Информатизация и девалвация на мненията

Информатизация (от английски: Informatization) – политиката и процесите по управление на устройството и развитието на телекомуникационната инфраструктура. Процесът на информатизация е следствие от развитието на информационните технологии и трансформацията на технологичния, продуктово ориентиран начин на производство в постиндустриалното общество.
Терминът намира широко разпространение в Русия и Китай.
Информатизацията е не толкова технологичен, колкото социален и дори културологичен процес, свързан с промените в начина на живот на хората.
Според руската версия на Гугъл: Такива процеси изискват сериозни усилия не само от страна на властите, но и от цялото съобщество, ползващо информационно-комуникационните технологии и то в редица направления като премахване на компютърната неграмотност, формиране на култура на използване на новите технологии и други. (б. прев.)

В годините на стремителна информатизация словото, в това число и печатното, се обезценява неимоверно. Словото се превръща в празнодумство – слепени фрази, твърдения, мнения, заявления; многократното набъбване на броя на медиите безгранично раздува информационното пространство. В Новото време, предшествало индустриалната епоха (и тук вече не става дума за Средновековието), публично изказаното слово, а още повече – напечатаното, е имало тежест. За него е трябвало да се носи отговорност. Дори съхраняването на забранени книги е можело да доведе до смъртна присъда, а забранени са били почти всички, дръзнали да критикуват обществения строй и религията. Притежаването на знания и владеенето на словото са били оръжие и привилегия на малцина.
С появата на средствата за масово осведомяване се променя и ситуацията със свободата на словото. Нараства броят на хората, които безнаказано се изказват публично, увеличава се количеството на разрешени за обсъждане теми. Медиите имат все по-широк обхват, а с появата на интернет информатизацията на обществото става лавинообразна. Интернет – достъпен и сравнително евтин – дава възможност на мнозина жители на планетата да се изказват свободно и по всякакви въпроси, а също и да намират всевъзможна информация, включително такава, за която преди 200 години безцеремонно биха им отрязали главите.
Свободната информация е безусловен плюс за прогреса и развитието на обществото. В същото време тя има редица странични ефекти.
В условията на изобилие от информация, често с доста ниско качество и далеч от фактологията, неизбежно протича и обратният процес – обезценяване на словото, което е озвучено или написано в публичното пространство, и задълбочаване на кризата на доверие към всичко, което се съобщава в медиите и интернет. Болшинството журналисти не се чувстват отговорни за това, което говорят, и доста често от телевизионните екрани се леят глупости. Болшинството блогъри не изпитват и минимално чувство на отговорност за нещата, които пишат в постове и коментари, и не се замислят кое става и кое не става за писане, изказват мнения без анализ и здрав смисъл. Разбира се, 90% от пространството е запълнено от информация с развлекателен характер, която няма никакво отношение към политиката и гражданската активност: кино, спорт, комедии, сериали, еротика, мистика, реклама, шоу…
Словото обаче е обезценено и в сферата на политическата информация и най-вече тук води до повече от негативни последствия. Разногласие от псевдомнения и псевдоценности, с нищо необосновани съждения; ситуации, в които потребители на социалните мрежи, на които липсва базов набор от школски знания, съдят за глобални световни процеси; многобройни поръчкови драсканици – нагла лъжа плюс тенденциозно подбиране на фактите; глупави и кресливи сензации – цялото това немислимо натрупване на информационен боклук има двоен ефект.
Първо, читателят (зрителят) се отучва да възприема знания с аналитичен характер и престава да възприема нещо по-сложно от примитивни образи, вехти псевдофакти и недомислени идеи. Анализът и системният подход му се струват скучни и безинтересни. Никой не чете статии по-дълги от няколко хиляди знака, никой не иска да гледа сюжети без гръмки анонси, дори там да се съдържа съществено важна информация. Опаковката започва да играе много по-ключова роля от съдържанието. Словото се подменя от образа, като при това губи стойността си (за процеса на подмяна на аналитичното рационално мислене с образното, емоционалното – пише в един от трудовете си Алфредо Бонано).
Второ: обедняване на речниковия запас, пошло опростяване на всичко, което може да бъде опростено. Примери за проява са известните „здр“, „лол“, личица, сърчица, емотиконите вместо думи и микрофразите в Туитър. Проблемът не е само в това, че далеч не всички могат да пишат бързо, а че хората просто ги мързи да изразяват и описват мислите и емоциите си, пък и мнозина не умеят да го правят. Опростява се мисленето, опростява се речта и фразата. Емоциите се схематизират и се вкарват в шаблон.
Трето, пъстрата информационна джунгла се превръща в непреодолимо препятствие за тези, които не умеят или не успяват да си проправят път през гъсталака от думи, образи и гледни точки към нещо, което прилича на истина. Трудността при избора на позиция е най-ясно видима в сферата на политиката. По всеки въпрос съществува огромен спектър от мнения, повечето от които са в духа на гореописаните. Авторитетни източници няма, а създаването на привидна „авторитетност“ и „осведоменост“ е по силите на всеки мошеник. Демагогията процъфтява, истината и лъжата се объркват с глупостта и апломба на ограничени и примитивни интернет-трибуни и повърхностни журналисти. В резултат – при огромен брой хора, предимно потребители на интернет, на мястото на политическите възгледи се настанява сухият цинизъм на „Тома неверни“; навикът се присмива на всички и всичко, расте недоверието в прояви на идеализъм и целенасоченост, възпитава се презрение към всякаква форма на социална активност.
Не, това не е протестна позиция със скептицизъм към политиците, това е войнстващо безразличие под маската на „всичко разбирам, ама изобщо не ми пука“.
Не по-малко разпространена е и другата крайност – пълно отсъствие на политически възгледи, следствие от кашата в главите на хората. От такива люде често може да се чуе: „Ама кой знае как е наистина?“, „Вече не вярвам на никой и нищо“ и тям подобни. Такъв е типичният резултат от изобилието на информация за човек, изгубен във взаимоизключващи се твърдения, лъжи и сензации.
Словото девалвира и става все по-сложно да убедиш някого в нещо – не защото е критично настроен, а заради разпространения цинизъм и непукизъм към всичко, което не касае тук и сега.
Думите стават все повече, а достигането им до умовете и сърцата на хората – все по-трудно. Всяка политическа идея често се стапя в развлекателната индустрия и шоубизнеса, конкуриращи се за човешкото внимание, и това особено много се отнася за революционните, освободителни идеи, които винаги са се опирали на висок морал и чувство за етичност.
Трябва ли да се борим с тези явления, да се опитаме да върнем ценността на словото, или трябва да пренастроим идеите си на новата тоналност, като ги изразяваме повече с образи и емоции, отколкото с факти и доводи? Ще бъде ли такава перестройка в крак с времето, или ще бъде крачка към пропастта на деградацията, ведно с безумното потребителско общество. Засега тези въпроси остават за мен отворени. •

Николай Дедок
превод от руски