Социология на „социализма“
ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
IХ. „СЪВЕТСКИЯТ“ ИМПЕРИАЛИЗЪМ – ИЗНОСИТЕЛ НА „РЕВОЛЮЦИИ“
При определено ниво на промишленото развитие, натрупване на военна мощ и съотношение на силите върху международната арена, държавният капитализъм (подобно на частномонополистическия) поражда експанзия, войни и стремеж към световно владичество. Ражда „съветски“ империализъм, който е продължение от една страна на царския, а от друга – на вътрешната политика на болшевиките за завладяване на властта и привилегиите, за установяване на отношения на господство и неравенство и законодателното им закрепване с помощта на терористичния апарат на държавата. Още „сменовеховецът“ Устрялов – идеологът на „възвращенството“ – беше забелязал приемствеността и зависимостта между вътрешната и външната политика, беше разбрал същността на почервенелия „Трети Рим“ и съветваше белогвардейската емиграция, ако иска действително да постигне своите старозаветни цели, да се завърне в Русия и под болшевишки флагове да работи за каузата на великоруския империализъм.
Инструмент на империалистическата политика и експанзия на държавния капитал и на неговата диктатура стана най-многочислената армия в света – Червената. Нейните първи действия бяха насочени към възстановяване на Царската империя, смазване на антиколониалните въстания и унищожението на цели народи. Методите на създаване на „съюза на съветските социалистически републики“ приличаха поразително на тези на Иван Грозни и другите самодръжци. Русия се превърна от тюрма в гробница на народите.
Следващата крачка към разширяване на „съветската“ империя, която съхрани вековната претенция да бъде наследница на Рим, беше направена в края на Втората световна война. Резултат от империалистическите противоречия между великите сили и техните стремежи към военно ликвидиране на конкурентите в борбите им за господство, войната завърши с империалистически мир. В Техеран, Москва, Потсдам и Ялта разбойниците от Вашингтон, Москва и Лондон сключиха договора за най-голямата сделка в човешката история. Стока стана целият следвоенен свят. Всеки от империалистическите мародери получи според оръжията, „кесията“ и „труда“ си в тази касапница. Светът беше поделен между тях съобразно стопанската им мощ, определена от произведените милиони тонове стомана, чугун, въглища и петрол, и съответната военна мощ. „Нова“ Русия получи едно стомилионно колониално население в Източна Европа. Устрялов се оказа прав. Към заграбените през 1939-1940 г. в съгласие с Хитлер половин Полша, Молдавия и трите Прибалтийски републики, водачите на „великите демокрации“ Рузвелт и Чърчил предадоха на палача, заел овакантения трон на Романовци, народите от останалата част на Полша и Източна Европа: Чехословакия, Унгария, България, Румъния, Албания и в добавка по една четвърт от Германия и Австрия. Югославия, съобразно записаното върху прословутата цигарена кутия, беше поделена по на 50%. Така от пепелищата на Втората световна война се роди втората периферия на „Съветската“ империя. Останалите 9/10 от света трябваше да бъдат неоспорвана „сфера на влияние“ на Западните лешояди и преди всичко „зона за инвестиции“ на американските капитали.
Създадена в епоха на крушение на класическия колониализъм, тази империя носеше на господарите си от Москва колониални печалби, изтръгвани с конкистадорски методи. Те позволяваха да се ускори развитието на метрополията, но заедно с това прибавиха към класовата противоположност между номенклатурата и пролетариата още една – между центъра и новата колониална периферия. Родена в насилия, грабеж и кръв, държавнокапиталистическа Русия носи в утробата си социалната революция.
Х. КРАТКА ИСТОРИЯ НА „СЛАВНАТА 9-ТО СЕПТЕМВРИЙСКА СОЦ. РЕВОЛЮЦИЯ“
Ако в горните абзаци разгледахме с повече подробности генезиса и класовата диференциация на руския държавен капитализъм, то беше само затова, защото по този начин можем да разберем по-добре нашето собствено днешно състояние, произхода и същността на господстващия у нас режим, неговата криза и като следствие – източниците на надеждата.
Както е известно, „с решаващата помощ на Червената армия“ пророчеството на марксическия „дядо“ – Димитър Благоев, който казвал на своите „тесняци“, че 3/4 от техния „социализъм“ зависи отвън, се сбъдна 100%. Денят на окупацията на страната от сталиновите „богатири“ – 9.9.1944 г. – стана ден на „революцията“. Историята и анализът на основните събития от политическите борби в България, които доведоха до ликвидиране на стария режим и консолидация на днешния, чакат своя историк или по-скоро един наш Ярослав Хашек, за чието перо те и техните герои са наистина достойни.
Като оставим настрана историческото митотворчество и басните за грандиозната антифашистка съпротива, за „12-те въстанически зони“, за Щаба на НОВА и нейния „прославен народен генерал“ – Добри Терпешев, все пак обективността налага да кажем, че в сравнение с българската буржоазия и монархическата клика, родените от военната конюнктура кандидати за власт от БКП приличаха на герои. Когато Червената армия надвисна над североизточните граници на III-то и последно българско царство, държавните „мъже“ на окаяната ни буржоазия, палачите и подпалвачите от жандармерията и полицията и „доблестните войни“ на н. ц. „величество“ заприличаха на дребни бозайници пред зиналата паст на питон. III-то БГ-царство завърши своята политическа история така, както я и започна – мизерно и безславно. През нощта на 8-ми срещу 9-ти септември, когато частите на III Украински фронт напредваха безпрепятствено към столицата, танковата бригада на Марин Диков обгради военното министерство, с което завърши главната операция на „славното антифашистко въстание“. (За илюстрация на моралния облик и подбудите на някои шмекери от царската армия и колегите им от безпартийните фашизоидни сили като Кимон Георгиев, Димо Казасов и др., които взеха активно участие в деветосептемврийския преврат, ще напомня, че няколко години по-късно „бронираният полковник“ Диков завърши кариерата си в затвора като перач на нечистото бельо на надзирателите и милиционерите и като… техен доносник. След като го употребиха докрай, новите му господари си „припомниха“, че в кланетата на българските селяни през 1923 г. младият тогава подпоручик Диков се бе проявил „геройски“ и го осъдиха на 20 години „за стари деяния“, както се представяха подобни „дейци“ в тюрмите.)
Така на сутринта на един втори „ден на свободата“ България осъмна с ново ОФ-правителство и нови прогресивни регенти. Между тримата ОФ-настойници на малолетния изтърсак на Сакс-Кобург-Готската династия се мъдреше и небезизвестният партиен „философ на Обърканите понятия“ – Т. Павлов. Правителствената комбинация, в която влязоха пет „демократически“ партии – БКП, БЗНС, БРСДП, Звено и Радикалите, – представляваше едно отражение върху българската политическа арена на съюза на международните разбойници, победили своите колеги от Оста. Шеф на новото „народно“ правителство стана бившият безпартиен фашист и настоящ съветски шпионин – Кимон Георгиев. Ключовите позиции обаче, в апарата на държавата, се поемаха навсякъде от достатъчно прочистената от всякакъв идеализъм и „народнически“ уклони пета колона на Москва – БКП. И понеже вътрешните сили изобщо отсъстваха от събитията, съдбата на България се реши отново съобразно предварителните споразумения за подялбата на света след империалистическата кланица. Това правителство трябваше да стане изпълнител на сталинската част от сделката, сключена по време на серията конференции между „тримата големи“, която засягаше нашия парцел от Балканския полуостров.
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано
