Без лого
