Ятакът на митьо-ганевата чета

печат
Митьо Ганев Орманов от село Светлина и Вълчо Банев Вълчев от село Спахиево, землищата на които са в северозападния край на Хасковски окръг, са почти акрани (връстници) – единият е роден през 1900 г., а другият през 1901 г., познавали са се още от деца, а и юношеските (аргатски) години на бъдещия страховит за чорбаджиите-изедници войвода са преминали почти изцяло в Драгойно-Хухленския район и възвишението Мечковец, където заедно са пасли селските овце и говеда. Идейно-емоционалната отлика между тях двамата е само тази, че Митьо Ганев загива с вярата си в светлото бъдеще – анархокомунизмът, в чийто катехизис го посвещава през 1921 година в затвора харизматичният хасковски анархист Жеко Гергинов, а Вълчо Банев умира през 1976 година вдън душата си обезверен и отвратен от илюзорните обети на болшевизма… Впрочем още от осемнадесетгодишен Вълчо Банев Вълчев става ятак на известни български анархисти. Останал кръгъл сирак на седемгодишна възраст, отгледан от дядо си, закърмен с разказите му за народния хайдутин Ангел войвода, младежът дава мило и драго за онези люде, които се опълчват срещу чорбаджиите-кожодери и тиранията на вездесъщата мащеха-Държава. И съвсем естествено в родната му къща – една саморъчно изградена еднокатна, каменна постройка в подножието на източно-родопския връх Айда (Мечковец) са намирали убежище – особено през „ексаджийския“ период от дейността си – 1919-1921 г. – именити български анархисти като Васил Икономов, Георги Шейтанов, Георги Жечев, Жеко Гергинов, Делчо Василев, Наню Делчев, Иван Кундето… Там често се укриват между 1921 и 1925 г. и неговият приятел от детинство – четническият войвода Митьо Ганев с побратимите си Тодор Иванов и Иван Игнатов, а впоследствие и други митьо-ганевски четници, възприели съвсем съзнателно анархизма като своя идейна кауза. Всички четници, които не емигрират в Съветския съюз, Гърция и Сръбско-хърватско-словенското кралство и остават с Митьо Ганев в България, а именно Гено Делчев, Иван Игнатов, Димо Кафеджиев, Петър Филипов, Йордан Жеков, Кузо Латев, Велю Христозов, Латун Грозев възприемат под влиянието на Митьо Ганев анархизма като своя жизнена орис. В ранното утро на 23 юни 1925 г. горецитираните деветима анархисти за кой ли пореден път се отправят към къщата на своя ятак Вълчо Банев Вълчев, притулена в гористите пазви на връх Айда (Мечковец), с намерение там да се нахранят и отморят, но поради доносничеството пред властите на някакъв сусамски чобанин четата е обградена към 8 и половина часа сутринта от двехилядна войска, кавалерия и полиция и то в съвсем обезлесената местност Широкото дере, северно от с. Сусам, Хасковски окръг. Деветимата анархисти почти цял ден удържат напора на хилядите въоръжени до зъби солдати, като убиват десетки и раняват около 300 нападатели! Едва когато военната паплач докарва и артилерия от Хасковските казарми четниците са избити. Главата на Митьо Ганев и главите на осемте четници-анархисти са отрязани и набучени на щикове и понесени победоносно-тържествено към град Хасково като ценни военни трофеи. Съпроводено от военна музика, зловещото шествие, натоварено на камионетки от Хасковския гарнизон, влиза триумфално в града. Такава кръвожадна позорна гледка Хасково не помни от времето преди 150 години, когато над селището властвал садистичният Емин ага Балталъ – Хаскьойският цар! Загиването на Митьо Ганев и четниците му преустановява за почти десетина години яташката дейност на Вълчо Банев Вълчев. След военния преврат на 19 май 1934 г. обаче в неговата къща половин година се укрива един от най-харизматичните български анархисти, пламенният анархистки трибун Йордан Сотиров, който от 10 март 1922 г. живее конспиративно в град Хасково, именувайки се Манол Васев, както се наричал някакъв си починал в Беломорска Тракия българин по време на Балканската война. Именно този самозван Манол Васев, който бил основният подбудител и организатор на периодическите, епични, тютюноработнически стачки в града, заедно с болшевика Асен Митев, който пък, като завеждащ деловодството в Хасковската гимназия „Петко Каравелов“, подклаждал стачките на гимназистите, около половин година заедно се укриват в къщата на Вълчо Банев Вълчев, докато утихнат донейде зулумите на превратаджиите от военно-фашисткия кръг „Звено“. Последвал нов осемгодишен период на привидно затишие в яташките функции на „Спахиевската баба Тонка Обретенова“, ако прибегнем до туй донейде може би не твърде сполучливо сравнение, и ето че през годините 1943-1944 яташката, себеотрицателна мисия на Вълчо Банев Вълчев отново се възобновява с пълни обороти. За тази цел обаче през месец март 1943 г. заедно с четиринадесетгодишният му син Баню изкопават под дюшеметата на родната си къща две доста пространни скривалища, където в началото на месец април същата година се приютили пишман- командирът на саморазформиралата се чета „Ангел войвода“ Иван Араклиев – окръжен секретар на Хасковския Окръжен комитет на РМС, дезертиралият войник от пионерно-химическата рота в Кърджалийската гарнизонна казарма Тенчо Хубенов и Араклиевият приятел от детските години Спас Дерибеев – членове на Хасковския окръжен комитет на РМС, с които болшевикът Иван Араклиев бленувал на всяка цена да формира партизански отряд, за да потули някак си случилото се съкрушително фиаско със злополучната чета, довело до нелепата гибел на Иван Райков, Тодорка Паунова, Кънчо Иванов, Петър Мирчев и Дяко Йорданов – все изявени ремсисти. Араклиев се излежава безметежно в скривалищата на Вълко Банев, хранен и поен от ятака, жена му Добра и синът му Баньо, дотолкова преизобилно щото наддава трийсет кила и нещо. Тенчо Хубенов не изтрайва и два дена във Вълко-Баневата къща и пришпорван от неудържимите си копнения по някаква своя изгора се хуква презглава към с. Клокотница, но там бива предаден от роднините си – арестуван, съден от военен съд и разстрелян на 7 октомври 1943 г. в Кърджали. Подир месец Спас Дерибеев офейква в Стара Загора, търсейки протекциите на чичо си – Старо-Загорски областен полицейски началник, предавайки му коленопреклонно партизанския си револвер, с който така и не произвежда нито един изстрел. Междувременно през месец май 1944 г. най-сетне Хасковски партизански отряд, наименуван кой знае защо с името на българския учен-биохимик Асен Златаров, криво-ляво бил скалъпен, включващ десетина човека от преминали в нелегалност дейци на БРП (к) и РМС, и това била единствената партизанска формация в България, която де факто и де юре не извършва нито една въоръжена партизанска акция, ако не се брои екскурзията до родното село Светлина на Митьо Ганев, проведена вечерта на 5 септември 1944 г., когато и глухите чули, че СССР обявил война на Царство България. През цялото останало време хасковските айлякчии шумкари се възползвали най-пълноценно от безплатните „хотелиерски“ услуги на вълко-баневите убежища, както и от бадева ядиво-пиячката, осигурявана най-редовно от изрядния, сговорчив ятак. Впрочем истинско чудо е, че Вълчо Банев Вълчев до 9.9.1944 г. не е разкрит от полицейските власти за неимоверната си яташка дейност. Затуй пък подир прословутото „деветосептемврийско народно, въоръжено въстание“ от 1944 г. и особено вследствие „историческите решения“ на Петия конгрес на БКП (18-25 декември 1948 г.) едва не го натикват в затвора поради това, че отказва да свидетелства срещу местните български анархисти: най-вече Манол Васев, Ангел Вълчанов, Панайот Манахилов, Делчо Василев, Васил Генов, Петър Докузов. Макар че от 1921 г. до 9.9.1944 г. той е ятак и на анархокомунисти и на болшевики, не го удостояват със званието „Активен борец против фашизма и капитализма“ (АБПФК), а и Вълчо Банев Вълчев никога не е претендирал за такова „отличие“, заветен мерак на толкоз много властолюбиви, службогонски и меркантилни мекерета.

Перспективата пак да попадне в кауша подтиква Манол Васев за втори път през октомври 1945 г. да подири убежище при Вълчо Банев, който по онова време безрезервно се ползва с доверието на болшевишките власти – нали официално силните на деня го считат за ятак на партизанския отряд „Асен Златаров“ с безспорни заслуги пред „народната власт“. Три месеца Васев престоява в къщата на спахиевеца в подножието на връх Айда (Мечковец). Всъщност това са единствените, най-безметежни месеци от живота му, преди да се завърне в Хасково на 20 януари 1946 година, лансирайки за пред властите мотивировката, че отглеждал овце с чобани-каракачани в Стара планина, като с него трябвало да дойде и Вълчо Банев, който поради заболяване се отказал. От Държавна сигурност моментално изтърчали до бившия и настоящ ятак, но той дословно потвърдил казаното от анархиста.

Малко преди да издъхне от раково заболяване през 1976 г. старият ятак успява да промълви на сина си Баню: „Ако все пак има задгробен живот и там ми кажат, че моето място е отредено в Рая, ще попитам тамошните разпоредници къде са турени Митьо Ганев и Манол Васев и ако са тикнати в Пъклото, ще поискам и мене тамка, до тях да сложат!“

Митьо-ганевият ятак имаше двама сина – Баню и Йордан – пет години по-малък от брат си. Колкото донкихотовски, фанатичен идеалист беше Баню, тоест, беше се метнал изцяло на баща си, толкова меркантилен кариерист бе Йордан. До ден днешен големият брат живее в подножието на връх Айда (Мечковец) в една мижава, неугледна постройка, която не е електрифицирана и е без питейна вода, ала туй не пречи на успешните му пчеларски и градинарски занятия. Баню Вълчев Банев си остана и до дълбока старост един автентичен, пролетаризиран, донкихотовски мечтател и идеалист, за разлика от по-малкия – Йордан Вълчев Банев, бивш полковник от ДС – външно, задгранично разузнаване, ширещ се кой знае как и защо абсолютно сам в частния си имот – истински аристократичен сарай с басейн, тенис кортове и други безбройни, тузарски екстри, дето се вика на един хвърлей място под сиромашкото обиталище на своя батю край село Спахиево. Никой не му е крив на Баню, че когато в периода на мафиозното преразпределение на държавната, общинска и кооперативна собственост и при него довтасаха неколцина партийните апапи с нотариално-заверени списъци, съдържащи имената, егенетата и адресите на заслужилите товарищи, които трябваше – меко казано – да бъдат материално стимулирани с оглед свръхускореното развитие на новото, посткомунистическо, вече капиталистическо общество в България и деловито му връчиха два кожени куфара, натъпкани с неденоминирани каймета – около два милиона лева, – бившият партизански ятак безкомпромисно ги сиктирдоса, псувайки с порнографска недвусмисленост родителките им. •

(със съкращения)

Марин Караиванов

Остави коментар

  • Е този ятак и анархисти и комунисти, всички е подпомагал. Въобще не разбирам какъв му е бил проблема. И защо големият му син в 21 век живее без ток и течаща вода ?

  • Когато ножът е опрял до кокала, хората не гледат кой какъв се пише, а колко струва като човек. И понякога бъркат.

  • Е какъв нож му е опирал до кокала на този ятак? Защо на пра-дядо ми не опря нож до кокалите ? Защото работеше от сутрин до вечер и издържаше цялото си семейство и на стари години, а имаше 9 деца.
    Да беше станал чорбаджия, но е започнал от бедняк. Не случайно фамилията му беше Камбурски – гърбав от работа или още много работлив.

  • Добре де, разбрахме за дядо ти, че е бил забележителен човек и възпитател ;). Интересно само как е станал чорбаджия по време на соца…

    Колкото до ножа и кокала, не е приятно някак си да те гони полицията, башибозука или други разни паравоенни паразити. Пък като ти отрежат и главата, тогава сигурно става без да усетиш, нали 🙂

  • Пра-дядо ми не дядо ми !!! Този мой пра-дядо кулака беше уважаван и по времето на соца. Понеже ги е хранел от съжаление мързеливите комунисти в селото му. Той е давал винаги храна на нуждаещите се без да пита защо и какво. Бил е и добър християнин. А дядо ми беше от вишият ешелон на ком. номенклатура, та ги знам, много добре що за стока са комунистите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *