Социология на „социализма“
ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
Ако масите проумеят, че основната цел на държавнокапиталистическата класа е съхранението на монопола върху властта и собствеността, на привилегиите и на експлоатацията, те ще отхвърлят душеспасителната вяра в либерализацията и демократизацията на режима, разбирайки, че парламентарната демокрация е възможна само в предишните фази на капитализма, където на „плурализма“ в собствеността съответства многопартийност в политиката. В стадия на държавния капитализъм, експлоататорската класа е такава само доколкото и докогато има държавната власт. Отстраняването ѝ от нея означава пролетаризиране, а не проста смяна на екипите. Означава сбогом на мощта, на охолството, на банкетите и на харемите – с две думи сбогом на празника! Затова военнополицейската диктатура на партията е единствената адекватна, неизбежна и неделима от тази социаликономическа структура форма на управление. Затова и най-големите „революционери“ сред болшевиките не отидоха по-далече от искания за реформиране на диктатурата. Първият „демократизатор“ на държавния капитализъм – Троцки изрази това си убеждение по следния начин: „Това е една работническа държава, в която под влияние на изолацията на революцията в една-единствена страна, при това свръхизостанала, се извършва бюрократично израждане, вследствие на което моторът на икономиката е повреден, но той продължава да се върти и може би напълно ще се възстанови в предишното си състояние посредством смяната на някои части.“ Тоест, изходът е в замяната на сталинските апаратчици, мафиоти и дегенерати с троцкистки резервни части! Само че тази измама не се котира повече на източните пазари. Пролетариатът е наясно, че нито едно от основните му искания не може да бъде удовлетворено от „израждащата се работническа държава“. Докато нейното острие е насочено срещу него и тя го е лишила от всички легални средства и възможности за защита, единственият път към промяна на социалното статукво си остава насилствената революция и унищожение на властта. Това са разбирали много добре и номенклатурчиците, които непрекъснато ни повтарят: „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!“ Затова, в „първия ден на гнева“, ако пролетариатът иска да се еманципира, трябва да събори сергиите на амбулантните търговци на реформи.
ХVII. Други възможности за реформиране или промяна
В палеонтологичния музей на болшевизма могат да се видят и препарираните фигури на още една изчезваща порода реформатори – привърженици на партийния плурализъм и на парламентарната демокрация. Ако те удържат връх, това би било равносилно на реставрацията на буржоазна България отпреди военния преврат на безпартийните фашисти от 1934 г. Само че еволюцията в манталитетите и социалноикономическите структури на държавнокапиталистическото общество е отишла толкова далече, че реставрираната стара България е възможна само като фарс. Силите на едрата и дребна буржоазия са умъртвени, а след Иисуса Христа мъртвите не възкръсват и след известна продължителност историческите процеси проявяват своята необратимост.
Все пак ще разгледаме и тази малко вероятна възможност – съществуването на няколко политически партии, чиито ръководители през 4, 8 или 12 години правят рокади в министерските кресла и надолу по йерархическата стълба на властта. От гледна точка на пролетариата, тази перспектива едва ли ще доведе до ситуация, различаваща се принципно от настоящата. По-дълъг или по-кратък, срокът на властване и експлоатация не променя същността на класовото общество! Затова ние твърдим, че единствената действителна алтернатива на диктатурата на държавния капитал е анархокомунизмът или свободният комунизъм както го наричат нашите испански другари.
Но нека допуснем възможността за реставрацията, наложена от някакви трети поредни „освободители“, които успяват със сизифови усилия да отместят надгробната плоча, която покрива екарисажа на историята и настаняват в креслата на едно „временно правителство“ скелетите на отдавна изгнилите политически партии. Само след известен мъчителен период, тази операция би довела до възстановяване с известни изменения на държавния капитализъм, независимо от цвета на партийната диктатура. Защото, той е законният наследник на капитализма какъвто го знаем от предишните му стадии и форми. Търсещите доказателства на това ни твърдение могат да ги открият в господстващите днес на Запад теории на официалната политическа икономия или на конвергенцията. И в данните за растящата стопанска роля на държавата и на смесената икономика, в политиката на национализации и във финансовите сделки, продължаващи ускореното централизиране и концентриране на капиталите, водейки ги към „единствения и неговата собственост“ – към Левиатан. Това са тенденции, характерни не само за „патриотите“ от третия свят, за социалдемократите или за различните епигони на националсоциализма. Към такава практика, в условията на кризи, прибягват дори ултраконсервативните английски тори.
ХVIII. Пътища много, но само един води към свободата
Време е да се върнем отново към сценариите за вероятната история на бъдещото ни десетилетие. Няма да навлизаме в един прецизен анализ на всестранната социална, икономическа, политическа, културна, морална и идейна криза на болшевишкия режим у нас. Нито ще се занимаваме с причините и „перспективите“ ѝ или с нейната зависимост от световната криза и в частност от тази на „съветския“ блок. Няма да разглеждаме и конкретните ѝ прояви като инфлация, скрита безработица, хиляди нещастни случаи на работните места, резултат от „социалната“ политика на управляващите, която би заприличала на геноцид, ако те не бяха заинтересувани от принадения продукт, създаван с ръцете и ума на милиони работници. Не се спираме и на изпращането на гастарбайтери в Коми или в арабските страни, на недоволството, на кражбите и съзнателното неработене или спонтанните стачки. Няма да изброяваме сблъсъците на полицейската машина с националните и религиозните малцинства, мимикрията на част от протестиращите под форма на религиозни тълпи, които в нощта срещу Великден влизат в ръкопашни боеве с милицията или се бият с нея по време на футболните мачове и на студентския празник. Няма да се впускаме в детайлите на основните противоречия – между двете класи, между колонията и метрополията или между бюрократичната организация на обществото и нуждите му от свобода и равенство за едно безпрепятствено развитие на научнотехническата революция.
Само ще отбележим, че БКП няма повече никакви задачи, които да оправдават морално, социално или исторически нейните действия и съществуване. С изостряне на кризата на българския държавен капитализъм ще растат колебанията сред части/фракции от господстващата класа/партия, тласкащи ги към търсене на изход в посока на реформиране на обществената вкаменелост. Ще се увеличава натискът на масите към промяна, водещ до сблъсквания с властта, до дестабилизация на системата и до съзряване на революционерите и издигането им до висотата на задачите, които стоят за разрешаване пред българското общество. Тези процеси са взаимно обуславящи се и разликите в интензивността им ще доведат до един от вариантите на двата споменати сценария:
1) Ако инициативата бъде подета от партийните среди при една относителна слабост на пролетариата, тогава едно дезавуиране на днешната политика на БКП и на нейното правителство от един дворцов преврат може да прокламира независимостта на НРБ, като ликвидира колониалния ѝ статут и съхрани с или без изменения държавния капитализъм. Хипотетичните възможности или форми, в които може да се излее такава „независимост“, се определят от двата екстремни прецедента:
1а) Просталински или прокитайски вариант, какъвто е случаят с Албания.
1б) Протитовски или „ревизионистки“, илюстриран с югославския случай.
Северната ни съседка – Румъния на Чаушеску, – в която процесът на окончателното отделяне от Москва още не е приключил, представлява междинен случай на горните два.
Общо взето, просталинският вариант, който е характерен за по-изостаналите в развитието си „соц“-страни, с оглед достигнатата степен на развитие, е по-малко вероятен за НРБ. Тази възможност беше пропусната или по-скоро предотвратена от Хрушчовото ръководство на КПСС през петилетката 1956-1961 г. Тогава, с активната помощ на Хрушчов и неговите „специалисти“ от КГБ, вождът на българските сталинисти Червенков беше свален и впоследствие напълно деградиран, изключен от партията и пенсиониран заедно с мнозина от най-активните му привърженици. Днес сталинската „фракция“ на БКП е сборище от безсилни недоволници, изгубили власт и богатство, които в пиянски компании разказват политически вицове за измамилия ги правешки хитрец и разиграват ролята на „истински“ маркс-ленинци. Подобно на буржоата, те също слязоха от сцената без каквато и да е съпротива. „Обезщетени“ с тлъсти пенсии, в скука и тъга по изгубения рай, без помисъл и воля за възвръщането му, днес те доизживяват безнаказано последните си години. Червенков се нарежда демагогски по опашките пред княжевските магазини и търси съчувствие в погледа на помнещите го, Югов просвещава бабичките в кварталния ОФ клуб, а в слуховете на поклонниците си живее със славата на „заговорник“. В слънчевите утрини може да го срещнем по алеите на „борисовата градина на свободата“, заобиколен от купчина „обожатели“, които шпионират бившия обершпионин (сред тях и един бивш царски офицер, престоял доста години в „народните затвори“). Подобна е съдбата и на останалите персонажи от всесилната някога кохорта на българските сталинисти. Само „Горуня“ дето го самоубиха, но това е друга история. Тези от тях, които останаха в държавния апарат, са се „покръстили“. Направили навреме завоя, разединени, те се клепат един-друг пред управляващата живкова клика. „Най-смелите“ от тях чакат възкресението на мъртвите, тоест една „благоприятна международна обстановка“, вследствие „промяна“ в Кремъл или китайска окупация на НРБ и един „нов 9-ти септември“. Затова фракцията е в кавички – трудно бандата от „антипартийни“ склеротици може да бъде наречена така. Надеждите на най-„твърдокаменните“ сред лишените от власт бивши убийци са „голи“, а „заговорите“ им на чашка – комични или жалки. •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано
