Предсмъртните гърчове на Кремиковци

печат

В края на месец октомври по столичните улици освен млекопроизводителите, започнаха да протестират и металурзите от Кремиковци. Този път причината не е само в неизплатените заплати, но и във фактическото и необратимо закриване на производствените мощности, което дълго време беше използвано като плашило от едни или други заинтересовани. За затрварянето на комбината разбира се има достатъчно основания. Кремиковци е рожба на волунтаристичното безумие на родните партийни първенци, които през 50-те и 60-те години са твърдо решени да подражават на големите си братя в СССР и Китай в техния „голям скок в комунизма”. Разбира се и тогава са се намерили достатъчно разумни хора, които да обърнат внимание на номенклатурчиците, че в кремиковската руда има повече вредни примеси, отколкото желязо, че съветската технология е стара и неефективна, че такива мощности трябва да се строят близо до пристанище, защото ЖП транспортът на суровини до София ще излиза по-скъпо, отколкото превоза им с кораби от Индия или Бразилия. Гласовете на разума обаче са обвинени в „антисъветизъм” и така България се сдобива с огромно предприятие, което през цялото си съществуване работи на загуба и същевременно е най-големият промишлен замърсител в Софийското поле. Тези му характеристики не се променят нито след приватизацията за 1 долар през 1999 г., нито след като собственик стана уж големият металургичен магнат – или брат на такъв – Прамод Митал. Кремиковци не ни телепортира в комунизма, но затова пък държи голяма част от икономиката като заложник – предприятието осигурява между 30% и 90% от товарите за БДЖ и пристанищата Лом и Бургас, близо 20% от митническите сборове и приходите на елетроразпределителните дружества, има и голям дял във външнотърговския обмен.

Причината толкова време комбинатът да се държи на командно дишане е по-скоро друга – колкото и да е губещ и екологично вреден, през него се въртят милиарди, съответно по веригата има много кранчета, от където може да се източва. Нещо повече – колкото по-губещо е едно предприятие (на практика цял отрасъл), толкова повече възможности има то да се цица, като за всичко се обвиняват „международното положение” и „комунистическите безумия”, а недоборите се покриват от хазната за „запазване на социалния мир”.

Рано или късно обаче кранчетата пресъхват, защото от другата страна нищо не се налива. Който ял-ял, който пил-пил, а работниците вероятно ще бъдат изхвърлени не само без обещетения, но и без полагащите им се заплати. Което ще е тяхната цена за тъй дългото „пазене на социалния мир”, дирижирано от продажните им синдикални лидери.

Филип

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.