Покушението срещу Борис III

Анархистът Васил Икономов е демиургът на четническото движение в България след Деветоюнския военен преврат през 1923 г. Този факт се признава с половин уста и от винаги мерзко шикалкавещите болшевишко-комунистически историци. Безчет са революционно-мотивираните терористични акции, извършени от Васил Икономов. Безподобно смел, невероятно честен и беззаветно предан на анархистката кауза, той се родее по дух и нравственост с най-изявените български революционери от Христо Ботев до Гоце Делчев. Негова акция е и нападението срещу цар Борис Трети в Арабаконашкия проход на 14 април 1925 г., целящо пленяването на монарха, за да бъде разменен с арестуваните и осъдените да излежават присъдите си в затворите анархисти. Нападението срещу царската особа предизвиква широк международен отзвук – изненадващо по-мащабен от отзивите за атентата в църквата „Света Неделя“, извършен на 16 април 1925 г. – нещо, което ярко личи и в поверителната дипломатическа кореспонденция между британския пълномощен министър в София Уилям Ърскин с Форин офис (Британското външно министерство). От цялата конфиденциална кореспонденция обаче прави впечатление, че нито българските власти, нито британските дипломати са си имали хал-хабер кой всъщност осъществява въоръженото посегателство върху младия Сакскобурготски и най-вече коя е причината за покушението върху царстващата персона. В контекста на гореизложеното ще цитираме „Доклада от Уилям Ърскин до Форин офис за проведен разговор с цар Борис за извършеното срещу него покушение, както и сърдечните му благодарности във връзка с поздравителната телеграма от крал Джордж по същия повод: София, 21 април 1925 г., Югоизточна Европа, Поверително.

Сър, имам честта да докладвам, че бях приет на аудиенция от цар Борис на 18 този месец. Предадох на Негово Величество специалните поздравления от правителството на Великобритания по повод щастливото избавление от опита за покушение извършен срещу него. След като ме помоли да предам на Британското правителство дълбоката му благодарност за оказаното внимание, той каза, че е получил много телеграми от монарси и от други държавни глави, сред които била и телеграмата на крал Джордж изпратена от Палермо, което му доставило особено удоволствие. След това Негово Величество картинно ми описа инцидента, като разказаното в общи линии съвпадаше с доклада ми № 76 от 16 този месец, въпреки че го допълваше с някои подробности. Изглежда, че първият залп е счупил предното стъкло на колата, порязвайки шофьора толкова лошо, че той припаднал, а друг куршум повредил ел. инсталацията и двигателят спрял. Негово Величество, който седял отзад, се навел напред и, сграбчвайки кормилото и ръчната спирачка, успял да управлява колата назад за известно разстояние надолу по пътя, докато тя не се ударила рязко в един стълб, а той се намерил по гръб зад нея, направил пълно кълбо назад. Една жица, свързваща този стълб с телеграфен стълб от другата страна на пътя, по някакъв тайнствен начин го е отблъснала назад от колата.

Като видял, че не може да окаже каквато и да била помощ на катастрофиралата кола, избягал на около 300 ярда надолу по пътя до един завой, който го заслонявал и той спрял автобуса точно на време, за да не попадне на засадата. От момента, в който започнал обстрелът, докато достигнал заслона, той бил изложен на дъжд от куршуми от различни посоки, но с изключение на един, който го одраскал по носа и му изгорил мустаците, всички други не го застигнали. Прислужникът, който тичал зад него, също бил невредим. От двамата убити мъже, главният дворцов лесничей, който също бил част от компанията и седял до шофьора, бил застрелян още от първия залп, докато директорът на Природо-историческия музей, който ненужно се изложил на огъня, стоейки прав в колата и крещял на разбойниците, че стрелят по царя, също бил застрелян в един ранен етап на стрелбата. Той добави, че неговият адютант се държал изключително смело и потърсил безопасно място в клисурата едва когато боеприпасите му свършили и когато Негово Величество вече си бил намерил подслон. Негово Величество видял добре няколко души от бандата, за която се говори, че се състояла от осем човека и забелязал, че те са добре оборудвани и облечени в куртки, различни от тези на македонските комити и са били с кожени шапки и чорапи с ясно изразени сръбски мотиви. Въпреки че не желаел да тревожи общественото мнение, отначало той разгласил, че това са обикновени разбойници. Но самият той не бил убеден, че това е така и че те по всяка вероятност са го разпознали, още повече като се вземе предвид фактът, че съсредоточили огъня си върху него, когато той тичал надолу по пътя, и фуражката, която останала в колата, по-късно била намерена с напълно разкъсан царски монограм. При това те били въоръжени с ръчни гранати, част от които били използвани при нападението, както и със средства за първа помощ от модерен тип. Освен това, след тях останал един революционен вестник, публикуван от Оббов в Прага. Също така те казали на един селянин, когото ограбили и задържали за няколко часа предния ден, че били група емигранти и идвали от Сърбия. Негово Величество призна, че е било доста неблагоразумно от негова страна да остава няколко нощи в горите наоколо на лов за диви петли, през което време, противно на неговия навик, оставял колата си на едно и също място. Освен това се върнал по същия път, по който бил отишъл, нещо, което никога преди това не бил правил. Все пак той не смяташе, че неговите нападатели задължително са дошли от сръбска територия с намерението да го убият или че инцидентът има връзка с бомбения атентат, извършен два дни по-късно в София. Най-вероятно било те да са дошли с цел да създават безредици и като научили за присъствието му в района, решили да се възползват от възможността. За Негово Величество бомбеният атентат е много по-сериозен и той е уверен, че генерал Георгиев бил убит два дни по-рано като част от заговора, тъй като той бил личност, на чието погребение било твърде вероятно да присъствуват членове на кабинета, по-видните привърженици на правителството, голям контингент от офицери, а твърде вероятно и той самият. Всъщност той възнамерявал да бъде там, но тъй като пътувал до едно село, на разстояние от около 40 мили, за да присъства на погребението на неговия лесничей, той пристигнал в София известно време след началото на церемонията. Точно когато се приготвял да посети църквата, се чула експлозията и тозчас разбрал какво се е случило. Негово Величество каза, че гледал на бъдещето с доста дълбок песимизъм. Без съмнение правителството ще успее да овладее положението за момента, но като цяло репресивните мерки, които без съмнение ще съпътстват процеса, ще доведат до контра репресии и ще се стигне до изключително опасна ситуация.

Имам честта: Уилям Ър­скин“

(PRO. FO, 371/10671, p. 33-34)

МАКАР