Принципите на философията на Толстой
Измежду множеството схващания на Толстой по различни въпроси, могат да се отделят пет принципа, върху които се строи цялостната философия на живота на Л. Н. Толстой.
I. Принцип на разумния живот: Човек трябва да води разумен живот, т. е. (1) при формирането на своите схващания по един или друг въпрос да не приема нищо на доверие и да не формира никакво схващане по някакъв случаен начин, а всяко свое убеждение в истинността на едно или друго твърдение за действителността или в правилността на едно или друго предписание за дейност трябва да изгражда върху основата на своя Разум, чрез мисленето, по пътя на разсъждението, което означава не пренебрегване на чуждите знания и мисли, а само, че като се стремим да се обогатим с тях, тяхното приемане трябва да става, като те се подхвърлят на критическа преценка от собствения Разум; и (2) в жизнената си дейност човек трябва да се ръководи от схващанията, които е приел чрез своя Разум, чрез своята мисъл, чрез своите разсъждения.
Както се вижда от горната формулировка, принципът на разумния живот се състои от две части.
Първата му част предписва как индивидът трябва да формира своето познание за външния свят и за самия себе си: “Като живееш с хората, не забравяй това, което си узнал в усамотението си. А в усамотението си обмисляй това, което си узнал при общуването с хората”1; “За да приеме чужда мъдрост, на човек е нужно преди всичко той самият да мисли.”2; “Владей своите мисли, ако искаш да достигнеш своите цели.”3
Втората му част пък предписва каква да е ролята на така полученото познание в дейността на индивида: “Разумът е този съзнаван от човека закон, по който трябва да се осъществява неговият живот.”4 “Иска се не отричане от личността си, а нейното подчинение на разумното съзнание.”5 “Само такива хора казват, че разумът не може да бъде ръководител на живота, разумът на които е така извратен, че те не вярват на своя разум”.6
II. Принцип за нравственото самоусъвършенствуване: Човек трябва непрестанно да полага усилия да осъзнае по-пълно смисъла, целта и ценността на живота си и в цялата си жизнена дейност да се стреми да постъпва съобразно тях, като постоянно усъвършенства по този начин нравственото си поведение.
Осмислянето на нашите дейности и отделни постъпки действително е налице, когато човек се ръководи от собствения си разум съгласно изискванията на предидущия принцип. Новото в настоящия втори принцип се състои в изричното изискване към мен (т. е. към всеки отделен човек) този въпрос да си поставям не само за отделните си постъпки и по-широки дейности, а за живота си в цялост: “Какъв е смисълът на моя живот?”, “Каква е целта на живота ми?”, “В какво се състои ценността на живота ми?” Тези въпроси, които могат да се сумират в краткия въпрос “Защо живея?” При това и двете съставки на нравственото ми самоусъвършенствуване – и осъзнаването на смисъла на живота ми чрез разбирането на неговата връзка с цялото, с “безкрайното”, както се изразява Толстой, и подчиняването на различните ми постъпки и дейности на така осъзнатия смисъл на живота, е свързано с трудности, изискващи усилия, поради което самоусъвършенствуването ми може да се осъществи не като краткотраен единичен акт в живота ми, а само като непрестанен процес на приближаване към един идеал с цената на постоянни усилия.
“Въпросът ми, без който животът ми е невъзможен. се състои в това: “Какъв ще бъде резултатът от това, което правя понастоящем, което ще правя утре, – какво ще излезе от целия ми живот?” Иначе изразен, въпросът ще бъде такъв: “Защо да живея, защо да желая нещо, защо нещо да върша?” Този въпрос може да се изрази още по-иначе така: “Има ли в живота ми такъв смисъл, който не би се унищожил от неизбежно предстоящата ми смърт?”7;
“Какво съм аз? – част от безкрайното. Наистина, в тези две думи вече се съдържа цялата задача. Всички тези понятия, при които крайното се приравнява към безкрайното и се получава смисълът на живота, ние подхвърляме на логическо изследване.”8
“Твоята работа не е в това да достигнеш съвършенство, а само в това, щото все повече и повече да се приближаваш към него.”9
III. Принцип за интуитивното проникване в същността на нещата: Човек може да постигне истинско, достоверно знание не по емпиричен път, не чрез наблюдения на явленията дадени ни в пространството и времето, а по вътрешно-интуитивен път, като насочи разума си към самия себе си, към своята духовна същност.
Този принцип е изразен и приложен особено ярко във философския трактат “За живота”: “Какво може да бъде по-разбираемо от това: кучето чувства болка; телето е гальовно – то ме обича; птицата се радва, конят се страхува, добър човек, зло животно? И всички тези най-важни разбираеми думи не се определят чрез пространството и времето; напротив: колкото законът, на който е подчинено едно явление, е по-неразбираем за нас, толкова по-точно се определя това явление чрез времето и пространството.
Ние знаем напълно само нашия живот, нашия стремеж към благото и разума, който ни посочва това благо. Следващото по степента на достоверност знание е знанието за нашата животинска личност, стремяща се към благото и подчинена на закона на разума. В знанието за нашата животинска личност вече се появяват пространствени и времеви условия, видими, осезаеми, наблюдаеми, но недостъпни за нашето разбиране.”9 По-нататък следва по низходяща степен на достоверност знанието за все по-отдалечени от духовната същност на човека типове обекти от природата – знание за другите хора, за животните, за растенията и накрая, най-малко “достъпни за нашето знание са безличните, веществените предмети; в тях вече не намираме подобие на нашата личност, съвсем не виждаме стремеж към благото, а виждаме само времеви и пространствени прояви на законите на разума, на които те се подчиняват.
Истинността на нашето знание не зависи от наблюдаемостта на предметите в пространството и времето, а напротив: колкото по-наблюдаемо е проявяването на предмета в пространството и времето, толкова по-малко то е разбираемо за нас.
Нашето знание за света произтича от съзнанието за нашия стремеж към благото и необходимостта за достигане на това благо, от подчинението на животното у нас на разума.
На нас е нужно да знаем и ние можем да знаем само себе си. Светът на животните за нас е вече отражение на това, което ние знаем в себе си. Вещественият свят пък е нещо като отражение на отражението.”9
В процеса на развитието на философската мисъл от Ренесанса насам понятието “разум” се е третирал по твърде различен начин от различни философи. През ХVII-ия и ХVIII-ия век, в теорията на познанието се формират две основни направления по въпроса за взаимоотношението и ролята на опита и разума, респ. мисленето, в познанието на действителността. Най-общо казано, съгласно емпиризма (Бейкън, Лок, Хюм), основна роля в познанието играе опитът, а съгласно рационализма (Декарт, Лайбниц, Кант) – разумът, мисленето. Схващането на Толстой за познанието, което представихме по-горе, както се вижда от съдържанието му, се отнася към рационализма. От своя страна, рационализмът през тази епоха се развива в две взаимно противоположни форми: (1) формалнологически рационализъм, какъвто е рационализмът на Лайбниц, който при третирането на научното познание придава фундаментално значение на логиката и математиката, а в третирането на последните – на кодиране на мислите и мисловните процеси чрез знаци, на формални операции над знаци, на комбинаториката, на построяване на аксиоматични системи; и (2) съдържателно-интуитивистки рационализъм, какъвто е рационализмът на Декарт и Кант, придаващи фундаментално значение, при все и по-различен начин, на съдържателните моменти в познанието, постигани чрез интуицията. Споменатото по-горе схващане на Толстой за познанието се отнася към втората форма на рационализма. То е свързано по-специално с учението на Кант за истините а приори – приблизително казано, това са твърдения, които в отличие от определенията разкриват нови връзки в обектите на познанието, чиято истинност се установява до опита и независимо от опита. Като пример могат да се посочат на първо място математическите твърдения, разбира се, съгласно трактовката им дадена от Кант в “Критика на чистия разум”; по-късно Кант прилага учението си за този род съждения към етиката в труда си “Критика на практическия разум”, който Толстой специално проучва по време на работата си над трактата “За живота” и като негово мото поставя характерен откъс от заключението на това съчинение. При това, обаче, интуитивният момент в познавателния процес се третира у Толстой по твърде специфичен начин по сравнение с Декарт и Кант – той е родствен на емпатията, на умението на човек да се поставя на мястото на друго живо същество и да възпроизвежда в себе си характерни за него мисли и чувства, което умение самият Толстой е владеел във висша степен и майсторски е прилагал за обрисовката на психологичния портрет на героите си в художествените си творби. Посочената специфика ни дава основание да смятаме разглежданото тук схващане на Толстой за познанието като нова, особена форма на съдържателно-интуитивисткия рационализъм, наред с тези форми, които ни представят съчиненията на Декарт и Кант. •
(Следва)
Ст. н. с. I ст.
д.ф.н. Борис Чендов
БЕЛЕЖКИ
1 Толстой Л.Н., Путь жизни, Изд. “Высшая школа”, Москва, 1993 г., ХХIV. Мысль, с. 355.
2 Пак там, с. 356.
3 Пак там, с. 363, с указанието, че това е браминска мъдрост.
4 Толстой Л. Н., О жизни. В “Л.Н. Толстой, Собрание сочинений в двадцати двух томах”, т. ХVII, Изд. “Художественная литература”, Москва, 1984, с. 42. (Трактатът е написан в периода от есента на 1886 г. до 3 август 1887 г. и е отпечатан през 1888 г., но е забранен и почти напълно унищожен от цензурата.
За пръв път е публикуван в превод на английски език в Ню-Йорк през 1888 г., а в превод на френски език, направен от съпругата на автора С. А. Толстая, се появява в Париж през 1889 г. В оригинал, на руски език, пълният текст на трактата за пръв път е публикуван в Женева през 1891 г.)
5 Пак там, с. 72.
6 Толстой Л.Н., Путь жизни, ср. бел. 1, с. 357.
7 Толстой Л.Н., Исповедь. В “Л.Н. Толстой, Собрание сочинений в двадцати двух томах”, т. ХVI, Изд.
“Художественная литература”, Москва, 1983, с. 122.
8 Пак там, с. 142.
9 Толстой Л. Н., Путь жизни, ср. бел. 1, с. 314.
10 Толстой Л.Н., О жизни; ср. бел. 4, с. 51.
11 Пак там, с. 52-53.
