Не съм го казал аз, народът го е казал – че ситият на гладен не вярва. Аз го чух много отдавна и ми се видя глупаво.

После пораснах и научих доста неща. От другите хора, но и на свой гръб. И разбрах, че е истина.

Едната причина е в гладния. Сиромах човек – жив дявол, лъже, за да оцелее.

Но другата причина е в сития. Сит сред гладни – това значи богат.

Богатство не се трупа с труд. Пак народът го е казал – от работа гърбав се става, но богат не се става. Богатство се натрупва с лъжи, кражба, „печалба в рамките на закона“.

Колкото по-безочливо човек трупа пари, толкова повече страх хваща да не му ги отнемат. Затова лесно решава, че бедните са некадърни и мързеливи, завиждат му. Но много трудно приема, че ги движат мотиви, различни от неговите. Че може да не му искат парите, а просто да се нахранят. Затова не им вярва. Никога!

Между Дунава и Родопите живеем 7 милиона души. От тях я има, я не, един милион „сити“ – не живеят на кредит, хранят се здравословно, поддържат се физически, грижат се за външния си вид, „почиват“ си по няколко пъти в годината по курорти в чужбина. Останалите сме „гладни“ – оцеляваме на кредит, тъпчем се с боклуци, живеем „втора употреба“. „Почиваме“ пред телевизора – като гледаме „Богатите също плачат“.

Шест милиона души и – още шест милиарда – по целия свят мълчим, скърцаме зъби, докато не ни писне. Тогава се събираме на групи и крещим. Към „ситите“.

Нищо чудно, че не ни вярват. Те не ни се молят. Пращат ни полицаи, бирници, мутри. Ако трябва, ще ни бият със собствените си ръце, за да вземат „своето“.

А ние, вместо да отвърнем, им приказваме.

Наистина не е за вярване!

Те няма да ни поканят на софрата си. Какво ни остава тогава? •

Наблюдател