С какво да започнем?

печат
Да си кажем

-=-=-=-=-=-=-

Търсеният днес път на индивидуално спасение е най-късият път към колективната смърт и към екарисажа на историята.

-=-=-=-=-=-=-
В най-добрия слуай ние правим констатации – в повечето случаи неверни. Не забелязваме или не искаме да видим и чуем, че живеем в общество-кочина, от което животът ни е свински. Претендиращите да ни водят обещават да преустроят кочината в тристаен апартамент, без да изгонят свинете от нея. Това е политическо мошеничество. Вслушвайки се в гласовете на сирени и хиени, ние оставаме затворени, в очакване някой друг да ни извади от кочината – общество, което превръща мъжете в роби, а жените – в проститутки. Това става навсякъде, по всички паралели и меридиани, във всички слоеве на обществото и най-вече сред така наречените елити, където робите и проститутките са „елитни”. И когато някой ни каже, че нашата собствена вина за такъв живот не е най-малката, ние не искаме да слушаме или пък ако чуем, се сърдим не на този, който е създал и пази кочината, а на този, който ни казва къде и в какво живеем. И се правим, че не сме знаели за мръсотията, помията и ужаса, които ни заобикалят, с които ни обливат ежечасно и в които сме затънали до гуша. Ако ни го напомнят – помним чутото не повече от 40 секунди. А малцината, които сме се съгласили с констатацията и сме я запомнили, най-често питаме „Какво можем да сторим?” Когато ни се отговори, питаме „наивно”: „Ама защо ние да изгорим?” И не се намират смелчаци, които да отвърнат:
– Защото все някои трябва да изгорим, за да стане светло!
Но преди да се стигне до пламъците, можем да направим хиляди неща. Започвайки от най-простите. Първо да се съберем в блока, махалата, в квартала, в селото или в града, в училището и университета, в предприятието и учреждението, за да направим заедно констстациите. Така те ще бъдат много по-богати и всестранни. И после пак заедно да обсъдим и потърсим отговор на въпроса, който поставяме, като не считаме, че с това сме приключили разговора. Той едва е започнал. Нека имаме куража да го продължим и при това да не го завършим с образуване на още една партия, неправителствена организация или фондация. И най-вече, нека в никакъв случай да не си избираме „лидери”, „вождове” или „духовни водачи”. Не само защото като направим това, те ще си въобразят, че са богопомазани и ще се заемат най-напред с решаването на собствените си проблеми, с роднините и приятелчетата си. Да не забравяме какво е казал Волтер за най-умния: „Един е по-умен и от най-мъдрите философи – това е колективният ум на всички ни”.
Всеки, повече или по-малко, може да предложи въпросите, мненията, идеите, които следва да обсъдим. И пак да не забравяме, че и в практическите проблеми на борбата, народът е по-умен от всеки отделен индивид. Затова си струва да се изучава опитът на нашия и на всички останали народи. Няма по-богат арсенал от тоя, който са натрупали и оставили не в наследство предишните генерации. Само трябва да се върнем към него и да го отворим. Ако трябва, нека направим и „археологически разкопки”. Още в 19 век работническото движение откри саботажа като средство за борба с капиталистите. В 20 век нашият народ изнамери и предложи две оръжия на масовата пасивна съпротива срещу диктатурата на номенклатурата: неработенето и кражбите на откраднатото им от господарите.
Освен това ежедневно в най-различни и неподозирани места на Земята се откриват нови форми на съпротива, отбрана, защита и нападение. Само трябва да ги съберем, проучим, обсъдим и приложим в конкретната обстановка и момент с конкретните хора. Най-после, всеки от нас може да търси и открива индивидуално или групово (в екип) нови, непознати и неподозирани досега оръжия, опорни точки и лостове на борбата. И когато започнем това и го разширявяме и задълбочаваме, и най-важното – постоянстваме и не се отчайваме, макар и след наколко години, та ако ще и след десетилетия (какво са те пред вечността?), резултатите ще дойдат. И най-накрая, нека запомним: колкото повече сме участвуващите в преките акции срещу капитала и неговия пазач – държавата, колкото повече са групите, които ще създадем и организационните връзки между тях, толкова по-малко ще бъдат тези, които ще изгорят, за да бъде светлина.
Последното предупреждение, което искаме да напомним, е че търсеният днес път на индивидуално спасение е най-късият път към колективната смърт и към екарисажа на историята!
Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *