За вождовете и учителите
Стачката на учителите приключи. Угасна след като почти два месеца цялата страна пламтеше в огъня на справедливото недоволство.
За разлика от другите, тази стачка беше готвена близо година, учителите бяха допитвани няколкократно от обединените синдикати да се стачкува ли въобще, кога да се стачкува и какви искания да бъдат поставени. Тази демократична процедура е прецедент за стачка от такъв мащаб у нас. Затова когато стачката започна, хората я приемаха като свое дело.
През цялото време на стачката правителството не се постара да прикрие действителния си вид на грабител, който гледа на собствения си народ като на добитък за доене и клане, но не като на хора, чиито искания е длъжно да изпълнява. Започна с удари под кръста, пропаганда по медиите срещу стачниците, масови заплахи с уволнение срещу стачкуващи учители и скъсани уведомления за стачка, фалшиви данни за броя на стачкуващите и други действия, които се считат за крайно непочтени сред обикновените хора, но са нещо нормално, когато трябва да се пази интереса на „избраните”. Стачката обаче се разрастваше, ден след ден, седмица след седмица, докато правителството се видя принудено да седне на „масата за преговори”, макар да нямаше намерение да преговаря. То седна на масата, но някакъв странен сърбеж по задните части непрекъснато го караше да става от стола си. Междувременно стачката не стихваше, споразумение нямаше, учителското съсловие ден след ден израстваше в творческо отношение и проявяваше все-повече извънстачна инициатива, печелеше популярност в обществото. Видя се, че учителите този път няма да клекнат така лесно. Направиха огромен национален митинг – София не беше виждала подобно нещо от протестите срещу предишното издание на правителство на БСП. Правителството предложи поетапно увеличение на три пъти по 20%. Въпреки че синдикатите се дърпаха, защото все пак исканията им бяха други, те направиха допитване до учителите за условията на правителството. Много учители приеха, тъй като освен всичко друго, това щеше да бъде и най-голямото увеличение на заплати от най-новата ни история след стачно действие. Тогава обаче правителството се отдръпна и реши, че не може току-така да спази собственото си предложение и започна извъртания – то първите 20% нямало да бъдат повишение, а допълнителни пари по Нова Година, то повишението нямало да засяга целия училищен персонал, а само учителите. Тогава на учителите им писна. Презрението и цинизмът, който демонстрираха дружно управляващи, бизнес елит и „икономически експерти” все повече поставяше нещата на лична, емоционална, човешка, а не на така желаната от лешоядите „макроикономическа” основа. Започнаха блокирания на магистрали и кръстовища, нерегламентирани протести по улиците, преследвания на управляващите по предизборни кампании. Синдикалните лидери преговаряха, но вече нямаха контрол над действията на синдикалните членове. Обидени, лидерите заговориха дори за анархосиндикализъм, с което явно окончателно заклеймиха „редовата членска маса”. Адски тъпо, при положение, че 1 май е официален празник на КНСБ, а без анархосиндикализъм 1 май щеше да се падне на 38-ми в осмък. Много хора започнаха да си задават въпроси за корените на проблема, който изглеждаше нерешим, а всъщност имаше просто решение извън рамките на „пазарното” мислене, стига човек да има кураж да излезе там. За съжаление обаче, много хора нямаха този кураж. Поне повечето от журналистите нямаха куража да напишат отговорите. Така се създаде впечатлението, че общественото мнение, което у нас се представя от една ибрикчийска журналистическа гилдия, е настроено срещу учителите.
Междувременно „разумното предложение” на правителството видя бял свят. В него се искаше учителите да приемат мизерно увеличение, което нямаше да покрие и изгубените заплати от близо двумесечната стачка. Наред с това се размаха за пореден път и тоягата на поредната „реформа” в образованието, която да ги превърне в ратаи на училищния директор, които могат да бъдат разкарани във всеки момент. По някаква странна случайност неподкупните преговарящи решиха да подложат това на гласуване точно в нощта преди изборите, а Сергей Станишев, който от ранното си детство труд се труди от сутрин чак до късна вечер като истински социалистически водач, за втори път обяви, че учителите в понеделник ще бъдат на работа. Явно и той, милият, се дразни много, че някой в собствената му държава не иска да работи за единия хляб.
Случи се обаче точно това, което трябваше да се случи в едно общество от осъзнати стачници – предложената капитулация беше отхвърлена масово и стачката продължи. Правителството реши да води война на изтощение – гладна мечка хоро не играе, пък властта я пази полицията – тя не стачкува. Синдикалните лидери Христов и Тренчев сериозно се стъписаха. Те не са свикнали да приемат споразумения, които да бъдат демократично отхвърлени от мнозинството. Казаха в прав текст, че тази работа не е за тях и вдигнаха ръце от непослушните стачници. Вторите след тях в йерархията уж се опитаха да преговарят, само че нямаше с кого – правителството си стоеше във въздушните си замъци и си хапваше пасти. След ново допитване до стачните комитети стачката беше прекратена без постигнато споразумение. Остана поредната „готовност” за нова стачка. Но явно учителите за момента нямат по-добро оръжие, така че решиха да прекратят битката. Правителствените глашатаи подвикваха милозливо „18%, 18% от ноември” и пресмятаха спестеното покрай стачката и в чий джоб може да потъне то.
Нас обаче техните стъкмистики не ни интересуват. Имаме да правим други изводи – за неща, които няма да отбележат във вестниците, нито да излъчат по телевизията:
Държавата не е наша, не ґ пука за нас, нито се страхува от нас – досега изглеждаше хипотетично възможно, че ако събереш сто хиляди души и издържиш няколко седмици, би трябвало да победиш. Оказа се, че не е така. Правителството излезе с логиката на дебел работодател пред гладни работници – или на всички по равно колкото да не умрат от глад или ако един се наяде, друг ще мре. Който не е доволен – да си ходи! Няма място за отговорности към гражданите, за грижа за образованието, за социални съображения и прочие глезотии.
Това означава, че демократичната куртоазия е мъртва и вони. Това означава дотук с илюзиите за „нашата държава”. Това означава война и то война не между левите и десните на изборите, а война между тези, които живеят, за да експлоатират и другите, които живеят, за да бъдат експлоатирани. Техните експерти казват „трябват кръв пот и сълзи”, за да се наредим сред богатите. Само че потта и сълзите няма да бъдат техни или на експертите им, а от нас, дето никой не ни пита какво трябва и какво не. Богатите отдавна са в тяхната си европа и там никога няма да има място за нас.
Демокрацията е вестникарска измишльотина. 70% от хората подкрепяли учителите, обаче това не промени нищо! Важното беше на изборите овцете да гласуват епохалния въпрос дали чобанинът да ги стриже отляво и да ги дои отдясно, или обратното. Дано са изблеяли доволно. За хората това е фарс, щом като 75 000 учители пред парламента не успяха да си вземат от джобовете на избраниците и стотинка от онова, което те и техните ученици са наляли там. Гротескно стоеше попът на трибуната на националния протест на учителите и учителката, която размахваше богородичка. Само че бог в кошара не вкарва – сами се набутваме там. Бас държа, че мнозина си припомниха в този миг нещо, което са карали школарчетата да зубрят: „Аз не вярвам, че калугер ще спаси раята…”
Не бяха малко хората, които заявяваха нуждата от по-радикални действия, ако трябва и против закона, който брани само властта. Това е най-голямата, ако не и единствената печалба от стачката – осъзнаването, че ако ще е кръв, пот и сълзи, по-добре да са в бой с наглеците, а не на тяхната нива.
Златко и Сашо
