„Безплатното“ образование

печат

Безплатен обяд нямало, а има ли безплатно образование?

Няколко младежи (основно студенти) създадоха група, която да се бори за принципно нова постановка на образованието в България. Понеже основната част от тях са с комунистически разбирания, едно от основните им искания е това за безплатно образование. По-конкретно, те се борят за:

• безплатно и общодостъпно образование

• високи заплати и стипендии, и строг контрол на самите учащи върху парите, отпускани за образование

• рязко повишаване на качеството на предлаганото от учебните заведения образование

• рязко подобряване на състоянието на материалната база, при която се осъществява процесът на обучение

• безплатни учебници и субсидии за храна за всички учащи се.

Не е трудно да се забележи, че в тези искания безплатното е много, а заплащането – високо. Забеляза го и един уважаван доцент в Университета, който го окачестви като „недоразумение”. С добре познатия аргумент, че „няма безплатен обяд”, пък какво остава за безплатно образование.

Разбира се, науката ни учи, че всяко действие има противодействие, енергията в природата не се губи, а парите трябва да дойдат отнякъде. Не е нужно да си завършил университет, за да ти е ясно, че за да може някой да преподава, трябва да има кой да го издържа. Въпросът е кой трябва да издържа преподавателите? Само тези, които учат, или цялата общност?

В основата на горните искания лежи разбирането, че образованието и достъпът до знания е неотменно право на всеки член на обществото или в случая на всеки български гражданин. Без значение от неговото имуществено, административно или изобщо казано обществено положение, без значение от неговите изначално вродени заложби, всеки от нас би трябвало да има достъп до образование по същия начин, по който би имал всеки друг. Това е елементарен принцип на равнопоставяне, който би приел всеки човек, не разделящ хората на елит и боклуци.

След като така поставихме въпроса отговорът сам излиза наяве. Ако искаме да живеем в общество, което гарантира равни възможности на членовете си, трябва да се подсигурим, че то дава равен достъп до образование. Тоест, дори за човек, който няма нищичко в джоба и дори нищичко в главата, възможността за придобиване на знания трябва да бъде до степента, в която обществото може да си позволи. По-просто казано, образованието е нещо, което се плаща от всички, а не от онези, които го ползват. Иначе няма равнопоставеност.

Тук егоцентризмът изскача и започва да писка „Да ама така някой ще се изучи и ще взима повече пари, пък аз ще съм му плащал образованието. Това ли е справедливото?” На подобни дебилни разсъждения трябва да се отвръща с незабавно конфискуване на всички притежания, които не са лично изработени от умуващия дебил като несправедливо придобити.

Но да оставим дебилите настрана и дори да оставим комунистическите мечти на младежите – не е страшно, че имат такива. Страшно би било обратното. Принципът не на безплатно – защото безплатни са само слънцето и въздухът – а на равнодостъпно образование е дори по-нужен в условията на капитализма, ако той наистина е състезание на равни възможности при равни правила. Този принцип на капитализма – на конкурентността – очевидно противоречи на принципа „богат татко”, защото … ами защото като кажеш „принц”, си представяш женствено бледо и носещо чорапогащи създание, а не свиреп завоевател на нови земи и пазари. Очевидно е, че старото богатство убива конкурентната стръв и именно това ще бастиса „духа на капитализма” съвсем скоро, но това е друг въпрос.

По въпроса за образованието, ако всички хора имат еднакви възможности за образование, това би гарантирало по-честно състезание, тоест по-“свободен” пазар. Така че държавата, ако иска да бъде истинска „минимална държава”, би трябвало да гарантира образованието както на Антонио от Лозенец, така и на Ачо от Люлин, без значение дали родителите им са безработни или с­работни (т. е. с работници, които работят вместо тях).

Нямало обаче откъде да дойдат достатъчно пари. Това е също дебилно изказване, защото парите се печатат в монетния двор и можеш да си напечаташ колкото си искаш. Въпросът не е в парите: за да се осигури добро образование, трябва да се строят и поддържат сгради, игрища, да се прокарват жици, тръби, да се хранят и обличат преподаватели, да се разнасят бюра, машинарии, книги – или ще излезе, че образованието има нужда от много „необразован” труд. Ако парите изчезнат, ще остане само работа за вършене и нещата ще си дойдат на място.

Дори ако действително образованието е свободно и бройките за студенти не са ограничени – наистина ли всеки ще се затърчи да стане студент? Наистина ли държавата не би могла да понесе това бреме? Дори в днешните условия на „свободен пазар”? Едната възможна причина да се нахвърлят хората на образованието е отприщването на някаква сподавена любов към знанието, при което, като си спомням каква щура радост беше ставането сутрин за училище, направо ме напушва смях. Другата възможна причина е желанието за по-високи доходи, но пък те са високи, защото квалифицираните кадри са малко. Ако всички таксиметрови шофьори станат космонавти, космонавтите ще станат таксиметрови шофьори, споделят от синдиката на космонавтите към КНСБ.

За анархиста е ясно – всичко, което може да бъде достъпно, трябва да бъде достъпно за всички, а за да стане така, трябва времето да отива за работа, а не за умуване.

За анархиста е просто и ясно. Проблемът е при онези клети чада на майката природа, които още не са прегърнали инархизма, и се мъчат да сметнат на хилядото половината с джобен компютър в ръка и ръчен компютър в джоба. Да припомним задачата: в капитализма, за да има повече блага, трябва да има повече конкуренция. За да има повече конкуренция, трябва да има повече участници. За да има повече участници, трябва пътят до „старта” (завършването на учението) да е еднакъв за всички, независимо кой колко ще бърза по него – тоест равнодостъпност на старта, тоест учението. Пак, говорим на хората, които не са анархисти, но и не делят хората на „елит” и „шкарто” – тия са ясни, с тях се говори другояче. На този етап от задачата става страшно, защото клетата неанархична мисъл се хаква челно в коронния въпрос: колко да струва и кой да плаща, за да бъде равнодостъпно? Очевидно е, че ако един татко печели един милион на година и образованието на едничкото му мамино-писано му излезе хиляда лева, той е по-равен отколкото една мама, която се блъска за триста на месец и образованието на трите ґ изтърсачета, които гледа сам-самичка, излиза три хиляди на година. Значи сигурно богатият татко трябва да плаща повече от бедната мама, но колко повече? Тук естествено идва умната държава и предлага всичко да изчисли и обложи подобоващо – член 13, алинея хиляда и осма, ДДС, акциз, винетки, социално, здравно, пенсионо, задължително, доброволно, допълнително, данък смет, данък сгради, данък куче, данък хамстер, задачата решена, обаче две минус – пари пак няма. Богатият татко си е купил собствено училище на детенцето и го е отчел като разход – държавата получава среден пръст под формата на данък, защото таткото е купил освен училище на малкия и катедра по данъчно счетоводство на себе си. Проблемът на таткото е решен, но проблемът на бедната мама става два пъти по-тежък. Държавата щяла с данъците, с които е обложила богатия татко, като си приспадне корупцията, да ґ увеличи заплатата, за да може по-лесно да си плаща платеното държавно образование, но сега няма откъде (не за корупцията) и тя трябва да спре едното дете от училище, за да ядат другите две.

Така е, държавната система на образованието смърди. Смърди именно защото е в ръцете на държавата, а ръцете на държавата са винаги заврени отзад, когато не са заврени в джоба ти. И докато държавата се занимава с обществените неща, така ще е. Частните, както видяхме, си намират чалъма. Колкото по-скоро разкараме държавата, толкоз по-бързо ще имаме и образование, и здравеопазване. Друго решение за нас няма: нито ще завладеем половината свят, нито ще намерим сто милиарда барела нефт под Каспичан.

Златко и Сашо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *