Пред плаката на гарата

печат

Видяхме се рано сутринта на Централна гара. Стояхме сред мизерията – оръфани селяни бързаха за работа в града; затлъстели, но бледи лелки им продаваха лоени закуски; таксиджии с телосложение и излъчване на полицаи си търсеха кого да оскубят на десеторни цени. Развалената уредба за уведомяване пищеше на пресекулки и бавно, но последователно унищожаваше нервите на недоспалите хора. Избягахме.

Говорихме си наблизо. Бях потиснат. „Това, което не достига, е солидарност – казах. – Хората се чувстват сами. Дори когато имат общи проблеми, нямат вяра в общността си, не са научени да ги решават заедно. Ако искаме нещо да се промени, трябва да развиваме всяка наченка на солидарна самоорганизация и да я пазим от израждане“. После се разделихме.

На излизане мярнах плакат, лепнат на стъклото под Часовника. „Качествен обществен транспорт“, „Достойни работни места“, но най-много ми хареса „Общественият транспорт в обществени ръце!“. Около него бяха наредени все познати думи, от които ми е писнало и на мен, и на много от хората наоколо – умора, безработица, неравенство, несигурност. Повечето, звучаха изтъркано, но загрижено. След споделеното минути по-рано, нямаше как да не ми трепне нещо в душата.

Между познатите думи обаче шаваха и други. Хората, на които скапаната уредба пили ежедневно мозъците, не използват думички като „неолиберализъм“, „социален дъмпинг“ и „нарушаване на конвенции“. А „СПИН“-ът, изпляскан с чиновнически захлас в средата на плаката, уби окончателно тръпката. Нямаше нужда да посещавам посочените по-долу сайтове, за да схвана картинката.

Има хора, които получават заплати, за убиват солидарността. Не са войници, не са полицаи, нито бандити. Те хора работят в „профсъюзни“ централи, в държавни „служби“, в офиси на „неправителствени“ организации. Те са „представители“ – на работещите, на безработните, на бедните, на данъкоплатците, на обезправените и т. н…. „Представителите“ обясняват на хората какво искат, водят ги по „протести“ и „преговарят“ с властта от тяхно име.

Всяко озъбване, всеки опит за съпротива на обикновените хора трябва да бъде „представен“. Ако някой човек се вълнува повече от проблемите си, отколкото от „изискванията на закона“, бива смачкан. За останалите се обявяват „седмици за действие“ и се провеждат подобни кампании. Колкото и да са нескопосани, колкото и да миришат на свине в костюми, хората се ловят на тях – по-лесно е да „се зъбиш“ на държавата според нейните правила…

Попитаха ме как свършва историята. Не е свършила. Всяка сутрин мръсотията изпълва гарата, пищенето убива още малко от мозъка на работещите там. От малки сме научени да чакаме края на приказката – доброто винаги побеждава. Но истинските истории не свършват, докато ние самите не им сложим край. •

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *