Писмо от един предател

От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува.

Георги Марков – от „оня“ свят за оня свят

 

За пореден път народът протестира срещу управляващите. За пореден път, искат или не, се поставя въпросът за алтернативата. Щом не искаме тия, не искаме монополи, не искаме олигархия, какво искаме? И за пореден път ни отговарят с клишетата „Искаме нормална държава!“, „Искаме демокрация!“

Уж вече им ядохме попарата – видяхме и „нормалните държави“, и „демокрацията“. След почти четвърт век преход обаче пак се намериха хора да реват „за възстановяване на демокрацията и върховенството на закона“. За такива хора и за онези, които вървят подире им, публикуваме извадки от писмо на Георги Марков. За по-младите, които припяват лозунгите от времето, когато са се родили, трябва да поясним: Марков е журналист от близкото обкръжение на Тодор Живков, „избягал“ в Англия и работил като журналист от BBC. Известен е предимно с критиките си към „социалистическия режим“ у нас. Убит е с така наречения „български чадър“.

„…От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник Таймс или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите.

Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи например… Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!“ И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания,… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадинка. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.

За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и представляват по-модерни и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

Знам, че въпросът ти е естествено: „А закъде сме ние? Какво да правим ние?“

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост. Ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – да не бъдеш като тях. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл) като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природа, и хора са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на моженето.

Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като свой, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че те винаги са били с тебе и ти винаги си бил с тях, че онова, което ти си направил, е тяхно. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него). Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. •

Златко

print

Остави коментар

  • Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и паразити.

    за съжаление, Георги Марков не се е запитал: а защо има „можещи“ и „неможещи“?
    сигурно е смятал, че то е вродено (което не мога да приема за отговор от творец, твърде е банално и еснафско).
    Аз вече съм на 46, Марков е убит на 49. Не знам точно кога е писал това писмо, може би тъкмо на моите години. Затова си позволявам да твърдя, че всеки се ражда колкото „можещ“ или творец, колкото и паразит – всичко е потенциално. Каквито и изключителни качества да развие, социалната среда ще го дооформи (най-често – ще го осакати) в един от двата калъпа. При това и творческите натури могат да бъдат разрушителни и асоциални (историята познава орда диктатори със забележителни таланти), както и паразитите – дребни и пасивни, или едри и агресивни (каквито са повечето, ако не всички днешни „работодатели“ – всъщност „трудовзематели“).
    Така че въпросът застава по следния начин: ЗАЩО тази обществена система поощрява паразитите и мачка всеки, който е творец, без разлика какво точно върши?
    и още по-важното: КАК може да се промени тази социална среда, че паразитите да не порастват толкова грамадни и хищни?

  • има още две неща, което ме смутиха в писмото на Георги Марков.
    Първото, убедеността му, че „талантливите“ не могат да се обединят. Според мен, могат, но не в йерархични структури като паразитите, а в хоризонтални федеративни.
    Второто, обречената му позиция „лудите да правим лудите неща, пък каквото ще да става“. Той сякаш приема една вечна война без изглед за успех, без даже опция за „почетна капитулация“. Не ми допада това.

  • Светослав

    Според мен разделянето на хората на „таланливи“ и „паразити“ е само по себе си буржоазно, реакционно и бие на фашизъм. Не съм съгласен с Шаркан, че хората се раждат с еднакви потенциали и латентни таланти (това е научен въпрос, а не поетична тема), но не виждам защо хора с по-малки способности в дадена сфера (а дори и в повечето сфери!) да трябва да бъдат наричани „паразити“. Именно от неправилното схващане, че всички сме изначално еднакви произлиза нетърпимостта към хора, които понякога изглеждат по-ненадарени – склонни сме да обвиняваме тях, мързела им, липсата им на систематични усилия и т.н. В случая на анархистите обвиняваме не хората, а системата, което е по-хуманно, но често е също толкова научно несъстоятелно. Въпросът не е кой колко е надарен – това е извън властта, волята и усилията на конкретен индивид, често е и извън властта на обществото. Въпросът е, че хората са равни и трябва да бъдат третирани като такива въпреки, че са различни един от друг по отношение както на вродените си таланти, така и на обективизираните/реализираните си потенции. С други думи въпросът е морален. В едно справедливо общество – „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите!“ Пък нека и възможностите и потребностите да са различни при различните хора…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *