Трай душо, черней кожо

Работя в цех намиращ се в малък град край София. Работата е интересна, хората също – 15-20 души на възраст малко над средната и 10 души администрация (логистика-могистика, секретарки, търговци и др.) С началото на януари започнаха гладните месеци за нашата фирма.

Първото изплащане на заплати стана едва след месец и половина по-късно от датата по договор и то не беше пълно. Така започна едно системно забавяне на плащанията до третия месец – март. До 20 април бяхме получили само по 200 лева, а за останалата сума нищо не се знаеше. Хората бяха много недоволни, защото всеки беше затънал в заеми и един обяд решихме да стачкуваме. Застанахме пред вратата на цеха и казахме, че си искаме парите. Голям срам брахме. Шефчетата (тия, дето играят по свирката на баш Шефа) се държаха се с нас сякаш сме изпуснати овци из полето. Бяха много шокирани, направо не им го побираше главата как така сме се решили да стачкуваме. Неподчинението продължи точно 1 час, защото на толкова имаме право по закон, след което работата продължи по старому. В края на деня „дъ биг бос“ реши да ни изненада като ни заплаши с „орязване“ на надницата за деня, в случай че не си отработим времето, през което сме стачкували. Ние изобщо не го отразихме, за сметка на което той ни глоби.

След два дни успяхме да проведем събрание, в което участваха абсолютно всички работници и служители от фирмата. Нашите искания бяха:

1. 8-часов работен ден с 90 минути почивка. В момента почивката е само 60 минути, работим им всеки ден по половин час повече – по закон имаме право на 2 малки почивки от по 15 минути, защото работим с машини.

2. Редовно заплащане, което да става на посочената дата. В момента заплатите на работниците са на последно място, парите от печалбата на фирмата отиват за кредити, разсрочени плащания и материали, с които фирмата да може да си върти бизнеса. Плащат ни, когато остане.

3. Наемане на чистачка, която да чисти санитарните помещения. В момента експлоатират по-възрастните жени под претекст, че наемането на чистачка ще им коства по 50 лева от заплатите.

4. Работниците, които работят с опасни за здравето материали, имат право на 1 кофичка кисело мляко на ден. Такава никой не получавал за последните 6-7 месеца. По закон имат право и на защитно облекло – дрехи, обувки, ръкавици и маски, но да не ставаме нахални.

5. По-адекватни инструменти – различни от тесли и чукове.

6. Медицинска аптечка с лекарства и диспенсъри с вода за пиене.

7. Отмяна на ненормалните глоби (закъснение с 5 минути – глоба 25 лева, закъснение с 10 минути – глоба 50 лева). По закон работодателят няма право да глобява повече от размера на надницата за работния ден. Стъпките са мъмрене, предупреждение и глоба.

Все хубави работи

Събранието започна с приятните усмивки и безкрайната любезност на шефовете, които разтопиха сърцата на гневните работници. И никой не успя да обели дума за това, което наричахме „наше право“. На въпросът ми защо съм глобен, когато съм ползвал правото си по закон да стачкувам 1 час, ми беше отговорено: „На който не му изнася, ще му разпиша молбата“. Никой не се опита да повдигне нито един от останалите въпроси, защото всеки го е страх да не загуби работното си место, а аз след 20 минути спорене изглеждах като подстрекател. Шефчетата си ни намъмриха, накараха и абсолютно любезно предупредиха, че при следващи такива своеволия като „стачка“ ще бъдем уволнени. Краят на събранието за малко да свърши с прегръдки.

Кодексът на труда не значи нищо за тези хора, но той не е решението. Проблемът не е в това, че работодателите не спазват закона спрямо работниците си и си нагаждат условията за работа, както им изнася, а в това, че работниците не могат и не знаят как да си защитават правата и налагат исканията. Защото не са единни и не знаят какво искат. Защото независимо от коя сфера са, те са фактор. Фактор, когато са единни. Фактор, който утре може да изпотроши нечий цех.

Работодателите са като хората, за които гласуваме, които ни управляват. Усмихват ни се и ние млъкваме. А ние сме като удавника, който се хваща за сламка. Защото вместо да сме единни с колегите си, всеки търси решение сам за себе си. Вместо да накараме шефовете да си плащат, ние теглим кредити.

Д. Кьосев