Разширени самоубийства

Доведени до отчаяние от мизерията хора слагат край на живота си. Падат жертви на равнодушната борюкратична система, на високомерието на заможните им съграждани, на насадената идеология „оправяй се сам“. Не издържат на жестокото „обществено мнение“, според което физически и психически болните, бедните работещи и трайно безработните „сами са си виновни“. Оплитат се в измислени и рекламирани „правила на живота“, според които ТРЯБВА да има „благоприятен климат за бизнеса“, ТРЯБВА да се плащат изсмукани неизвестно от кой израстък непосилни сметки, надути цени, „справедливия“ плосък данък, безбройните „проекти“ и „програми“, лихви и дългове изгодата от които не е за тях.
ТРЯБВА да се „пази социалния мир“, да се търпи наглостта на работодателите, предателството на професионалните синдикални вождове и техни измекяри, безочието на политиците. Министерствата се черпят с бонуси за шест пъти повече пари, отколкото е нужно на един протестиращ завод за заплати. Президентската администрация се кичи с „български коледи“, като покрай отделяне на средства за лечение на едно дете се облажват поне петима добре възнаграждавани безделници – и то за сметка на даренията от граждани. Печелят мобилни оператори от благотворителни sms-и, печелят банкери от „управлението“ на благотворителните фондове, печелят прекупвачи на медицинска техника, лекарства и консумативи, не изостават и торговците на „здравни услуги“, някога наричани „лекари“. Пръскат се пари за църкви, пръскат се пари от еврофондовете за затъпяващи масови развлечения, наливат се средства в репресивния апарат, който в замяна демонстрира пълна некадърност да си изпълнява задълженията (освен да плаши населението – там се справя добре… все още).
Резултат: къса се волята, всичко става непоносимо, човек се самоубива – само този изход вижда смазаното му съзнание. Странното е, че наказва себе си, не виновниците за пропадането си. Не се въоръжава, за да се разходи до офиса на началника си или до приемната на някоя държавна институция. Вместо това прибира в отвъдното най-близките си, без да ги пита дали не искат да продължат да се борят и да продължават съществуването си. Такава борба му се вижда безсмислена, обречена.
Дълбоко сбъркана и извратена реакция – да избиеш децата си. Но същото прави държавата, която претендира за бащинство над цялата нация. И не го прави защото е „лоша държава“, а защото е държава. Тя друго не може. Ако нямаше криза, натискът й върху гражданите би бил поносим за тях, не биха стигали до дъното на отчаянието, а оттам – поглед в дулото на пистолета и после – небитие. Но криза има – предизвикана от банкери, предприемачи, търговци, мениджъри. За тях държавата е майка, за другите – мащеха. Даже и да мрънкат за високи данъци, имат защо да ги плащат – държавата защитава с предимство тяхната собственост, техните привилегии, тяхното охолство, прощава и дори възнаграждава техните авантюри, водещи до икономически кризи. Родната полиция тях пази. И въпреки това богаташите гледат да изкръшкат, да прехвърлят плащането върху плещите на онези, които всяка сметка я късат от залъка си, от здравето си, от бъдещето си. И затова накрая някои се отказват от всякакво бъдеще. Отнемат и бъдещето на жените си, децата си, остатъка от живота на родителите си.
Но те поне, след екзекуцията на семейството, убиват и себе си. За разлика от държавата и капиталистите – тези предпочитат да пропуснат последното действие. Вероятно от човеколюбие едва ли не?
В едно солидарно общество, алтернатива на съществуващото днес, няма да има толкова изобилни предпоставки за късо съединение в мозъка. В условията на солидарна икономика не ще е нужно да се бъхтиш по десет часа за жълти стотинки, да вършиш безсмислена работа. В безвластническа среда няма да се налага да спазваш безумни нормативи на шепа паразити с власт и пари. В общество без държава и без пазарна въртележка можеш да разчиташ, че когато имаш мнение и интерес, гласът ти ще бъде чут и с него ще се съобразят околните, защото ще искат и техните гласове да не пропадат нахалост. Че когато имаш нужда от помощ, тя ще дойде веднага и то в точната си форма, защото всеки друг би го желал за себе си на твоето място. Че имаш пълната свобода да се занимаваш с това, което ти носи удовлетворение, което вършиш доброволно и без шарени хартийки с числа и подпис на банкера. Че и ще получаваш всичко, което ти трябва, за да живееш и се развиваш – и също така безвъзмездно, както се трудиш, защото съвременните производствени технологии дори днес са наводнили света с потребителски стоки, но малцина могат да си ги позволят. Че няма да има мотив да отнемаш от другите, за да имаш за себе си.
Самоубийството не е изход, след като съществува и друг начин да се живее – този, който описах с няколкото предишни изречения.
Но към самоубийство ще те тласне това маниакално, изисквано свише вписване в правилата на системата. И е сигурно, че рано или късно ще те сполети.
Убийството на виновните за твоя хал – и то не е изход, макар да е по-добро от клането на собствените деца.
Това, което е нужно, е убиване на самата система на порочни човешки отношения. И нека след разрушаването на тази касапска система сегашните властващи паразити се приспособяват към новите общи правила на свободата, солидарността, равенството и справедливостта. Ако не им понесе – комплектът „въже, стрихнин, бръснач, пистолет с един патрон“ е на тяхно разположение. Могат и да си асистират взаимно. И това би било по-здравословно за околните, отколкото сегашната безумна практика на „разширените самоубийства“.

Хасан Девринджи