Пропаганда и приспособенчество

у всеки един от нас живее по един революционер, реакционер и приспособенец

Една анархична организация, така както са я виждали някои практици на анархизма, представлява федерация от отделни местни идейни групи, кръжоци и организации. В нея липсват овластени ръководни органи, тя прилича на мрежа. Обединяващото в нея е общата цел, разбирана ясно и точно от всички членуващи; общият арсенал от методи и средства, съгласувани и актуализирани на конгреси и конференции; строга координация в дейностите и колективно вземани решения. Целта и пътят към нея е формулирана в Програма. Методите и средствата – прецизирани под формата на Устав. Действия, които не приближават организацията към реализирането на Програмата, се избягват. Пример за такива действия са солови изпълнения на отделни участници във федерацията, които не засягат вътрешното устройство на местната организация, инициирала такава акция. Несъгласувани с федерацията действия водят до нарушаване способността ѝ да концентрира усилията си в избраната посока.

Анархистката организация е революционна армия в процес на мобилизиране. Затова тя не прилича досущ на обществото, за изграждането на което се бори. В нея само присъстват елементи на това бъдещо общество, зародиши на онези структури, които ще отменят и заместят държавата и капиталистическите отношения с по-добри и по-справедливи модели.

Една от важните задачи на всяка мобилизация е пропагандата, мотивирането на хората да се присъединят към движението за безвластие и социална справедливост, както и мотивиране на вече включилите се да обръщат внимание на такива неща като самодисциплината и идейната подготовка. Писателят Джордж Оруел, сражавал се в Испанската гражданска война, с голямо учудване отбелязва, че по фронтовете агитаторите се оказват по-силно оръжие от пушките, картечниците и оръдията. Затова ефективността на анархическата организация зависи от качеството на нейните агитатори (без все пак да пренебрегваме пушките). Всеки способен да убеждава околните е длъжен да усъвършенства и да използва тези свои умения. Пьотр Кропоткин е казвал, че възможността да направиш нещо предизвиква нравственото задължение да го сториш. Пропагандата, ако е умело водена, привлича привърженици на каузата, демотивира противниците ѝ, настройва поне на неутралитет приспособенците.

Как обаче да използваме пропагандата, за да пестим боеприпаси, а и жертви в бъдещата революция? Жертви не само сред „своите“, но и сред нашите противници – в края на краищата Социалната революция се стреми да унищожи отношения, навици и предразсъдъци, а не техните носители – ако те не посегнат към насилието и ако нямат грехове, за които да отговарят пред народа.

Сегашната политическа, социална и икономическа система се стреми да отучи хората да мислят критично и самостоятелно. В източния мистицизъм се среща понятието „заспиване на разума“ – така се случва, когато човек следва стереотипите, натрапени в масовото съзнание от елитите. Тези стереотипи пряко или косвено обслужват интересите на тези елити. Впрочем, огромна част от елитите са самопровъзгласили се за такива; ако притежаваха реален морален авторитет в очите на масите, нямаше да се нуждаят от закони, съдилища и полиция – народът щеше да ги следва от уважение и по силата на убедителността на прокламираните им идеи. Историкът Арнолд Тойнби нарича спечелилите морален авторитет и доверието на хората „Творческо малцинство“. Но всеки, който използва принуда и насилие – и то не като противодействие на отсрещно насилие, – е представител на „Доминиращото малцинство“. В историята на човешките цивилизации множество творчески малцинства деградират до доминиращи малцинства – елити.

Елитите успешно подлагат масите на оглупяване, като се опират на един природен закон – и в животинското стадо, и в човешките общества преобладават приспособенците. Няма как – самата еволюция е приспособяване към външните условия. Наред с инстинкта за приспособяване обаче, всяка популация – особено популация на биологично социален вид (каквито са и хората) – променя околната среда, въздейства върху условията, към които мнозинството обикновено се приспособява. Тъкмо в това е ролята на „творческите малцинства“ – да показват и доказват пред мнозинството, че условията могат (и трябва) да бъдат променени. Тъкмо това е пропагандната задача на анархичната организация.

Вкараните в повтаряне на клишета (заместител на самостоятелното мислене) хора на пръв поглед са „лесна плячка“ за опитния агитатор. Нужно е само да се сменят клишетата – операция проста като препрограмиране на компютър. Има обаче два проблема.

Единият е по начало етичен, но и практичен в крайна сметка: с подобно социално програмиране се занимава пропагандната машина на всяка политическа партия и на всяка власт, а препрограмираните с анархически кодове и лозунги зомби остават пак зомби. Те продължават да се нуждаят от държава, от ръководна сила, която да им диктува какво да правят, как да се обличат, с кого да спят и кого да мразят. Да ви прилича такава система на анархично общество? На свободни индивиди, съчетаващи се в свободен социум? Ако ви прилича, значи или сте сбъркали вестника, или страдате от тежко невежество, което крие риска от атрофия на мозъка.

Вторият проблем е „технически“. Реалността е такава, че няма обособен контингент от приспособенци. Някои социолози вадят цифри, че приспособенческата маса „тежи“ между 60% и 80% от населението. Остатъкът се поделя почти по равно между активно реакционни (консервативни) и активно реформаторски (потенциално революционно настроени) люде. Истината обаче е, че тази груба сметка изпуска главното – у всеки един от нас живее по един революционер, реакционер и приспособенец и конкретната принадлежност на конкретния човек – при това в различни периоди от неговия живот и в зависимост от социалното му положение – се определя от броя проблеми, пред които той се държи съответно като реакционер, конформист (купешката дума за приспособенец) или радикален реформатор, та дори и социален революционер.

Така някои хора с прогресивен мироглед относно авторските права се държат и мислят в категориите на най-отявлените мракобесници по въпроса за абортите и сексуалната ориентация, а радетели за сексуална свобода проявяват предпочитания към силно бюрократизирано и полицейско обществено устройство – стига да има „правилни“ закони, които да им гарантират желаните „свободи“. Тук очевидно има някакво извратено разбиране що е свобода, но това е отделна тема за далеч по-дълга статия.

Тогава какво правим ние, пропагандистите на идеите за социална свобода, политическо безвластие и справедливи стопански отношения? Преди всичко работим над себе си – усмиряваме вътрешния си консерватизъм, вадим от дрямката на „спящото съзнание“ конформиста, за да го превърнем в граждански активен елемент, и накрая образоваме революционера в себе си, караме го да бъде диалогичен – иначе ще се изроди във фанатик. Талибани и без това има достатъчно в този свят.

Това, което важи за всеки един от нас, повече или по-малко важи и за околните. С тях сме от един и същ биологичен вид, имаме еднакви гени и инстинкти. Нека агитираният приспособенец запази своите лични предпочитания – според известната френска поговорка за вкусове не се спори. Достатъчно е да пробудим у него разбирането, тоест мисълта, че приспособяването има естествени предели, отвъд които настъпва физическата смърт на индивида, особено ако условията, уж изискващи приспособяване, не са от бога дадени, а представляват диктат на нечия воля и този диктат не изпитва никакво съчувствие към околните, готов е да ги притисне до пределите на приспособимостта. В същото време обаче зад него не стоят нито природни закони, нито висша свръхестествена сила. Зад диктата стои едно фактически зависимо от трудовите хора малцинство. То е покорно само защото малцинството му е внушило илюзиите за слабост, страх и липса на алтернатива. Фактически страхът и осъзнаването на собствената слабост мъчи най-вече елитите – страхът пред способността на потиснатите маси да мислят, да искат своето и да отказват да се приспособят под прищевките на чорбаджиите.

Ако не беше така, елитите не биха компенсирали своята слабост (поради чистата си малобройност, но съчетана с колосални апетити, ненадмината лакомия) с орди мутри, полицаи, съдии, законодатели, администратори.

Но тях ги е страх. Има защо. Това трябва да посочи пропагандата на всеки, който се стреми да се приспособява, само и само да си спести проблеми. Нагаждачеството и компромисът обаче мотивират единствено наглостта на самозваните елити. Не може да се живее в постоянен страх – затова и елитите се приспособяват, издигат защитна стена от илюзии за своята неуязвимост.

Един ден това ще им изяде главата. Стига пропагандистите на анархическите организации да успеят да направят пробив сред масата народ, избрала да се приспособява към бавното си умъртвяване.

Хасан Девринджи