Ямбол, поезията и анархията
Чувал съм често въпроса – дали има нещо общо между тази внезапна и кратичка любов на младите ямболлии към такова стъписващо чудо като футуризма от една страна, и факта, че Ямбол е бил един от центровете на българския анархизъм от двайсетте години. А той наистина е бил такъв център. Мигар случайно точно тук през януари 1923 година Федерацията на анархо-комунистите провежда конгреса си, при това с международно участие? И че само два месеца по-късно, на 26 март, военните си устройват една хубава кървава вакханалия и избиват маса народ след един митинг на анархистите на площад „Кобург“…
Не знам. Знам само, че според една от градските ни легенди по същото това време в педагогическото училище е преподавала някоя си София Милде. Анархистка. Ще да е била, казано по днешному, харизматична личност, защото – пак според легендата – е успяла да подпали главите на цели хергелета ученици с идеите на Бакунин и Кропоткин. И вече не е легенда фактът, че сред избитите на 26 март в тукашните казарми мъченици повечето са били съвсем млади хора. Военните убиват дори едно 14-годишно момче…
Но има и още нещо. Двайсетте години на миналия век са били комай единственият миг, когато в България нещо се е случвало едновременно със случването му в Европа. Светлозар Игов го нарече това нещо „времето на прекрасната синхронност“. Всичко преди това и всичко след това е идвало по нашите земи с унизително закъснение. Дори и непрежалимият социалистически реализъм ни е споходил десетилетие и кусур след формулирането му в СССР. Окъсня и постмодернизмът, и то как окъсня!…
Но и анархизмът като учение и дело е съществувал в „прекрасен синхрон“ с анархизма в Европа.
И двете неща са били достатъчно дръзки, за да може истеблишмънтът да плаши и без друго наплашения народ с тях.
За анархистите сам Стамболийски казва тъй: „Мене ми се ще да намерим едно кътче, един вид като концентрационен лагер за анархистите в България, гдето да ги съберем всички и да ги оставим да се устроят така, както сами желаят. По всяка вероятност и с този въпрос ще се занимае Министерският съвет, а след това и камарата. Крайните идеи – обобщава този мислител – са нещо като душевните болести.“
А когато Ангел Каралийчев получава съчинения от ямболските литературни хулигани Манифест на Дружеството за борба против поетите, възкликва, че Бог трябва тозчас по спешност да осъди тогова, дето така вдига ръка срещу вечната земна религия – поезията. Пък Антон Страшимиров сърдито изсъсква, че „това е печален документ за душевното ни изтръмбушване днес“. Забележително единодушие.
Но ето сега нещо, което само на пръв поглед няма нищо общо с въпроса…
Неуморимият директор на къщата-музей „Гео Милев“ Георги Янев, който буквално е омагьосан от личността на Мильо Касабов, преди няколко години откри в тефтери на геомилевия баща нещо, което го порази. Порази и мен. През цялата книгоиздателска и редакторска „кариера“ на поета, в тия невероятно стриктно водени сметки, Мильо Касабов непрекъснато дава пари на сина си. Според тъжната смешка на Георги Янев, Гео Милев направо е водел баща си към банкрут. Дава, дава, дава… – записано е скрупульозно колко дава, кога ги дава и за какво ги дава. Дава дори и за неосъществени замисли на Гео Милев!
Но! Дава до началото на 1924 година! След това, представете си, почва да получава! И пак тъй ясно си пише за какво получава. Получава за продаването на „Пламък“! В което списание той не е вложил и лев. Някой друг е „инвестирал“ в „Пламък“!
Освен това, хайде да сравним вида на „Везни“ с вида на „Пламък“. Вместо мизерния формат на едното – почти луксозния на другото. Вместо евтината хартия на „Везни“ – хартията на „Пламък“, която и днес стои като току що произведена някъде във Финландия… Скъпа работа! Те, тогавашните печатари, верно, че са ставали каил да ти отпечатат стихосбирка срещу кошница пресни яйца, обаче за „Пламък“ в този му вид и сто кошници е нямало да стигнат. Кой е можел да си го позволи този печатарски лукс? Почти безпаричният Гео Милев? Хм… Или може би все пак е прав незабравимият Александър Пешев, в чиято добросъвестна памет не виждам причина да се съмнявам. Та той пише: „Днес не е тайна участието на Шейтанов в издаването на сп. „Пламък“. Аз мога с положителност да твърдя, че що се отнася поне до финансовата част, при неколкократните конфискации „Пламък“ не можеше да издържи и 2 броя. Шейтанов разполагаше със средства. Малцина знаеха източниците им. От гледище на революционната борба обаче те бяха абсолютно честни“.
А пък във вестник „Утро“, в броя му от 4 септември 1922 година се споменава нещичко по въпроса от къде „Шейтанов разполагаше със средства“. В статията „Кой е Г. Шейтанов“ пише тъй: „Мнозина си спомнят обира на пощата между Стара Загора и Ямбол, при който обир бяха задигнати 150 хиляди лева и бяха убити трима души: един войник, един стражар и пощальона. Това бе дело на Шейтанов и другарите му“.
Из спомените на оцелелите му другари нерядко се мяркат картинки, според които още при появата на Шейтанов, веднага са се разтваряли кесии и каси…
Викали са му на това нещо „ексове“, което идва от ентусиазирания лозунг „експроприирай експроприираното!“… Наистина са били яки тия ексове!
И при това тук – макар и с мъка на сърце – абсолютно си запушвам ушите и очите пред категоричността на някои от авторите на спомени, с която те твърдят, че именно Георги Шейтанов е платил гаранцията на Гео Милев. Историята се знае: заради поемата „Септември“ срещу автора е възбудено съдебно преследване; на 14 май 1925 година той ще бъде осъден по силата на идиотския член 5 на Закона за защита на държавата (и представете си, по минималните предвидени там наказания), но още преди това през януари някой внася парична гаранция в размер на 5000 лв. Глоба, с която го изкарва от първия арест. Та някои именно твърдят, че този някой е Георги Шейтанов. Лично на мен ми звучи съвсем логично, защото кажете ми кой от приятелите на поета е бил в състоятелност да го направи?
Инак документ за онази гаранция, естествено, не съм виждал, и в този смисъл историята с тия загадъчни пет хиляди лева може да бъде разгледана в друга записка по исторически наивизъм.
Макар че може ли някой да си представи касов ордер с подписа на Георги Шейтанов!
Та така…
Дали е имало нещо общо между модернизма и анархизма…
Важен въпрос, наистина.
… Ако всъщност не е просто отговор.
И още нещо…
Някога, при едно от последните издания на литературните ни празници „Изгреви над Тунджа“ за през времето, когато бъдещето беше светло, а гръбнакът на българската литература – политически, доайенът на тукашното писателско дружество Кирил Кръстев предложи нещо много важно. Направи го публично и думите му бяха отпечатани в тогавашния вестник „Народен другар“, тъй че всеки може да ги види, а ако иска – и да ги прочете.
Та той предложи: Ямбол да си събере ума и да организира не празници на литературата с работническа тематика (каквито именно бяха ония празници), а един международен симпозиум на тема ни повече, ни по-малко „Ямбол като люлка на балканския авангардизъм“… Това, разбира се, изглеждаше дотолкова слисващо, че просто никой не му обърна внимание. По онова време светът отсам желязната завеса все още дремеше (макар и вече неспокойно и малко по малко беше почнал да се върти в дрямката си), Ямбол също и той дремеше; авангардизмът пък беше, разбира се, нещо именно изотвъд, нещо не наше, и затова надали някой прочете ония негови думи другояче, освен лекомислено – сиреч през едното ухо влязло, през другото безпрепятствено излязло. (Какво между двете уши да го възпрепятства?!)
Тъй че се посмяхме от сърце на хрумването на престарелия – както ни изглеждаше тогава – „дядо Кики“ и си продължихме цялото онова предварително съгласувано където трябва мероприятие, посветено на работническата тема в съвременната българска литература… А по-точно, качихме се на автобусите и отидохме да се срещаме с работническите колективи. На работническите колективи хич не им беше до нас, нито пък на нас за тях, но се търпяхме заради социалистическата дисциплина и заради банкета след литературното четене…
Вижте, нормално е сега да попреувеличаваме значението на „Crescendo“ и на Манифеста – вероятно си е и въпрос малко на локален патриотизъм, както има и някаква доза ахкане в повечко… Но пък никак не е нормално въобще да ги забравим.
Верно, те не са преобърнали литературния живот, а още по-малко пък са променили литературната ни история. Тоест не са били прави ония от вестник „Народ“ – не е станал преврат. Обаче тях все пак ги е имало. Били са част от едно движение на мисълта, което е станало причина двайсетте години на миналия век да се превърнат в единствения миг, когато в България нещо се е случвало едновременно със случването му в Европа. Всичко преди това и всичко след това е идвало по нашите земи с унизително закъснение.
После двайсетте години си отиват и един вид идва времето на „Златорог“ – тоест време уравновесено, в което е нямало как да се появи никакъв „Пламък“, а „РЛФ“ чисто и просто е подготвял кадри за последвалата след това фелдфебелска йерархия в литературния печат. И до ден-днешен припкаме или кретаме някъде далеч отподир и всъщност тъй я караме от „Под игото“ насам.
Провинциализъм било…
Е, и?!…
Важното е, че ямболското щракане на идеите (според щастливата находка в кирилкръстевите обяснения на явлението) е факт и че тия млади хора са се опитали!
Тъй че, ако техният опит ни е чак толкова излишен – лесна работа: да го забравим повторно, както го забравяхме и в ония години, дето си мислим, че сме ги загърбили.
И както забравяхме толкова други неща.
А въпросът, който сега ражда тая забрава, не е „Кой имаше полза?“, не е дори и „Какво спечелихме?“, а „КОЛКО УСПЯХМЕ ДА НЕ ЗАГУБИМ?“…
А, да: симпозиумът за Ямбол като люлка на балканския авангардизъм, дето го беше предложил Кирил Кръстев в годините на перестройката, разбира се, не се състоя. Всеки може да познае сам защо.
Пък градът, в който имаме честта и мъката да живеем, още дълго ще си остане не градът на „Crescendo“ и Манифеста на Дружеството за борба против поетите, а градът на литературните кръжоци.
Христо Карастоянов
